0
3123

Свирачи, какво чакаме?

Международният фестивал „Дни на музиката в Балабановата къща“ 2020 първи пусна духа от бутилката

Красимира Стоянова при откриването на фестивала

Принудителната изолация у дома притесни всички ни. Каквито и гласове да се чуваха, че пандемията имала и добри страни, защото ни помогнала да се вгледаме в себе си, да обърнем внимание на хората около нас, да станем по-добри, по-човечни, по-толерантни един към друг, по-сплотени и разумни, нищо не потвърди истинността им. Истината е, че бягахме от действителността в нефизическата реалност, че търсехме спасение от отнетия ни досег с живия живот в уподобяването на такъв. И след като изгледахме по персоналните си компютри и таблети първокласните спектакли (някои с легендарна стойност), излъчени от Nightly Met Opera Streams, поднесли ни в безплатни седмични афиши летописа на ненадминатата по мащабите си институция – от златното време на Съдърланд, Дзефирели, Павароти, Рената Ското, Шърли Верет, Тереза Стратас, първата чернокожа знаменитост на оперната сцена Леонтин Прайс, непобедимия лъв на пулта – младия Джеймс Ливайн, и кой ли не още, до галактиката от суперзвезди в наши дни, след като се озовахме, за разнообразие, сред правостоящата тълпа в лондонския Shakespeares Globe theatre, за да видим как кипящата енергия на днешните Шекспирови актьори възсъздава един абсолютно различен, но и разпознаваем образ на Барда в спектаклите на „Хамлет“, „Ромео и Жулиета“, „Двамата благородници от Верона“…, след като изслушахме в едномесечната си „бонус регистрация“, жест на Берлинска филхармония, най-прочутите изпълнители на съвремието – диригенти, солисти, камерни ансамбли, оркестри, след цялото това невъобразимо в друг момент пренасищане с култура, се почувствахме по-обеднели от всякога. Защото заедно с онези невероятни певци, инструменталисти, постановчици, симфонични и оперни колективи от цял свят, които загубиха възможностите си за сценична изява, а някои и работните си места, бяхме затворили вратите към общуването със света. На практика – към съществуването си.

Свирачи, какво чакаме? – беше извикал Бенедикт в „Както ви харесва“ от Шекспир. И ето че един от първите ентусиасти, дръзнал да възстанови отнетата нормалност в сферата на музикалните изкуства, бе Международният фестивал „Дни на музиката в Балабановата къща“ в Пловдив, чиято 11-годишнина по много причини се оказа специална. Амбициозната му програма – осем концерта в пролетното (сега гребнало и от лятото: 16 юни–5 юли) издание, не отстъпваше по нищо на предишните цели. Напротив. Като че „духът в бутилката“ е чакал само мига, в който му е паднало да излети. Има едно клише – да превърнеш дефекта в ефект. И още едно – да съумееш да уловиш шареното птиче, щом ти кацне на рамото. Организаторите на фестивала направиха и едното, и другото. На мястото на отложени заради пандемията гастроли на чужди артисти бяха привлечени български знаменитости, чиято „карантина“ у дома в този момент се оказа щастлив шанс не само за публиката, но и за тях самите. Как иначе в рамките на две-три седмици би могло да се осигури участието на светила като Красимира Стоянова, Василена Серафимова, Зефира Вълова и още редица имена с международна кариера, за чиито „свободни дати“ понякога се чака с години, ако принудителният застой не ги бе лишил от ангажиментите им в най-престижните театри и концертни подиуми. Затова и радостта, с която всички те посрещнаха гостоприемството на фестивала, изглеждаше така жадувана и непритворна.

