3
969

Свободата като кауза

tnikolov

Питам се дали в зимната и политическа киша, в която газим всекидневно, ще се сетите каква годишнина е: какво се случи на 7 декември 1989 г.? Въпросът не е исторически тест. А и сам по себе си е доста лесен.

Първи жокер: годината е 1989. Annusmirabilis – годината на чудесата и мирните революции срещу комунистическите режими в Източна Европа. Времето на големите надежди, нахлуло с осезаемия недоимък в края на диктатурата, но и с усещането за свобода, компенсиращо по-сетнешни разочарования. Време на отказ от тоталитарното „светло бъдеще” и преоткриване на реалното настояще.

Втори жокер: мястото е София, България. Ако пак е малко, мога да го уточня и по-конкретно: мазето на вече бившия Институт по социология на ул. „Московска” 13-А.

Няма нужда да търсите в „Уикипедия” – на тази дата, след близо половин век политическа цензура, се създаде обединената демократична опозиция в България. За по-кратко обединена под буквите СДС, които тогава значеха много, а днес не означават почти нищо. Даже не съм сигурен, докато четете тези редове, дали в знаковата сграда на „Раковски” 134 не е останала само охраната, а председателят на СДС Емил Кабаиванов след традиционния коктейл няма да реши да премести централата в Карлово, та по-лесно да съвместява функциите си на лидер с тези на кмет. Впрочем, това вече няма никакво значение.

В политиката една партия има смисъл, когато зад нея стои истинска кауза. На 7 декември 1989 г. СДС беше кауза. Кауза за промяната на България. Кауза, припозната от близо 1 млн. избиратели, които на 7 юни 1990 г. се стекоха на легендарния митинг на бул. „Цариградско шосе”, който едва ли някога ще се повтори. Има такива моменти в историята. Тогава „часовете, изгубили своя часовник”, както пише поетът Октавио Пас, преобръщат дотогавашното линейно време на Историята, подчинявайки я на своя ритъм. Днес от всичко това комай са останали само трите букви на партията, заедно със сградата на „Раковски” 134 и синьото знаме. Сменен е даже дизайнът на „синьото лъвче”. Ала една политическа кауза няма нищо общо с политическия номинализъм. Тя не се съдържа в букви, нито обитава сгради. Една политическа кауза, ако е кауза на свободата, се въплъщава в хилядите хора, решени да я отстояват и бранят с цената на всичко, дори в студ и пек по площадите. А тъкмо тези хора днес липсват. При това, забележете, няма ги не само в СДС или в „Синята коалиция” като цяло.  Няма ги и в БСП, която също не може да повтори своя митинг пред НДК от юни 1990 г., та е принудена да докарва автобуси от цялата страна, за да запълни пространството между несъществуващия мавзолей и бившия царски дворец (НХГ). Няма ги и в ГЕРБ, независимо от добре изградените електорални мрежи по места, които носят гласове, но не и гражданско участие. Няма ги и в оределите редици на „Атака”, където събраната агитка все по-често се озвучава от записаните речи на своя лидер. И дори в ДПС, въпреки добре смазания механизъм за етническа самоидентификация, подсилван от действията на „Атака” и ВМРО.

Усещането в днешната българска политика е, че гражданите са се отдръпнали, за да направят място на избирателите. А някога, през 1989-1990 г., беше толкова различно. Тогава на първите митинги пред Храма десетки хиляди хора внимателно попиваха всяка казана дума. Няма да забравя емоцията на първия митинг, когато писателят Георги Мишев се обърна към стеклото се множество с думите: „Здравейте граждани!”. Днес това е невъзможно.  Политиката – при това не само в България – вече не се случва на „форума”, по площадите. Тя е пиар-продукт, който се „продава” чрез клипове и рекламни спотове, както се продава прах за пране. И неин резултат е светът, в който живеем. Свят, в който проблемно според мен не е само бъдещето – поради липсата на ясно политическо въображение – а дори настоящето, сериозно разчертано и накърнено от измислени пиар-стратегии.

Но това е тема за друг сериозен размисъл. А в следващите редове ми се иска да се върна към един въпрос, който започнахме да си задавахме веднага след краха на изборите за ВНС през 1990 г. и първата голяма политическа криза в най-новата ни история: какво се случи/не се случи в България? Въпрос съществен и обременен със сериозни следствия, на който като че ли и до днес, уви, нямаме категоричен отговор.

Обръщането назад, както знаем още от античните митове, крие един голям риск: да видим как всичко, на което сме държали, се отдалечава като безплътна сянка, сливайки се с околния мрак. И въпреки това животът подтиква към равносметка дори на най-опаката страна на историята, каквато по дефиниция е политиката.

