Начало Идеи Гледна точка Свободата, форми
Гледна точка

Свободата, форми

2794

Свободата – казва Дон Кихот – е на върха на копието. Карл Маркс от своя страна я разгласява като осъзната необходимост. А Цочо Бояджиев я нарича същностна характеристика на човека. Разбира се, за свободата могат да се приведат още много определения и всичките ще бъдат верни, но не бива също да забравяме, че тя е своего рода индийски слон: всеки от слепците, които сме, я напипва по своему – на един му приличала на дирек и била непоклатима; на друг, че имала формата на търбух, грапав и мек, а краят му се не виждал; на трети, че била като змия, гъвкава и неуловима, защото не спирала да мърда… А от днешна кота погледнато, свободата сякаш се е стопила нейде между свръхзадоволяването и консумеризма; и трябваше да дойде руският нац/рашистки план „Барбароса“, насочен против свободата на Украйна, за да разберем колко важна е тя за всекиго и как без нея наистина не може(м). Копието на Дон Кихот в наше време изглежда доста поръждавяло, а в България сякаш е най-разядено. Доказва го и фактът, че 22 септември, Денят на независимостта, за някои е по-незначителен празник от 3 март, Деня на прелиминарния договор. Макар че независимостта сме си я извоювали сами, докато в Сан Стефано от нас ни вест, ни кост – безмълвни сме там и неналични. Безкрайните риалити формати изкарват наяве същата корозия: то не са ферми, не са игри на волята, не са хел китчъни и всички с едничко условие – отказ от свободата. За участниците в тези шоута тя вече не е осъзната необходимост, а е по-скоро съзнателно обходима, тоест могат и без нея. Затова я заобикалят напълно доброволно, без съпротива. Не им трябва свобода, за какъв зор им е – ни се яде, ни се пие! Пък и си въобразяват, че ще ядат и пият на корем, след като ги правят на маймуни. Маймунджилъци срещу шепа сребърници, които им се чинят много, а са всъщност прашинки, прашинки във вятъра…

Свободата не е една, трябва да признаем, тя ни се явява в много форми. А понякога това, което ни премятат като свобода, съвсем не е такава. Съществува едно примитивно разбиране за свободата, първобитно, за което българският народ е намерил много точна дума – слободия. Слободия е, когато мислиш, че всичко ти е позволено, че за теб няма правила и дори Господ да слезе, и Той няма да право да ти каже да спреш да вършиш глупости и дивотии. Да караш с 200 км/час по разнебитени пътища, да изпреварваш на провала, без да те е грижа за автомобилите отсреща, да надуваш газта преди пешеходна пътека, да гониш през прелеза, въпреки че иззад завоя се задава влак, да си мислиш, че имаш привилегията да удряш и унижаваш само защото си по-силен и си мъж, да застреляш съседа си, защото нещо те дразнел, да изравняваш дюни и да строиш върху защитени територии, понеже си баровец и яко копеле, да затлачваш корита на реки и да изгребваш баластрата от тях, тъй като си голяма работа и парата те бие в ръката не с монети, а с пачки… Алеко Константинов е изобразил по блестящ начин слободията, която прихваща Бай Ганю, след като се връща от Европата: „Че голям мурафет ли е един вестник да се издава? Тури си едно перде на очите (па и няма нужда), па псувай наляво и надясно“. И, за съжаление, не един и двама са тукашните журналисти с перде на очите, които на черното викат бяло, на жертвите – убийци, на националните предатели – народни водачи; по примера на Бай Ганю псуват наляво и надясно като на мушката им са все Европа и Запада. И свободата, най-вече свободата… Пипнала ги е неизлечимо слободията, като чума ги е поразила и – понеже пораза мирно не стои, натискат със своята болест да заразят и нас, белким спре да им личи, че са недъгави и нефелни. И че миришат. На леш…