Красимира Стоянова откри „Дните“ с песенен рецитал в Малката раннохристиянска базилика – едно място, което само по себе си пробужда емоциите – с античните многоцветни мозайки от V–VI в., с хармонията между автентични артефакти и модерен дизайн, с атмосферата на храмова святост и музейна естетика. Оперната дива Красимира Стоянова е отдавнашен приятел на фестивала. Чак от далечната 2011 г., когато концертът ѝ в Балабановата къща с още един съмишленик – пианиста Божидар Ноев, долетял от Инсбрук за изявата, взриви есенния покой в Стария град, накара успелите да се вредят в препълнената до краен предел Къща и множеството отвън (приобщено чрез монтираната на лапидариума видеостена) да се почувстват като в страната на приказките, равнопоставени с онези привилегировани чуждоземци, наслаждаващи се на нашето сопрано във всевластните оперни центрове като Мeтрополитън опера и Карнеги хол в Ню Йорк, Кралската опера „Ковънт гардън“ и Роял Албърт хол в Лондон, Миланската скала, Щаатсопер, Музикферайн и Концертхаус – Виена, Залцбургския фестивал, Театро дел Маджо, Дойче опер, Берлинска филхармония, Номори опера – Токио, Театро Колон – Буенос Айрес и пр., и пр. И сега нейното представяне (сякаш повторение на онази паметна вечер!) се поделяше между „вътре“ и „вън“. И сега пред Малката базилика имаше екран – много по-професионален, Led, защото отново местата – този път и заради строгите епидемиологични мерки – нямаше как да стигнат за стеклата се публика. И сега, когато се връщам към това сюблимно преживяване, си мисля, дали хората, присъствали на събитието, с техните френетични ръкопляскания и възгласи „Браво“, си даваха сметка какво е да изпълниш десетки певчески партии в една вечер. Защото сборът от песенни миниатюри (възлюбени бисери от Пучини, Чайковски, Рахманинов) така, както беше поднесен от Красимира Стоянова с нейния лицеизраз и с нейния глас – не мога да си представя по-силна, по-завладяваща „сценична игра“ от това поразително влизане от образ в образ – в един друг жанр би ѝ спечелил Оскар не за една, а за няколко главни женски роли. Не веднъж съм се опитвала да опиша изключителността на този глас и не мисля, че съм успяла. Уникалното му въздействие дори не е в неговата темброва характеристика, сила и дълбинност, в неземните му височини, в онова неподражаемо шлифоване на вокала някъде в тайниците на гласовия апарат, а в третирането му като съвършен инструмент – не случайно наричат певицата „Сопраното Страдивариус“, който се подчинява безотказно на интелигентната мисъл и искрено чувство, сътворяващи една естетика от най-висш порядък. Достоен сътрудник на голямата ни певица в това бляскаво начало на XI МФ „Дни на музиката…“ този път бе Боряна Ламбрева – известен майстор на клавирния съпровод в сферата на оперното и камерно-вокалното изпълнителство, чиято музикантска чувствителност, прецизност и вкус заслужават специални адмирации. С адмирации се посрещна и идеята на Красимира Стоянова да огласи качествата на едно младо дарование – баритона Йосиф Славов, участвал в майсторския ѝ клас в Академията през 2019 г., с предоставената му невероятна възможност да се окаже неин „специален гост“ в този рецитал.

Барокови солисти

Триото, представило програмата „Барокова Европа: „от модерен стил“ до „обединения вкус“ е сред артистите, чието присъствие в „Дните“ се вписа също ad hoc. Спечелила си авторитета на безспорен капацитет в областта на старинното камерно музициране у нас, създател и лидер на фестивала „Изкуството на барока“ Зефира Вълова рядко се задържа в България, ангажиментите ѝ навън отдавна са я направили гражданка на света. Нейната виртуозна барокова цигулка (не можехме да не оценим какъв ерудиран музикант е тя и извън типизиращата я посветеност, не само заради просветителските текстове, с които придружаваше изпълненията), в комбинация с бароковия фагот на Сабина Йорданова и чембалото на Василий Илисавский, въдвориха в Балабановата къща така подхождащата ѝ атмосфера на възкресена историчност, с присъщите черти на господстващия в един или друг период барок: опуси от Кастело, Фонтана, Бертоли, Фробергер, Легренци и др. до Телеман и Шафрат. Чудесни инструменталисти – и Сабина Йорданова с нейния толкова рядък бароков фагот, овладян до съвършенство, и Илисавский – чиято солова изява (J. J. FrobergerSuite in mi minore per cembalo solo) показа какъв познавач на старинните инструменти е той, съумял да придаде удивителна пластичност на звука на чембалото, обагрил този звук с неподозирани цветове, сътворени от ритмика, агогика, артикулация, динамични изграждания и най-вече – витален артистизъм. И, разбира се, Зефира Вълова с нейното респектиращо сценично присъствие, излъчващо очарованието на една изискана театралност.

