0
5213

Свещеният огън на Будителите

Братя Миладинови

Какво всъщност знаем за тях? Че са народни будители, че са били учители в Македония, че са издали уникалния сборник „Български народни песни“. Да, май че с това се изчерпва всичко, което знаем за тях, колкото и да е парадоксално.

Но откъде идва това оскъдно знание за тях? Защо в училище не сме ги изучавали така, както сме учили за другите възрожденци? Или ние сме пропуснали уроците за тях? Но дори и после – извън училище, не е ли народната памет и почит към тях някак вяла, някак формална, незаангажирана? Днес е нужно ново будителство, за да не потънат Будителите в забрава.

По време на Възраждането и на борбата за независима българска църква Македония е с доминиращо българско самосъзнание. Езикът на Централна България се оформя като нормата за съвременен книжовен български език. Западните негови наречия не влизат в каноничните български езикови норми, въпреки че Вазов нарича езика, на който говорят македонските българи, „кръшен и звучен“. Това някак пренебрежително отношение на книжовните българи към наречията се отразява драстично върху съдбата на Македония. Ако сега тя е отделна държава, България има доста голяма вина за това.

Кои са братята? В „Епопея на забравените“ Вазов казва – „те първи усетиха срам, туй велико чувство“. Усещали срам, защото заради близостта си до Гърция, в българските черкви и училища се служи и се учи само на гръцки. Елински училища има във всеки по-голям търговски център. Особено в Егейска Македония много българи започват да се гърчеят и стават проводници на гръцката политика.

В Македония в началото и средата на XIX век погърчването било много по-голямата опасност от потурчването. Цяло чудо е как е оцеляла християнската вяра и българското самосъзнание без Библия, без богослужение на български език, без книжовност.

Димитър Миладинов е завършил престижната гръцка гимназия в Янина, бил е от най-добрите ученици, говорил е свободно гръцки, познавал е добре и цялата старогръцка литература. Най-напред превежда Веруюто и Отче наш и ги раздава на свещениците, за да ги четат на български по време на богослужението. Гръцките архиереи смятат, че Димитър Миладинов осквернява Божието слово, като го превежда на варварския български език. Твърдят, че то може да се пише и чете само на еврейски, латински и гръцки. По-късно превежда „История славянобългарска“ на гръцки, за да могат и гърчеещите се българи да я прочетат и да се върнат в себе си. Отделя много време, за да събира пари за българската църква в Цариград. Разширява училищната сграда в Кукуш – преди тя е събирала 150 деца, а след ремонта поема 500. И всеки започва да дава за новия градеж каквото може: „А жени, що нямали пари, давали коя платно, коя риза, коя кошули, пръстен, гердан и дори женски везани ръкави”. Тази будителска дейност е малко известна, а е не по-малко важна от съставянето на сборника с песни. Григор Пърличев казва за Димитър Миладинов: „Он във всяка постъпка имаше нещо си привлекателно. Словото течеше из устата му като мед. Свещен огън гореше в очите му.”

Сърцевината на живота на братята от Струга е борбата им срещу гръцкото влияние и гръцките панелинистични интереси. В резултат от техния всекидневен, неуморен учителски и просветителски труд се създават български училища, където се учи и говори на български език. В резултат също от техния себеотрицателен живот – в църквите постепенно започва да се служи на български. Първо Димитър Миладинов е превеждал само части от Евангелието и Апостола, записвал ги е с български букви, за да могат свещениците да ги четат на български. Защото по това време обичайното е било български думи да се изписват с гръцки букви – така е записан и първия вариант на „Български народни песни“ – български език с гръцки букви. Тогава се намесва хърватският католически епископ Щросмайер, който е и помогнал на Константин в Загреб с издаването на сборника. Той му е поставил условие песните да са изписани с български букви: „Да ти кажа, Миладинов, ако мислиш да ти издам песните, трябва завинаги да се отречеш от чуждите гръцки букви…“ … „Блажени са устата, каза ми той, които ми изрекоха това желание, и никой не е по-готов от мене да го извърши.“

