0
2159

Свободата е последната граница на човека

Човешкият живот представлява несвършваща и непрекъсваема употреба на свободата, с която сме дарени още по сътворение. Тя е последната обвивка на човека, една от нишките на нашето богоподобие.

С Иван Станков разговаряха Десислава Неделчева и Димитрина Чернева

Очертайте границите на литературата и тези на религията. Какви са спецификите на литературните и на църковните „сечива“, различно ли е отношението към свободата и установените ценности?

Нека в началото уточня, че много от нещата, които ще кажа, са уязвими от гледна точка и на философията, и на теологията, и на догматиката. Не съм професионалист в тези области и всичките ми докосвания до тях са били несистемни и аматьорски. Когато съм ги ползвал, по-скоро съм ги нагаждал към потребностите на една или друга литературоведска теза. Давам си сметка, че моите литературни „евангелия“ могат да бъдат четени и с дяволито око.

На въпроса. И литературата, и религията се крепят върху книги. Книгите на основните религии са свещени. Те не се редактират, не се поправят, защото са Божие дело, дело на светите пророци. Литературата се състои от човешки книги, написани от смъртни човеци. В дългото средновековно време литературата е живяла действено и достойно в религиозни одежди, произвеждала е богослужебна продукция. Самите автори са били предимно църковници, някои от тях – светци след кончината си.

Книгите на Библията могат да бъдат четени и като литература. Те съществуват и в преразказани варианти именно за да бъдат „литературно“ усвоени, да бъдат погълнати като незаобиколимо културно натрупване в рамките на християнската цивилизация.

В следренесансовите времена пътищата на литературата и на религията рязко се разделят, пресичат се и дори се блъскат. Литературата често се обръща бунтовно срещу религията и нейната земна институционализираност в лицето на свещеничеството и монашеството. Не само във века на Просвещението. Богоборчеството постепенно взема преднина пред боготърсачеството. Братът Иван Фьодорович е художествено по-убедителен от Альоша в света на Достоевски. Пак през втората половина на ХІХ век Ницше огласява края на боговете и пълното възшествие на свръхчовека, на човекобога. И това е направено през литературата.

Има обаче много произведения на светската литература, които са с откровено религиозен характер. Например в българската поезия – от Стоян Михайловски преди повече от век до Калин Михайлов днес. Оставям настрана литературното присвояване на „жанра“ на молитвата. В световната литература има навярно хиляди стихотворения, озаглавени „Молитва“.

Религията и литературата непрекъснато си разменят автори. Много църковни хора в новите времена са правили и правят литература – свещеници, монаси, митрополити. И тази литература не е предназначена само за лавиците на манастирските библиотеки, ами за реалния книжен пазар. Примерите са много – от митрополит Климент (Васил Друмев) до отец Николай Петков, млад писател, доктор по литература и автор на няколко много сериозни книги в различни жанрове. Не бива никога да се забравя, че именно църковници са изнесли на гръб в буквалния смисъл на думата и цялата ни възрожденска литература – епископи, монаси, свещеници, таксидиоти. Това е от една страна.

От друга, миряни и съвременни писатели като Теодора Димова, Деян Енев, Ивайло Иванов, но далеч не само те, често се докосват до тънките човешки отблясъци на религията и правят от това много добра литература.

Дотук добре, религията и литературата поддържат нормални дифузионни отношения. Има обаче и челни сблъсъци на писателите с Църквата като институция. Ако романът на Дени Дидро Монахинята беше излязъл през 60-те години на XVIII век, когато е написан, авторът със сигурност щеше да бъде отлъчен. Както се случва на Лев Н. Толстой в Русия, на Николай Райнов у нас, на Никос Казандзакис у съседите. Пресни са случаите, когато Църквата реши да спре театрален спектакъл в Пловдив, концерти на поп звезди и пр. Тях вече намирам за неоснователни. Не само защото Църквата е отделена от държавата, а защото в полето на светската култура свободата не може да има нито тематични, нито персонажни ограничения. Там всеки автор поема лично моралните отговорности за своя продукт. Не бива Църквата да „цензурира“ отговорите на въпросите за човека и звяра в литературата. Ако това стане система, ще ни се наложи да се чудим къде да скрием Христо Ботев. Това е личното ми мнение.

В контекста на тази отделеност твърдите, че Църквата може да простре своето благо към живота на човека, но тя не може да го запълни. Кое е „мястото“ в живота на човека, което се „запълва“ от литературата, каква е нейната задача?