Другата знаменитост, която световната изолация по домовете (отечествата) подари на фестивала, бе чаровната ни перкусионистка Василена Серафимова. Завършила Висшата Консерватория за музика и танц в Париж, специализирала в Джулиард Скуул в Ню Йорк, носител на високи отличия от международни конкурси, Василена се изявява като солист, камерен изпълнител, оркестрант, артист в театрални и аудиовизуални спектакли, музикален театър. Проектите, с които се заема, са многобройни. Най-новият ѝ концерт-спектакъл, наименуван TIME, съчетаващ акустична и електронна музика с видео- и светлинните ефекти на Жулиан Пулен, е реализиран през септември 2018 г. През последните години, наред с успехите ѝ на виртуозен изпълнител, расте и авторитетът ѝ на педагог. От 2015 г. тя преподава маримба в Консерваторията „Морис Равел“ в Париж, а от 2019 – ударни инструменти във Висшата консерватория в Лозана – Швейцария.

Познаваме Василена Серафимова от гастролите ѝ в предишни издания на „Дни на музиката в Балабановата къща“, като част от атрактивното дуо Vassi & Thom, основано преди десетилетие с френския пианист и композитор Тома Енко. Но сега за първи път маримбистката се представи като самостоен артист, наела се да разкрие в пълнота атрактивността на своя нечислящ се към „концертните асове“ инструмент. Гледката на Василена на подиума сама по себе си е атракция. Тя свири боса. Също като провокативната цигуларка Патриция Копачинская, наричана „босоногият Ангел“. Но докато Копачинская се събувала, „за да лети“ на сцената, българската перкусионистка като че ли черпи енергии точно от връзката със земята. Затова и танцът ѝ около маримбата е така омагьосващ, кръжащ неспирно, като в някакъв нестинарски транс, над притаената или лумваща отново и отново музикална жарава. Блестящ виртуоз, Василена Серафимова извлича вълшебните образи от клавиатурата на трапеца с помощта на четири палки и сякаш няма нищо по-лесно от това хипнотизиращо действо, уеднаквило пулса на сърцата ни със зададения ритъм от сцената. С идеята да превърне в драматургична амалгама първите три опуса в концерта – „Истинските цветове“ на Дж. Троуер, собствената си пиеса „Огледала“ (влязла в новия ѝ диск, записан с Тома Енко за „Сони Класик“) и „Етюд“ на китайско-канадския автор Пиус Чунг, тя всъщност лансира все по-силната си насоченост към типа музикален спектакъл, който да избегне стандартните форми на класическия концерт. Бягството от стандарта продължи и с творбата „До боговете на ритъма“ от Небойша Живкович за джембе и глас, избрана от изпълнителката заради водещата роля на човешкия глас, вплетен в ритъма на джембето, и заради първичното, донякъде дори животинско начало, което характеризира емисията на ударните инструменти при появата им преди хилядолетия. Василена Серафимова е автор на множество транскрипции за маримба, от които чухме „Шакона“ из Втора партита за соло цигулка на Й. С. Бах и зашеметяващото „Торнадо“ за малък барабан на Мич Маркович, последвано от биса (пак нейно дело) – „Химн на любовта“ на Едит Пиаф. Разбира се, и според самата Василена, кулминационният момент в програмата ѝ безспорно е премиерата на „Концертна пиеса“ от Румен Бояджиев-син, създадена специално за нея по поемата „Изворът на Белоногата“ от П. Р. Славейков. Тя сподели с публиката каква отговорност е изпитала при това посвещение и колко дълго е размишлявала как и кога да представи творбата по най-добрия начин. Изчаквах най-подходящия момент, но също и най-подходящата атмосфера за пиесата… Поканата на артистичния директор на „Дни на музиката в Балабановата къща“ Мила Павлова за участие в пролетното издание на фестивала беше дар сред пустинята от липсващи концерти. Те всички бяха отменени, навсякъде по света. Когато се върнах в България, след като записахме втория си албум с Тома Енко, усетих, че именно Балабановата къща е мястото, че именно сега е дошъл моментът! Работих с цялата си душа за пресъздаването на образите, героите, картините, бих казала, за театралния характер на тази прекрасна пиеса. Със сигурност тя ще остане в репертоара на българските перкусионисти, а аз тайно се надявам да навлезе и в този на много други маримбисти в чужбина!