Когато сборникът излиза в Загреб, Димитър вече е в затвора. Константин тръгва към родната си Струга, но в Белград научава, че брат му от половин година е в тъмница, наклеветен от фанариотите в разпространяване на панславизъм и шпионаж. Отива направо в цариградския затвор да пита за него, но не му позволяват да го види, а след няколко дни и самият той е арестуван. Според Вазовата епопея и двамата са отровени, умират в четири дни един след друг, официалната версия е, че Константин е болен от туберкулоза, а Димитър там се е разболял от тиф. Покъртителна е тази смърт през четири дни на двамата братя. Има версия, че са се видели вече агонизиращи и едва са се разпознали. Има също версия, че са посетени от католически свещеник българин, той ги е изповядал и причастил. Друга версия гласи, че са отровени, след като епископ Щросмайер направил постъпки за тяхното освобождаване. В писмо до австрийския министър на външните работи граф Рехберг Ратенльовен от 29 октомври 1861 г. епископ Йосип Щросмайер пише: „Преди няколко месеца той (К. Миладинов) отпечата в Загреб български народни песни, които той и неговият брат Димитър бяха събрали. Тия песни, както обикновено биват народните песни на славяните, са почерпани от историята и обичаите на народа и представляват стихове от най-невинно естество; при всеки културно изостанал народ народните песни са първото начало за един по-издигнат културен живот. Отпечатването е извършено в Загреб на мои разноски (дарил е 70 хиляди гроша за издаването и затова сборникът, съдържащ 600 народни песни от Македония е посветен на него, б.м.). След отпечатването на тия песни гореспоменатият млад човек се завърна в родината си, за да предаде на сънародниците си плода на дългогодишното си неуморно приложение. Всяко управление, ако не възнагради една такава заслуга, то би поне я похвалило; но турското правителство, както обикновено, има съвсем други възгледи и както съобщават вестниците, конфискувало трудът и наредило да се арестува и да бъде отведен невинният Миладинов в Цариград, където той се намира затворен вероятно и сега“.

Как бихме ги нарекли днес – апостоли и мъченици за народното дело. И дали изобщо искаме да си спомняме за тях, за техния начин на живот, за тяхната самопожертвователност, за тяхната крайна отдаденост на народното будителство. Нужни ли са ни днес такива примери или изпитваме дълбоко неудобство и смущение от тях, защото на фона на техните дела нашите изглеждат толкова дребнави, обслужващи собственото ни его и – то се разбира от само себе си! – собствената ни гениалност. Не е ли по-удобно да подминаваме хора като тях и бързо да ги забравяме. И празникът на народните будители бързо-бързо ще отмине и отново ще ни превземе нашият делник, ще ни захлупят нашите грижи и няма да има нужда да се съизмерваме с тях.

В прекрасната „Повест за Димитър Миладинов и за брат му Константин” Димитър Талев  по своя емоционален начин описва откъде идва любовта им към българския фолклор. Майка им е била ненадмината певица, знаела наизуст много песни, викали са я, молели са я да ходи по сватби, за да пее със своя удивителен глас. Тя е имала шест деца. Димитър Талев разказва, че за малкия Димитър Миладинов нямало по-прекрасно нещо на света от това да седи край майка си и да я слуша как пее, а тя пеела непрекъснато.

Баща му Христо бил беден грънчар. Когато го е изпращал в Янина, му е дал последните си 98 гроша, дори е нямал сто, за да ги закръгли. И му казал – айде, че като се изучиш, да дойдеш и нас да поучиш – какво пише в Евангелието, да ни го преведеш, да ни го разтълкуваш, че ние в черква нали нищо не разбираме какво се говори… Когато е излязъл от Струга, Димитър Миладинов си е събул обущата, за да не ги изтрие по пътя към Янина, отишъл бос дотам. Мизерията, в която е живял и учил, е била крайна. Грошовете от баща му се стопявали, той се хранел само веднъж на ден, когато хлябът много му додявал, си позволявал да си купи бучка сирене… започнал да преписва учебници на съучениците си на лунна светлина, за да не хаби газ и така да припечели някой грош. Бил непрестанно гладен.

След апостолското дело на братята от Струга ситуацията в Македония е коренно променена – почти във всяко село има български училища с български учители, голямата част от църквите са към Българската Екзархия и в тях се служи на български език, масово се създават читалища, ръководени от настоятелства от будни българи, които сеят просвета и утвърждават българското самосъзнание. По тяхно време в Охрид има само няколко гръцки семейства.

Делото на Братя Миладинови е в прекия смисъл апостолско – иска се несломим апостолски дух, апостолска вяра и апостолска енергия, за да обикалят от село в село, от град в град, да търсят и записват уникалните песни, които само след още някое десетилетие са щели да бъдат забравени и да се изгубят завинаги. Вазов с преклонение пише в Епопеята: „сбираха песни по цял край… от всите гори и реки седенки и сватби, хора и тлъки напевите сбраха, въздишките сляха, на седата старост в паметта копаха; защото струпаха в един общи тон, всичко що бе отзив, припев, звук и стон“. Не са имали средствата, с които би си служил един фолклорист днес – пътували са по прашните пътища, по планини, лете и зиме, записвали са на коляно, техните сърца, техният ум и техните изтрити тефтери са били златния фонд на съкровищата, които са събрали и издали.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияВъображаемите светове на Иван Б. Иванов
Следваща статияНова румънска драматургия