Животът и светът се състоят предимно от блудни синове. Задачата на Църквата е да ги насърчи към покаяние, към завръщане при Отеца. Задачата на литературата пък е да даде живот на духовните им скиталчества, на пътя, по който те са се отлъчили и по който се връщат при своя Отец. Нито на Църквата, нито на литературата им се налага да се грижат специално за праведниците, тъй като те са неотлъчно до Отца. От тях литература може да стане само еднократно, те не могат да се умножат, не могат да се развиват, ще се получат матрични продукти. Праведниците са готови за житие. Докато блудният син е литературен отвсякъде и на всяка крачка. Жив, динамичен, разнообразен, свободен, пълнокръвен, неминуемо грешащ. Впрочем завръщането му при Отца, хепиендът, е един от обикнатите завършеци на литературата.

Не мисля, че има специални „места“ за литературно запълване на човека. И религията, и литературата имат желание да бъдат тотални, неограничени. Докато съществуват и двете, това е невъзможно. В различни периоди двете се намират в различно съотношение помежду си и това съотношение е в пряка връзка с културно-историческата и политическата конюнктура.

Важното е, че и религията, и литературата имат една и съща велика цел – да възпитават в любов и милост към човека. Сечивата им обаче са различни. Оръжието на религията е назиданието, а на литературата – красотата. Такава, каквато различните естетики я разбират. Ако литературата посегне към назиданието, тя се превръща в дидактична, което влиза в противоречие с нейната природа. Благодарение на престъпването на канона изобразителното ни изкуство е изпълзяло от рамките на кондиките. По подобен начин и литературата се отделя от нормативността на житийния жанр например. Разширяването на културния хоризонт на следренесансовия човек води подире си разширяването на естетическите му потребности и за тяхното задоволяване строгите периметри на религиозната литература стават тесни.

Ако целта на религията и литературата е една и съща, а боготърсачеството е общ техен порив, то литературата е също мистично изкушена, независимо от бунтовните си обрати. Общоприето е обаче мнението, че на българската литература ѝ липсва мистичен потенциал, за разлика от руската например. В книгата си Фигури на отвъдността в българската литература на ХХ век влизате в спор с тази теза.

Големи личности в културната ни история са се позовавали и са отчитали безспорната реалистичност на българската литература, на нейната приземеност в съпоставка с религиозните излитания на полската, руската и англосаксонската литератури. И в по-далечни, и в по-нови времена. Задължително трябва да спомена поне д-р К. Кръстев, Боян Пенев, Тончо Жечев. При това, нека да отбележа, всичките те са в някаква степен мистично устроени хора. В книгата си се опитах да привлека поети и белетристи от почти всички десетилетия на ХХ век, включително подстмодернизма, и през представителни техни текстове да докажа, че такава мистична устроеност никога не е липсвала и на нашата литература. Но аз не съм единственият. Още в началото на 90-те години академик Иван Радев направи цяла книга Библията и българската литература (1991), в която без претенции за пълнота беше регистриран непрестанният интерес на българската литература да привлича идеи, мотиви и персонажи от Свещената книга за своите художествени цели. Доста изследвания има в подобна посока.

Ако проблемът се постави догматично, трябва да се отдаде право на проф. Калин Янакиев, че нашата национална литература се интересува повече от безсмъртието, отколкото от възкресението като художествен проблем. Дори в комунистически времена идеята за живот след смъртта не е напускала литературата в най-добрите ѝ образци, да спомена само Йордан Радичков и Борис Христов, които рисуват откровена, разголена и безкрайно утешителна картина на следсмъртния живот. Но нека си спомним, че самият Достоевски не можеше да си представи човека, лишен от идеята за безсмъртие. Тази идея лежи в началото и в края на всяка религиозност. Може това да не е догматически връх в художествената практика. Но човекът, който е отхвърлил възможността този, нашият, видимият, „реалният“ свят да бъде единственото вместилище на живота му, който вярва в персоналистичното си продължение „отвъд“, е много по-близо до догматиката, отколкото онзи, който е втренчен в хладилника и в гаража си.

Не са ли все пак малко смътни очертанията на отвъдността в българската литература, как си обяснявате отказа да се говори открито за трансцендентността, така характерната неексплицитност на религиозната идея, уклона към еретичното?