Композиторът Румен Бояджиев пък обясни защо е посветил новата си творба на Василена: Пиесата много добре подчертава нейната индивидуалност. Тя има характерни черти като солист, които са неповторими. Идеята ми дойде и от това, че Василена винаги ми е изглеждала на сцената като самодива. Тя изиграва всеки един образ от пиесата, оживява го. При всички случаи си представях танца, който изпълнява, свирейки… В нея има нещо диво, неподправено, искрено. И съм много щастлив, че правим второ нещо заедно (първото е Концерт за маримба и оркестър, изпълнен от СФ с Л. Денев-син през 2018). И се надявам тя скоро да направи премиера и в чужбина.

Василена Серафимова

Отделих толкова място на мотивацията за новия опус на Румен Бояджиев-син не случайно. Защото един от силните акценти в пролетното издание на фестивала „Дни на музиката в Балабановата къща“ 2020 бе поощряването на креативното начало, на несломимата потребност от съзидание у всеки истински творец. Така запознанството с младия Петър Димов – друг български интерпретатор и композитор, в концерта „Пловдивски таланти по света“ (в момента завършващ Кралския музикален колеж в Лондон, автор на опуси за симфоничен оркестър, хор, вокалисти, множество солови инструменти и камерни ансамбли) имаше двоен ефект – насладата от едно смислено и проникновено клавирно изкуство с очевидно близкия му по натюрел Дебюси (прелюдите „Какво видя западният вятър“, „Момичето с ленените коси“, „Потъналата катедрала“) и първото изпълнение – световна премиера, на оригиналните му творби за пиано „Пасакалия“ и „Aura/Ден“. Ето и изреченото от Димов за замисъла на неговото убедително представяне: И двете премиерни произведения „Пасакалия“ и „Ден“ имат свoите връзки с Пловдив. Тематичният материал на първото е базиран на народната песен „Зайди, зайди ясно слънце“. Тук за първи път използвах фолклорен материал по директен начин и това веднага асоциира в съзнанието ми с пловдивския композитор Николай Стойков, който има силно влияние върху моето развитие и на когото съм посветил произведението. Интересно съвпадение е, че краят на „Пасакалия“, със своя камбанен звън е концептуално огледален на началото на прелюда „Потъналата катедрала“ от Дебюси. „Ден“ е транскрипция на песен – част от наскоро завършен вокален цикъл по стихосбирката „Кръговрат на Светлината“ от пловдивския поет Тодор Биков. Писана е по стихотворението „Ден върху ресниците провесен“ и предостави триумфален завършек на програмата, която започна с прелюдите „Какво видя Западният вятър“ и „Момичето с ленените коси“, и имаше за цел да пренесе слушателя през драматична нишка – палитра от цветове, природни елементи и състояния.