Друго разбиране за свободата, което се отнася предимно към политиката, е собствено онова, което наричаме независимост. Тя се разгръща в две посоки, тоест може да доведе до повече свобода, но и до по-малко. Независимостта е знаменитият суверенитет на Карл Шмит, тоест онзи политически акт, който, по думите му, решава за извънредното положение. Въпреки че България е воювала преди 22 септември 1908-а (115 години оттогава, ако смятам правилно) – Сръбско-българската война в лето 1885-о, във външнополитическите си движения тя е зависела от Османската империя: всеки договор е трябвало да получи одобрението на султана. С други думи, тя не е била суверенна, доколкото не е можела сама да решава дали да въвежда извънредно положение, тоест да обявява мобилизация. Да не пропуснем да отбележим, че за Шмит differentia specifica на политическото се състои в следното: „Специфичното политическо разграничение, до което могат да бъдат сведени политическите действия и мотиви, е това между приятел и враг”; ако си суверенен, сам можеш да избираш приятелите си и да посочваш враговете си, ако не си – друг го прави вместо теб. Тъкмо оттук за независимостта може да се изведат двете посоки на движение: първата, негативната, когато настояваш, че имаш враг, който те дебне постоянно и поради това ти трябва да го нападнеш пръв, за да се предпазиш (такъв е случаят с Путинова Русия); втората, позитивната, е, когато вече си наистина нападнат и то непредизвикано, и затова се отбраняваш, за да не бъдеш завладян и подчинен (това е случаят с Украйна, както и с България през 1885 г.). Донякъде тия две посоки се припокриват с разбирането на Исая Бърлин за „двете концепции за свободата”, макар то да е насочено повече към индивидите, отколкото към обществата: позитивната свобода е политическо действие – изборът кой да има властта в общността (в този смисъл онези, които не гласуват, а ходят за гъби, de facto се отказват от свободата); негативната, от своя страна, определя всичко в живота, което човекът прави без намесата на други хора, по свой почин. Когато според Бърлин идеята за позитивна свобода се разпростре непомерно, стигаме до патернализъм (и тоталитаризъм) – убеждението, че трябва да има избрани, които да решават, защото останалите са незрели и неумели; а когато идеята за негативна свобода се разпростре непомерно, стигаме до слободията, която описахме. Границата на негативната свобода е, както гласи прочутият парадокс, там, където започва носът на другия: само независими и неприкосновени един спрямо друг носове са способни да създадат общество от свободни личности. И няма такова, когато аз имам право да ти разбия носа безнаказано…     

Свободата на духа е може би най-висшата свобода; тази, която няма отрицателни стойности. Разбира се, може да изглежда, че свободният духом изобщо не е свободен, напротив – подложен е на всякакви издевателства, с него се гаврят и го унижават. Така е било по време на сталинските чистки през 30-те години на миналия век: и Бухарин, и Радек, и Каменев, и Зиновиев, че и нашият Кръстьо Раковски са си признали, че са шпиони и че са саботирали съветската власт – най-справедливата и човеколюбива власт на планетата. Само че не е докрай така, имало е хора на духа, които не са се поддали на болшевишкия Гомор. За тях, между другото, пише в последната си книга Цветан Тодоров – „Триумфът на твореца” (превод Нина Венова, „Изток-Запад”, 2019). В нея големият (българо)-френски мислител разглежда съдбата на Казимир Малевич, художника-модернист, автор на може би най-известното платно на ХХ век, „Черният квадрат”, който въпреки че угасва в нищета, все пак запазва достойнството си и не моли, и не хленчи. Така е с Даниил Хармс, така е с Ана Ахматова, така е с Андрей Платонов… Днес е така с всички руснаци, които независимо от драконовите мерки в Руската федерация протестират срещу войната и съхраняват чистотата и мъжеството на духа си. Да, понякога (ако не и винаги) свободата иска жертви, но пък от примера на борците за българско национално освобождение (а и не единствено на тях, разбира се) виждаме, че тъкмо те, пожертвалите се, са, които въодушевяват своите потомци, а не предателите, не равнодушните. Когато видиш как Раковски развява знамето на свободата горе на Балкана – уверен и непоклатим, сърцето ти трепва, душата ти ликува. И си въодушевен, и трепваш, и ликуваш, защото пред очите ти се е възвисил именно човек свободен духом: „Няма власт – пише Христо Ботев – над оная глава, която е готова да се отдели от плещите си в името на свободата и за благото на цялото човечество”. Така е, няма власт, духът не може да бъде стегнат в окови: „Тирани, всуе се морите!…” Само при нищите духом тираните не се морят всуе…    

Свободата има много форми. Но само една е истинската…         

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Бил е директор на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).

Свързани статии

Още от автора