1
632

Свободата на словото: цена и граници

лазар9

Щурмът срещу „Шарли Ебдо” е поредният от серията на ислямистката офанзива срещу една ценност, която принадлежи към ядрото на модерната европейска цивилизованост – свободата на словото. И тъкмо защото не е изключение, тази атака налага да се замислим за цената и границите на свободата на словото.

В последните десетина години имаше низ от удари срещу тази ценност. Една от първите атаки в тази поредица беше ислямската фатва за смъртна присъда на Салман Рушди – смъртна присъда срещу мюсюлманина, който в романа си „Сатанински строфи” си позволил непочтителност към исляма. Последва добре известната конфликтна ситуация през 2006 г., предизвикана от публикуването на първите карикатури на пророка Мохамед. Към този низ от сблъсъци трябва да се добавят още няколко по-малко известни, но не по-малко показателни случаи. В Женева беше свалена пиесата на Волтер „Мохамед, или фанатизмът”. Човекът, комуто принадлежи най-силната формула за свободата на словото и търпимостта, беше цензуриран заради страх от яда на мюсюлмани. Подобна съдба беляза и берлинската постановка на Моцартовата опера „Идоменей”. В режисьорския замисъл Идоменей се осмисля като унищожител на диктатурата на боговете. В края на представлението биват посичани главите на Исус, Мохамед, Буда и Посейдон, на божествата диктатори, поискали от Идоменей да жертва собственото си дете. Постановката беше свалена от афиша, защото щяла да разгневи мюсюлманите с богохулството си. Низът от ислямистки провокации срещу свободата на словото и начинът, по който им отговаряше европейското общество, постави въпроса за цената на тази свобода и за нейните граници.

В този контекст се оформиха две интелектуални становища. Едната позиция е категорична, че потъпкването на свободата на словото не може да бъде оправдавана под никакъв претекст и при никакви условия, защото тя е фундаментално право и неговото ограничаване би било равно на отказ от наследството на Просвещението. Каквото и да е по своето съдържание и по тона на изказа си посланието (карикатура, роман, журналистическо слово и т.н.), то подлежи на ограничения само post factum – от съда, ако подбужда към омраза или призовава за насилие. Такава позиция заема, например, френският философ и публицист Бернар-Анри Леви. Преди няколко години той написа в статия, посветена на 20-годишнината от случая „Салман Рушди”: „Случаят е знак за едно действително отстъпление на Просвещението. Какво е Просвещението? Правото да вярваш, или да не вярваш. Правото на онзи, който не вярва, да се забавлява с вярата. Правото на богохулство, което в юдейството и християнството си е пробило път постепенно и болезнено, което обаче остава престъпление за исляма …”

Другата позиция е, че свободата на словото има своята цена и ако тя е твърде висока, тази свобода следва да бъде удържана в допустими граници. Холандският философ на правото Гелийн Молир формулира тази позиция така: „Ако свободата на словото означава, че други права биват нарушавани, то тогава тя трябва да бъде ограничена. Ако изборът е между обществената сигурност и правото на изказ, тогава колективните интереси имат предимство пред личните”.

Двете перспективи за осмисляне на свободата на словото се проявиха и при интерпретациите на варварството, упражнено срещу „Шарли Ебдо”. В едната перспектива кръвопролитието беше оценено като осъдително и нетърпимо насилие над свободата на словото. В другата перспектива беше направено същото, но под едно сериозно условие – в свободата си да не засягаме чуждите религиозни чувства. Американските медии, пък и някои наши журналисти, говорят за станалото в Париж тъкмо в тази перспектива.

Но в едно отворено общество не следва ли свободата на вероизповеданията да предполага и свобода за критика на вероизповеданията. Допускането само на едната свобода е допускане срещу същността на свободата и на откритото общество. Иначе без да искаме, ще се приплъзнем към позицията на онази млада московчанка, която след варварството в Париж се появи в глобалната мрежа с надпис върху гърдите си: „Безбожниците от Франция се подиграха над Иисус Христос и получиха справедливо наказание”. С наивната си лудост този надпис ни казва отчетливо: ако свободата е под условия, всяка религия ще е морално свободна да принася в жертва всички, които е уличила като богохулници.

 

Лазар Копринаров е учен и дипломат, бил е посланик във Венецуела от 2001 до 2006. Завършил е философия в Софийския университет „Св. Климент Охридски”, а след това Московския държавен университет. Темата на дисертационния му труд е „Културата срещу крушението. Идеите на Ортега-и-Гасет за културата”. Днес ръководи катедрата по „Философски и политически науки” при Философския факултет на Югозападния университет.