Не знам дали писмото на мъртвия Радичков Торлак от отвъдното и трапезарията на мъртвите у Борис Христов е ерес. Повтарям, че по тези догматични въпроси не съм подготвен. Но те са непоклатим аргумент в подкрепа на невъзможността на българския човек, както и на всеки друг човек на земята, да приеме смъртта като окончателност. Такъв човек може и да не знае кой и къде е задал въпроса „Де ти е, смърте, жилото?“, но с подобна картина за безкрайното и единно битие в съзнанието си вече е строен под знамето на Христос, победителя на смъртта.

В сборника „Тихата лирика” в българската литература имате два текста, посветени на „тишината” в литературата. Там пишете за поезията на Борис Христов и казвате на едно място: „В смазващата жега героят няма друг изход освен да библейства, да мъдрее, да мисли себе си, сиреч света”. Ако сегашната българска културна ситуация е жега, виждате ли потенциал за библействане и мъдреене?

Няма да кажа като политиците: „Извадили сте ми изречението от контекста, там аз друго казвам“. Идеята е точно такава. Жегата, пейзажната безприютност, пустинността са доминираща експозиционна част в почти всички творби на големия поет. Българският пейзаж на Борис-Христовия герой е библеизиран. В такава среда той логично ни се представя като мъдрец с натрупано „библейско“ знание за суетата на света и за битийната умора, до която води всяко скиталчество. Той е човек, тръгнал от години към морето и от години стои върху камъка. Разбрал себе си като свят, като еквивалент на света, чието усвояване не може да бъде количествено.

Днешната литературна ситуация не се различава принципно от която и да е друга. Нито един писател не е харесвал собственото си време. Това е нормално състояние на човек, който трябва да произвежда светове с цел прилежащият му свят да стане по-добър. В природата на писателя е да бъде недоволник, защото винаги вижда нещо повече и то обикновено е хубаво. Да си припомним – талантливият преследва цели, които другите не могат да стигнат, а гениалният – каквито другите не могат да видят. Трасето и на единия, и на другия стига отвъд видимото.

Всяка национална литература има по един-двама гении, стотина таланта и хиляди литературни труженици, върху чиито „слаби“ рамене стъпват талантливите. Тъй като гениите са невъзможни приживе, грижата за останалите е много важна. Недоволството на писателите от всички поколения произтича именно от тази неположена грижа. Нашето време, като всяко друго време, повтаря някакво предходно. И днес има талантливи писатели, но не можем да ги видим, защото са много наблизо. Колко българи през 1876 г. са знаели, че Христо Ботев е голям поет? И за него не са се грижили. Тогава ние за какво да се сърдим? По-добре да мислим за сегашното си време, както Йовковият Серафим мисли за палтото си.

Как вие лично балансирате вътре в тази ситуация?

Нескромно е да коментирам бедния си художествен опит. Не мисля, че има формула за успешно балансиране. Като всеки друг човек, писателят не може да бъде друго освен себе си. И въжето, по което ходи, и летвата на равновесието са негово лично изобретение. Познанието му за света свършва при собствената му кожа. Да облече личния си житейски и културен опит в образи и думи, които иска да сподели – това е нещото, което може и трябва да прави. Той не е нито по-умен, нито по-добър от своите читатели. Писателят е читател, който не може да не пише. Писането е неговото дело и затова – по писането ще го познаете. Той сам трябва да реши колко свобода може да понесе отговорността му.

Част от грижата за писателите е дълг на литературната критика. За да се занимава човек с нея обаче, не е достатъчно да има добри познания в теорията, да пише добре и да е чел много текстове. Необходимо е и смирение, за да се избягват крайности и лични контексти. Как се отразява на критиката липсата на тази предпоставка, разделянето на литературния свят на „наши” и „врагове”?

Този въпрос е по-особен. Той се отнася за една част от литературния процес, която е много важна. През втората половина на ХХ век критиката беше институционализирана и по-важна от самата художествена практика. Тя нямаше само остойностяващи задачи. Беше длъжна да чертае и отстоява стратегическата посока на литературния процес. Да трасира жалоните, ако трябва да се изразя с тогавашните клишета.

Днес критиката просто съпътства литературния живот. Следва, а не предхожда художествената практика. И тогава, и сега критическото писане или милва, или удря. Това не е беда. Стига да се прави честно, убедено и – най-важното – аргументирано. Върху една книга може да се пише и положително, и отрицателно, при това и в двата случая достатъчно добре аргументирано. Това е нормално. Дори мога да кажа – това е нормалното. От караниците има смисъл, когато са положени върху литературни аргументи. Има много такива в историята на родната литература. Лошото е, когато се изгуби литературността. Личните взаимоотношения не могат да бъдат друго освен пяна, която пречи да се види водата. За жалост и сега имаме такива рецидиви. Но те ще бъдат забравени. Ще останат добрите и само добрите произведения. Без значение дали днес те са оценени, отхвърлени или просто незабелязани от критиката.