Композиторът пианист Петър Димов беше част от тройката млади пловдивчани, които учат и градят кариерата си в чужбина и които също като Красимира, Василена, Зефира, Сабина и др. бяха акостирали за неизвестен срок в родината с еднопосочен билет. Концертът, който им организира фестивалът под наслов „Пловдивски таланти по света“, се оказа глътката въздух, така необходима за професионалното им здраве, и така скъпоценна, защото се случи сред свои у дома. Пианистката Ивелина Кръстева и цигуларката София Проданова – и двете следват в Guildhall School of Music and Drama в Лондон, са сред онези изявени възпитаници на НУМТИ „Добрин Петков“ в Пловдив, които израснаха заедно с „Дни на музиката в Балабановата къща“ и на които фестивалът подаде ръка от самото си създаване, включвайки ги още в тийнейджърска възраст като солисти и оркестранти (София бе и концертмайстор на оркестъра на училището) в елитните си програми. Сега израслите и в професията музикантки, представили се пред една възторжена и обичаща ги публика, показаха, че излитането от гнездото е ускорило и укрепило самостоятелния им полет. Сигурно в този напредък не малка роля са изиграли и характерите на двете даровити инструменталистки – тяхното безкомпромисно посвещение на избраното поприще, сериозността и отговорността, с която следват пътя си, без колебание и поглед назад. Чудесното представяне на Ивелина в Брамс – 7 фантазии оп. 116, с перфектно изпипаното клавирно писмо, чийто задълбочен прочит същевременно съдържаше порива на освободеното от интерпретаторски догми въображение, продължи с респектиращата солова изява на София, поднесла екстракт от разноликия си репертоар, започвайки с Четвъртата солова соната на Изаи, за да съпостави самостойните характери на двама композитори – цигулари от „нашия регион“: българина Петър Христосков (Рапсодия №3 „Селска“) и румънеца Джордже Енеску („Селският цигулар“ из „Импресии от детството“).

Споменът за рецитала, с който Фестивалът възнагради Ивелина Кръстева при дипломирането ѝ в НУМТИ през 2017 г., изникна от само себе си при поредното представяне на абитуриент със самостоятелен концерт, и той с „паметно детство“ в летописа на „Дни на музиката…“ – пианиста Николай Маринов. Неговата изява, състояла се в Малката базилика, не само потвърди популярността на даровития инструменталист в родния му град, базирана и на множеството му международни награди, трупани от дете, но и открои печелившите страни на амбициозната му природа, сред които ранното овладяване на репертоар от „големия шлем“: Бах – Увертюра във френски стил, Бетовен – Соната оп. 109, №30, Рахманинов – Вариации на тема Корели, Шопен – Полонез-фантазия оп. 61, Лист – Трансцендентален етюд №4 Mazeppa. Този труден репертоар бе изсвирен „на един дъх“, в едно непрекъснато динамизиране на звуковата картина, с бравурност и мащаб, които изглеждаха неизчерпаеми и които със сигурност придават блясък на младия пианист при все по-честите му излизания на сцената.

Големият детски концерт на сцената на Римския стадион

Грижата за младите, пристрастието към тяхното професионално развитие, винаги са били в полезрението на фестивала. Един от традиционните проекти на „Дните“ – Големият детски концерт, за осми пореден път огласи откритата сцена на Римския стадион с проява, отбелязала десетгодишния юбилей на популярната в цяла България неподражаема работилница „Джаз за деца“ на именития тромпетист Венци Благоев. В концерта „Десет години джаз за деца“ съставът „Джазтет“, начело с лидера си Благоев, обединил чудесните джазмени Боряна Йорданова – вокал, Станислав Арабаджиев – пиано, Димитър Благоев – китара, Михаил Иванов – контрабас, Невена Григорова – барабани, предостави основната трибуна на младите музиканти, някои от които следят образователното шоу от предучилищна възраст. Сигурно и затова въодушевлението им беше по детски безмерно, гордостта им, че мерят сили с корифеите – също. Магът Венци, извадил от вълшебната си шапка няколко не по-малко вълшебни момичета и момчета, за да ги приобщи от раз в завихрилия се „джемсешън“, и то със самочувствието на „равни“, се радваше от сърце на това попълнение. Нека ги споменем, защото утре може би ще произнасяме имената им с цялото уважение, което заслужават: джаз-певицата от АМТИИ Кристина Жечкова, чаровният малък певец Стефан (син на Благоев), валдхорнистът от НМУ „Любомир Пипков“ Виктор Теодосиев, който спечели публиката с изпълненията си на класика и джаз, ансамбъл „Тромпетино“ от НУМТИ „Добрин Петков“ с ръководител Лилия Ковачева-Топорчева, младата тромпетистка Здравка Василева и певицата Кристина Карабельова от хор „Детска китка“. Концертът предложи и един специален бонус за пловдивчани – импровизираното участие на прочутия ни саксофонист Владимир Кърпаров, който работи в Берлин от много години, и предизвикан от колегите си джазмени, напусна мястото си сред слушателите, за да се включи в сценичното действо.