Истината е, че през 1989 г. не само България, а и всички източноевропейски страни „поеха в мъглата”, както писа тогава Адам Михник. Основополагащите цели бяха ясни: „скъсване с комунизма”, „демокрация”, „свобода” и „пазарна икономика” (които мнозина свързваха в едно). Ала как точно трябваше да бъдат осъществени те, едва ли някой можеше да формулира с пълна категоричност. Очакванията бяха, че политическата демократизация и либерализацията на пазара постепенно ще регулират социалната среда и „обществата на изток” ще постигнат „западната стабилност”. Колко време ще е необходимо, за да се преодолее комунистическото минало, никой не можеше да каже, но даже най-песимистичните западни анализатори говореха за 10-15 години (по аналогия с демокрацията в Западна Германия, като никой не отчете, че нацисткият режим бе просъществувал само 12 г., без да отнема частната собственост, нито да изкорени всички наченки на гражданско общество).

Така или иначе, спомням си, че през 1989 г. беше излязла на мода „доктрината Синатра”. Чух за първи път за нея по радио „Свободна Европа”. „Доктрината Синатра” означаваше, че е настъпила промяна. Че Съветският Съюз е на път да се откаже от „доктрината Брежнев”, според която Червената армия във всеки момент бе готова да интервенира и накаже нелоялните източноевропейски сателити. Франк Синатра още през 1968 г. пее IDidItMyWay (Правя го по свой начин…). Един вид, всяка страна решава по кой път да поеме.

И България неусетно пое по своя път. Едва след години чух цялата песен на Синатра и признавам, че ми се сви сърцето. Тя се оказа тъжна балада за последните дни от живота на един стар човек, когато краят е настина близко. Както и да е, България сама пое по пътя си. Но дали избра свободата? Трябва да признаем, че през 1989 г. върху плещите на СДС легна едно непомерно бреме – да бъде всичко за всички. Да покрива целия спектър на демокрацията, да извършва реформи и да създава елити. Като на набързо сформиралата се опозиция противостоеше едномилионна комунистическа партия,  с трудно поддаващи се на реформа силови и икономически структури, която казваше «не» на почти целия пакет от реформи.

Най-смайващ беше самият политически спектър на СДС, който включваше всичко: както възстановените буржоазни политически партии, така и БСДП на д-р Дертлиев, както земеделците от БЗНС «Никола Петков», така и екологичните движения, че даже и синдикатът КТ «Подкрепа». Какво чудно тогава, че по липсата на каквато и да е коалиционна култура, демократичният политически спектър още след изборите през 1990 г. с пукот се разпадна на различни парчета, някои от които, дори оцелели до днес, не могат да намерят модус на взаимодействие. «Всеки по своя си път…». Ненадейно извадени на повърхността и изведнъж озовали се под прожекторите и камерите, лидерите на политическите партии бързо заболяха от «кесонната болест» – от болестта на гмуркачите, които извадени на повърхността губят чувство за реалност. Един от тях, впоследствие минал даже към БСП, дори твърдеше, че знае как се организира митинг, на който «се изкарват» 1 млн. души, очевидно смятайки, че хората са стадо, излезли на улицата не заради каузата на свободата, а заради лидерите. Така неусетно каузата помръкна, а заедно с нея, по мое убеждение, си отидоха и хората. Поколенията се смениха, а каузата все я няма. Останаха само трите букви, синьото знаме и промененото лъвче. Почти съм сигурен, че вече има млади хора, които дори не могат да кажат какво се помещава на ул. «Раковски» 134. А в партията СДС, някога партия на промяната в България, май почти не остана неизключен лидер. На последния, който все още не е чул звъна на камбаните, май ще му се наложи сам да загаси лампите на синята централа,  преди да сдаде ключа на държавните институции. «Краят е близко», пееше Синатра във въпросната песен. Ала нали смисълът на «доктрината Синатра» бе в друго. Къде е «пътят към свободата»?