Инак, делитбата на лагери намирам за здравословна. Все пак човек си търси съмишленици, които да са по-близо до собствените му разбирания за литература. Винаги е имало и ще има групи в литературния живот. В нормалния процес те са обикновено около различни издания, обърнати естетически едни срещу други. Това дава разнообразие на картината, прави я по-пълноводна, по-жива. Монолитният литературен живот обикновено е управляем отгоре. В тоталитарното общество критиката по условие, по необходимост, по природа е идеологическа. Тя се храни от идеологията и естествено я обслужва, насочвайки сурово процеса в предзададената посока. Нормалното състояние на литературата е друго. Тя трябва да се храни не от една идеология, а от множество универсални – често пъти противоречащи си – идеи за човека и неговото място в света.

Иначе смирението е въпрос на личен профил и няма отношение към жанровете. Смирен може да бъде не само критикът, но и поетът, и белетристът, и драматургът. Мисля, че в литературата смирението не е задължително качество. Ако авторът остане верен на смирението си, не би публикувал творбата си. Когато си се съблякъл веднъж и си вече на пистата, скромността остава в съблекалнята. Освен всичко друго, литературата е и състезание.

Нека се върнем към темата за свободата. Вие участвахте в дискусията за християнската художествена литература, която бе част от миналогодишната Седмица на православната книга във Варна. Тогава казахте, че „свободата е последната граница на всяко творчество”. Какво правим обаче, ако нямаме сили да платим цената на свободата си, можем ли да приемем старите изпитани йерархии? Как оправдавате бунта на твореца/личността?

Върху проблема за свободата има написани планини от книги. Аз познавам една песъчинка от всичко това. Никой никога не ще прочете всичко, написано за свободата. А трябва да я практикува всеки ден, всеки час и всяка секунда. Човешкият живот представлява несвършваща и непрекъсваема употреба на свободата, с която сме дарени още по сътворение. Тя е последна граница не само на всяко творчество. Тя е последна граница на самия човек. Свободата е последната негова обвивка, последната, външна сфера на цялостното му битие. Извън нея няма битие. Свободата е първопричина и за света, и за човека. Тя е една от нишките на нашето богоподобие. Мисленето, живеенето в литературата непрекъснато хвърля човека в този водовъртеж. Всеки намира за себе си някакво решение, ако не спасително, то поне утешително. За мен такъв текст се оказа преди двайсет години Дебатът върху теодицеята на Калин Янакиев. Висок планински гребен, където се срещат склоновете на религията и на литературата.

Употребата на свободата може да бъде път към светостта (както е при споменатия по-горе Серафим), а може да бъде път и към демоничното, както е при Кирилов от Бесове на Достоевски (в интерпретацията на А. Камю безпричинното самоубийство е висша проява на човешката свобода). Свободата е състояние на избор и резултатът рядко остава затворен в нашите собствени очертания. Отговорността е цената на свободата. Ще бъдем съдени именно според начина, по който сме консумирали одарената ни свобода. Включително и в литературата.

Пътят към светостта пресича ли пътя на детството? В художествената си книга Спомени за вода се връщате често към образи от детството. Защо е това възстановяване, моделиране от детето към зрелия мъж? Какво да си вземем оттам, където нещата ни се случват за първи път?

Детството е най-чистата част от честната биография на всеки човек. Да си спомним: оставете децата да дохождат при мене и не им пречете, защото на такива е царството Божие. Всяко слизане в детството е връщане към нашата някогашна невинност, към райския участък от живота ни. Това в морален смисъл.

В културологичен смисъл детството е времето на нашия личен, автентичен митологизъм. Възпроизвеждането на някогашната ни картина за свят, в която основното са неосъзнатите страхове и любови, е техника на вторичната ритуализация на живота като път към особен, неведом религиозен опит. Първите богове на малкия човек са родителите му и към тях той проявява точно любовта и страха, които полагат основите на всяка религиозност. Раздробяването на живота на малки ритуали, в които съществото ни участва безостатъчно, намирам за особена форма на „литургично“ отношение към живота. В детското време това става естествено. Късните писателски опити ситуацията да бъде наподобена, да бъде възпроизведена, е не само носталгия по детството, а потребност да бъде повторена чистотата в отношенията ни със света. Признавам, че в това отношение силно влияние оказа върху мен работата ми около преводите на прозата на Мирча Картареску. По едно дете дреме не само в поетите. То дреме във всеки човек, но социалната умора и горчивият опит замъгляват чистотата на детския ни поглед. За тая чистота на виждането говори и св. ап. Павел в писмото си до коринтяните.

