1
3513

Свещено и шльокаво

Все по-креслив става българският патриотизъм, все по-запалянковски. Надпревара кой е пò патриот. Понякога надпреварата избива на пародия, понякога на гротеска, понякога на смешен плач.

Тази година 24 май беше със силно патриотичен акцент. Мнозина написаха поздравите си във фейсбук на шльокавица – 4estit praznik na kirilitzata! Шльокавицата силно вдигна рейтинга си заради издаването на Pod igoto. Виртуалното пространство се изпълни с коментари и мнения за и против. Тези проблеми се коментират предимно във виртуалното пространство.

Шльокавицата е проблем, но не е най-големият проблем. Това явление е по-скоро следствие от други проблеми, които нашето общество не успява да реши и те се задълбочават и мултиплицират. Струва ми се, че така ще се получи и с това издание на Под игото – то е замислено като реакция на проблемите с цел да заостри вниманието ни към тях, но като че ли имаме обратен ефект.

Нашето общество преживява вътрешен разпад поради липса на обединяващи ценности. Уж ценностите ги имаме, уж всички почитаме „най-българския празник“, но мненията ни, коментарите ни, позициите ни са разнопосочни, хаотични и накрая почти винаги се стига до конфронтация.

Не искам да кажа, че трябва да манифестираме в прави редици под едни и същи лозунги. Това време, слава Богу, остана назад в историята. Днес всеки може да избира как да пише и какво да пише. Но се оказва, че свободата за нас е проблем и препъникамък. Имаме някакъв рефлекс или комплекс, който превръща свободата ни в разпуснатост. И още по-лошо – насочва я против свободата на другите. Под свобода разбираме да наложим своето мнение, своето виждане, своето разбиране. Не се стараем да търсим обединяващи позиции и ценности. Ценностите са обединяващи само тогава, когато сами се стремим към тях, а когато са налагани,  естествено е те да срещат отпор. И не стават общи.

Едни пишат на шльокавица, а други фетишизират кирилицата. Толкова народи пишат на латиница и не са по-зле от нас в никое отношение. Аз не зная другаде освен в България да се пише на шльокавица. Някои я наричат дори маймуница и това още по-точно отразява нейната същина. Проблемът с тази „писменост“ изпъква, когато я съпоставим с утвърдените азбуки.

И латиницата, и кирилицата са се развивали и утвърждавали  в течение на векове. Напоени са с история, пропити са с памет, осветени са с дух. Поколение след поколение са ги използвали и развивали като графика, като естетика, като традиция. На тях са писани свещени текстове, изказвани са най-високите озарения на най-светлите умове на народите, но и най-простите истини на обикновените хора, истините, които са давали смисъл на живота им. На тях са писани любовни и предсмъртни писма, писани са на коляно писма от окопите, писани са на мъждукаща свещ монашески прозрения, писани са завети към идващите поколения. Маймуницата идва да омаймуни всичко това или може би се появява, защото то вече е омаймунено.

Графичните знаци на глаголицата, съставена от Светите Братя, са сакрални идеограми. Шльокавицата е крайната профанация на свещеното и стойностното. Тази профанация изразява тенденция на развитие. Има пряка връзка между неграмотното писане и функционалната неграмотност на 40 процента от днешните ученици. Ние се гордеем с българските ученици, които участват в международни състезания и олимпиади и печелят награди и медали. Сега на празника научих, че това са всичко на всичко 150 ученика за цялата страна. Сто и петдесет! Тъжно е.

Това е мрачният фон на днешния ни креслив патриотизъм.

Но има и примери за непатетично вдъхновение.

Точно на 24 май се откри изложбата на Дамян Дамянов „Под езика”, представяща буквите и думите с лаконичния и изразителен език на идеограмата. Лаконичната форма винаги е била особено любима и на читатели, и на зрители още от древни векове. Да си спомним басните на Езоп, Характерите на Теофраст и разбира се, латинските сентенции и поговорките. Едва ли има човек, който да не знае поне няколко сентенции и поговорки. Със своята парадоксалност и лаконичност кратките форми поразяват съзнанието, забиват се в него, озаряват го, очароват го, те се запечатват в паметта. Такава кратка форма са и знаците на Дамян Дамянов –  той ги нарича идеограми, аз бих ги нарекла шаржове – но не на човешки лица, а на понятия и състояния. А за да шаржираш съвременните понятия и състояния се изисква висока степен на художествено и абстрактно мислене. Какво е шаржът? – нещо, което улавя характерните черти на лицето и ги хиперболизира. А Дамян улавя най-характерното от съвременното ни битие, поднася ни го в максимална концентрираност – и най-важното – усмихва ни се ласкаво. Той не съди, той не е язвителен, той не е саркастичен, той не е намръщен, не размахва пръст, не се смята за последна инстанция, когато показва язвите и глупостта на живота, който живеем. И това е най-удивителното – през неговия добронамерен и усмихнат поглед проблемите ни не изглеждат така ужасяващи, така потискащи и смазващи, както обикновено ги виждаме, потънали в бита, засмукани от ежедневието. Дамян ни подарява глътката въздух, която ни е толкова необходима, за да се погледнем отстрани, да ни стане едновременно и мъчно, и радостно за нас, за живота ни, за изкривяването му, но пък и да почувстваме благодарност към някаква вътрешна устойчивост, която ни държи изправени.

Вижте как е нарисувал буквата Б на думата „бежанец“. Горната чертичка на  Б-то е останала горе по вълните на морето (или на житейското море), останалата част от Б-то сякаш потъва, дави се в морето, а и това вече не е Б, а е станало Ь. Да, сърцето на всеки бежанец, на всеки емигрант остава в дома му, в родното му място, той тръгва през морета и океани, пътува по талазите на изпитанията и премеждията, дави се във вълните, бяга от войната, от бедността, от безизходицата, накрая намира желания и мечтан вертикал, но той вече не същият, не е цялостен, една част от него я няма.

Или вижте буквата С на думата „самота“. С-то е изобразено като кръг, от който една частица е отчупена и отделена настрани. Нашата цялост е накърнена дори и само една съвсем малка частица от нас да я няма. Тази максимална изразителност е представена чрез минимални изразни средства; наблюдателност, находчивост, ласкавост, чувство за приятелска шега са смесени в едно и поднесени като дар за всички ни на най-обичания български празник.

Идеограмите на нашето объркано битие. Максимална идея в минимален изказ. Модерен патриотизъм. Тъга, изразена с усмивка.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияГанайско-фризийски истории
Следваща статияЗрителна измама с пропагандна цел

1 коментар

  1. То и на Кирил и методи буквите изглеждат към днешна дата като маймуница, така е щото „кирилицата“ е българската азбука на Климент и останалите. Кирил и другия нямат пряк принос.