Тони Николов е философ и журналист. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияСбогуване с един спектакъл
Следваща статияДа изпаднеш
от времето

3 КОМЕНТАРИ

  1. Има автори на различни истории. За всяка историческа случка може да има различни описания, еле пък ако са македонски. Има и предварително написани истории, както навремето другарите не изчакваха края на поредния Конгрес на БКП, а вече набираха в „Работническо дело“ речта на другаря Живков, кче дори и решенията, преди дори да са гласувани. Нещо подобно съзерцаваме днес в пърформанса, наречен „Гибелта на СДС“, в което участват групово дейци от всякакъв калибър, цял творчески съюз впрочем. И наистина безбройните ножове, забити напоследък до кокал в още неумрялото куче, докараха дотам нещата, че горкото тяло на СДС заприлича на таралеж. Дори и в цирка няма такъв номер по простата причина, че според физическите закони на едно място не могат да бъдат забити по два ножа, а в нашия случай те са по стотина на час, че и повече. И се наблюдава весел аудио-нюанс: историците намушват ножовете с яростна врътка и радостни възклицания, синкопно насечени от спорадични траурни въздишки. Днес другарят Трифонов например съобщи в „Преса“ (една трибуна, изключително независима от ДС) как Жельо Желев бил на среща в БКП по време на избирането си. Как не всички дошли на учредяването, а пратили еди кого си и пр., как БКП се уплашили от Дертлиев и т.н. Между редовете се чете ачик-ачик долнопробието на фарса. Излиза май, че и „Героите“ на 7 декември са били назначени, както бяха назначени още през 1985 г. новите капиталисти. В същото издание ченгето Кеворк нахално обвинява неназначените, че заварили Десети ноември по бели гащи. И Трифонов доблестно размахва кевокянските „бели гащи“ като честно знаме. Само ден обаче , преди десети ноември се отиваше директно на дръвника, ако си имал без разрешение и задача дори да кажеш „гък“ срещу комунистите. И за тази цел имаше гигантска система за сигурност,чиято цел беше и още е, комунистите вечно да управляват. И наистина в афиша, разлепен ( интересно кой директор на печатница би разрешил да се печати подобно нещо без надлежно разрешение от ЦК и без знанието на внезапно заспалата Държавна сигурност) навсякъде из центъра се обявяваше първия свободен митинг, забележете, с участието на двайсетина комунисти начело с Вагенщайн, Желев, Светлин Русев и пр; (последният тайно се изсули сетне и не се яви), а също и на няколко „дисиденти“, до един оказали се по-късно доносници от ДС. И , забележете, митингът бе огласен с мощна техника, каквато само ДС и БКП биха могли да доставят с камиони, тоноператори, ел.захранване с камиони и тежка техника, „някой“ беше разпечатил и каширал на дъски карикатури на Тодор Цонев, които „активисти“ , пръснати из многолюдието, вдигаха високо. Речите на ораторите бяха съвсем за социализъм с човешко лице, нямаше и грам антикомунизъм. Например Блага Димитрова, която така ожалва сега Трифонов, каза, че “ Партията на розите се превърнала в Партия на склерозите“. ДРут оратор пък почти с умиление разплака публиката за незабравимия „бай Добри Търпешев“, ей такива дисидентски работи. Не стига това , ами записът от първият митинг( с невероятно студийно качество) се появи на касети, поверително раздавани от ръка на ръка. И у мен попадна този прочут запис. Наистина тогава някои като Петко Симеонов говориха доста убедително, че и Румен Воденичаров. Впоследствие слушахме все така убедителните Георги Марков, Венци Димитров и пр. , и пр. ченгета. И Тодор Колев слушахме години с кеф. Оказа се наистина, че цялата постановка е била изпипвана дълго и лабораторно, по няколко пъти на ден са се правели упражнения и репетиции. Незабравим момент беше смелото говорене на Александър Йорданов малко по-късно, там, на Московска чакали зелените камиони. Там наистина имаше камиони, но празни. И обществото трябваше да се открехне, щото беше страхливо и робско, трябваше някой да създаде чета-параван, която да скача на студа. Целият преход беше планиран и осъществен да няколко петилетки, съвсем като по учебник от ДС – от двадесетте и пет милиарда долара, раздадени на червената каста за първоначален отскок, до приватизацията градските тоалетни – всичко и до днес се държи здраво. А роденият без истински анти комунистически бодли СДС днес съвсем прилича на таралеж, но с бодли от забити ножове.

  2. Наистина, направих корицата на Георги Мишев към „Дунав мост“, тя трябваше да бъде и „търговска“ на вид, беше компромис, Вера Ганчева ми го възложи (и тя също да излезе от ДС…, а толкова я уважавам ). Приказвахме тогава с Георги Мишев, симпатичен човек, но някак не ми излизаше от главата онази прочута стачка с преяждането…

  3. А в партията СДС, някога партия на промяната…
    По-точно като определение би било – партия на подмяната, на рекрутирането от бившата ДС, БКП и Комсомол на лъжеантикомунисти, набързо настанили се в десния сектор за да се имитира промяната.
    И да се ускори „Преходът“ към … отвъдното на България, умело осъществен от нагли пребоядисани „другари“…