А въпросът за паметта и преосмислянето на миналото? Смятате ли, че темата за отношението към комунизма и тоталитарното ни минало е важна? Често се казва, че трябва да преодолеем противопоставянето, че не бива да ставаме роби на миналото, че трябва да се отърсим от „предразсъдъците“. Вие сблъсквате ли се с такива казуси, как постъпвате в подобни случаи? Можем ли да игнорираме паметта за жертвите, спомена за топосите на престъпление?

Ще започна отзад напред. Не, не можем да игнорираме нищо. Вярно е, че историята няма дъно, всеки ден от историята е пространствено безкраен и в него има натъпкани милиони животи дори за народ като нашия. Но има неща големи и важни, които са обозрими и видими през документи, свидетелства и лични версии. И въобще не може да става дума за предразсъдъци.

Миналото не е мъртво. Онези, които казват, че в историята нищо не може да се промени, грешат. Миналото има една-единствена форма на битие и тя е винаги в сегашно време. Миналото не е склад за събития, събиращи прах по рафтовете. То непрекъснато се актуализира в интерпретации. Историята се пренаписва и се мени заедно с победителите. Големият хронист на всяка една национална история е прилежащата национална култура. Тя помни по-добре от документите. Културата няма право да забравя. При това трябва да помни честно. Но честността е индивидуална работа и затова е много важно кой и как слага ръкавелите в склада с отминалите събития.

Културата най-добре ще запомни комунизма. Той също ще бъде „съхранен“ в книги, филми, театрални постановки, картини, в музика дори. За огромна маса от българите Априлското въстание съществува само и единствено чрез Под игото и Епопеята…. Така ще бъде и с комунизма. Битката за и против него ще се решава в учебните програми по литература за училищата. Студентите, които обучаваме, не знаят вече почти нищо за него.

По време на Седмицата на православната книга думите ви вдъхновиха публиката. Мислите ли, че у нас има достатъчно смислени и представителни форуми за интелектуалното, верското, културното говорене/слушане/изразяване?

Ако има достатъчно желание, форуми винаги ще се намерят. Най-важните участници са слушателите, както в една литература читателите са по-важни от самите автори. В сбития салон на българското живеене културата сега е на последния ред. Не знам статистиката колко медийно времепространство е отделено за култура… Едва ли отговаря дори и на половиния процент от бюджета, с който разполага. Понастоящем нуждите, потребностите на българската публика от култура са силно занижени. Столичните театрални салони залъгват. Обществото ни като цяло все по-малко иска да се тревожи, все по-малко иска да мисли. Включително и по тежки проблеми. Иска решението да му се даде наготово, да бъде лесно и бързо. И то да дойде от някакъв спасител. Това на едно място нарекох „синдрома Индже“.

Като всяко време, и нашето е тежко. Но културата ще оцелее. Ще оцелеят и интелектуалното, и верското, и културното говорене-слушане. Ще бъде върнат на много хора и узурпираният патриотизъм. Но това изисква много усилия и много труд. Да си припомним: гласът на писателя ще помогне на човека не само да оцелее, но и да победи. Колко силно прозвучава тази непоколебима вяра на Уилям Фокнър в настръхналите ядрени времена от края на 40-те години! Та ето – ролята на културата е да даде висок смисъл на малките човешки победи, да подкрепи богоподобието на човека като велика цел, без която историческият процес ослепява.

Проф. Иван Станков преподава българска литература във Великотърновския университет. Преводач от румънски език. Автор е на книгите: Скръбният, нежният. Лирическият свят на Асен Разцветников (1992), Йовковото творчество (1995, 1999), Смърт не може да има. В лирическия свят на Борис Христов (1996), На пътя на историята. Творчеството на Димитър Талев (2001), Васил Попов. Релативизъм и полифонизъм (2010), Фигури на отвъдността в българската литература на ХХ век (2012). За книгата си Спомени за вода (2014), за голямото художествено майсторство, с което разработва един личен път чрез „истории, заминали по водата“, той получи втора награда на Портал „Култура” в категория „Проза”.

Текстът е публикуван в бр. 119 на сп. „Християнство и култура“.