Впечатляващото постоянство на „Дни на музиката в Балабановата къща“ да захранват избора си на артисти с най-доброто качество – най-добро и за света!, се съпътства все по-настойчиво и с едно друго предимство – инициираните първи срещи на подиума, някои от които прерастват в трайни партньорства. Сред знаковите тандеми: Евгени Божанов – Светлин Русев, Виктор Вълков – Станимир Тодоров, Сергей Накаряков – Аркадий Шилклопер, Лия Петрова – Виктория Василенко, и др., днес фестивалът лансира най-новото си откритие – Зорница Иларионова – Атанас Кръстев. В дебютния си съвместен гастрол в Балабановата къща двамата утвърдени, активно концертиращи инструменталисти, отворени за всякакви репертоарни и жанрови предизвикателства – обаятелната, с визия на „модел“ цигуларка и въздействащият с контрола над емоционалната си музикантска природа виолончелист, показаха колко съществено за тях е общуването с публиката, какъв стимул е самата им изява на сцената. Общият капитал в биографиите им – добрата „школовка“ в Escuela Superior de Musica Reina Sofia в Мадрид, личеше в ранната им зрелост на изградени професионалисти, чиято интелигентност, култура и вкус проличаха още в избора на програмата (Бах – Сюита №1 за соло виолончело; Кръмб – Соната за соло виолончело; Хендел–Халверсон – Пасакалия за цигулка и виолончело; Сарасате – „Цигански напеви” и Кодай – Дуо за цигулка и виолончело), поднесена блестящо, с нестихващо въодушевление, с участието и на отличната пианистка Елена-Мария Средева (Дебюси – Соната за цигулка и пиано d moll), с която Зорница е реализирала солов рецитал за емисията „Франс Мюзик“, излъчен на живо по Френското национално радио през 2017 г.

И ако гласът, с който започна пролетното издание на XI МФ „Дни на музиката в Балабановата къща“ – този най-въздействащ инструмент сред инструментите, продължи да властва в съзнанието ни през дните, възкачили незаменимата с нищо „музика на живо“ на предишния ѝ пиадестал, още едни уникални гласове прозвучаха като лек за душата в днешното смутно време – вокалната формация „Светоглас“. Креативните фигури в спечелилия си широка популярност мъжки квартет (впрочем и негови основатели през 2009) безспорно са тенорът Даниел Спасов и басът Милен Иванов – бивши солисти на световноизвестния хор „Мистерията на българските гласове“. Техни са и повечето талантливи аранжименти на изворния български фолклор и старите църковни песнопения, залегнали в основата на репертоара им. Озаглавили концерта си „Тайнството на българската полифония“, четиримата певци държаха слушателите в състояние на хипноза от първия до последния миг от присъствието си на сцената и с едно друго тайнство, заложено в самото им високо професионално, лишено от аналог в камерното ни изпълнителско изкуство. Тайнството, което като в богослужението можем да наречем свещенодействие.

Присъствалите на събитията в неотшумелите „Дни на музиката в Балабановата къща“ 2020 в Пловдив излизаха от залите озарени. Като от дългоочакван празник, поднесен им в една друга реалност, избавена от диктата на пандемията и разрушителните енергии в днешния обществен живот. И не можеше да не си дадем сметка, че това дали ще опазим дихателния резерв на културата ни, който спасително ни дърпа от бездната към чертозите на разума и светлината, зависи само от нас.