Драматургът Сашо Димоски за авторския си проект „Свръхчовек“, създаден в партньорство с творци от Република Северна Македония специално за Варненския драматичен театър; за срещата между философията на Ницше и „Пролетно тайнство“ от Стравински на територията на постдраматичните театрални форми
Като автор на драматургични текстове, отличени с национални и международни награди, също и като университетски професор, се намирате в центъра на театралния живот в РС Македония, като категорично заявявате пристрастието си към постдраматичния театър.
Определено. Докторската ми дисертация е на тема „Постдраматичният театър – начинът, по който комуникират митологиите и постдраматичните театрални форми“.
Доколкото постдраматичният театър изследва познати сюжети и текстове в критически дискурс от съвременна гледна точка, вие срещате сега на театралната сцена философията на Ницше за Свръхчовека с музиката от балета „Пролетно тайнство“ на Стравински. Как стигнахте до идеята?
Всъщност аз искам да артикулирам собствените си съмнения, защото вярвам, че театърът е място, в което човек се занимава със себе си, своите съмнения и проблеми. Не само Ницше, а и други философи, особено екзистенциалистите, разглеждат в психоаналитичен смисъл Свръхчовека, суперегото и прочие теми, които предпоставят идеята за божественото, как и в състояние ли сме да стигнем до божествената частичка. Изкуството ще ни даде различни отговори на въпроси от рода: кое и какво може да се окачестви като „свръх“, как да се осмисли понятието Свръхчовек и съществува ли такъв човек. Абстрактността на постдраматичните театрални форми, в които вербалната партитура е второстепенна, отварят широко поле за размисъл над самата презумпция. Театърът, който интерпретира идеята за Свръхчовека, може да се мисли като полигон, на който теорията се подлага на изпитание.
Как в този контекст се вписва музиката от „Пролетно тайнство“ на Стравински, чиято премиера, както е известно, скандализира Париж.
Стравински е моето вечно вдъхновение с „Петрушка“, „Жар птица“, „Пролетно тайнство“. Музиката на „Пролетно тайнство“ вдъхновява прочутия с трудните си хореографии Вацлав Нижински за един уникален прочит, граничещ с физическите възможности на човешкото тяло. Предизвикателство представлява и самата музика на Стравински с нейната дисхармония и особена структура с „12 картини от езическа Русия“, както гласи едно от подзаглавията на балета. Структурирана също в 12 ритуални сцени, нашата постановка инкорпорира тезата за Свръхчовека през принципа за телата, които убиват собствените си сенки, за да станат демиурзи на света.
Водеща роля получават мъжете – телата, докато на жените е отредено да бъдат само техни сенки?
Не. Сянката осмисля тялото. Тялото без собствена сянка е само някаква безлична форма. Автентичността на сянката детерминира тялото, поне това е моето схващане.
Философията на Ницше остава недоразбрана, още повече че фашистката идеология я манипулира. Съвременниците не приемат и експериментаторската музика на Стравински. Защо смятате, че XXI век ще ги разбере?
Смятам, че няма да ги разбере. Но енигмата, която витае около Ницше и Стравински, и техните поетики разкриват едно необятно пространство за интерпретации, което ги прави велики и вечни. Затова човечеството винаги ще се връща към въпросите, които задават с философията и музиката си тези изключителни умове.
Изкушавам се да ви попитам дали Супермен е Свръхчовек?
Супермен е идентичност сам за себе си, човек без сянка, може би реагира на криптонит[1].
Не за пръв път работите с режисьора Васил Зафирчев, който поставя вашите творби „Дневникът на хулигана“, „Петото годишно време“, а сега и „Свръхчовек“ във Варна. Очевидно споделяте една и съща творческа философия.
Васил Зафирчев е направил много постановки по мои заглавия. Най-новият ни общ проект е „Свръхчовек“, за който текстът и постановката са предназначени за Варненския театър. С радост приехме поканата на директорката Даниела Димова за съвместна продукция и решихме да предложим автентичен авторски проект, който да създадем специално за Драматичен театър „Стоян Бъчваров“. На нова сцена е добре да излезеш с най-силното „оръжие“, а това означава преди всичко оригиналност, също и отговорност. Придържам се към този принцип, независимо дали пиша романи, или пиеси. Същото се отнася и за Васил Зафирчев, с когото изповядваме една и съща философия за съвременния театър и работим в тандем за постигането на оригинален сценичен синтез със средствата на постдраматичния театър. Към тази цел сме устремени заедно с целия екип на „Свръхчовек“ – сценографа Филип Коруновски, костюмографа Раде Василев, хореографката Олга Панго и прекрасните варненски актьори. Горещо се надявам нашето представление да намери добър прием сред българската публика.
„Свръхчовек“ не се занимава с рационалното, тъкмо напротив – изследва подсъзнателното, духовното, импресията, анализира чувствата на човека извън конкретиката. Това не е Аристотеловата идея за театър, не е конкретна история, която може да преразкажеш. Целта е зрителят да бъде подтикнат към силно интроспективно преживяване, което да го доведе до прозрение и да го насочи към въпроса защо ние, хората, сме станали толкова сурови и егоцентрични, че убиваме собствените си сенки, за да станем Свръхчовеци.
В този аспект, какво казва „Свръхчовек“ на политиците, включително в нашите две държави?
Голям проблем на нашата съвременност е, че често политиката се превръща в политиканство. А културата, за разлика от политиката, има едно единствено измерение – тя изгражда само мостове, които подкрепят и улесняват връзките между хората от всички страни. Ние, творците, имаме привилегията да свързваме различни култури и заедно да създаваме нови творчески светове. И колкото повече тези светове общуват помежду си, толкова повече ние се обединяваме в името на една и съща цел. В изкуството според мен най-важно е именно това – сближавайки хората, то ги насърчава да израстват по-добри.
[1] Криптонит – въображаем материал от Криптон, родната планета на Супермен.
САШО ДИМОСКИ, роден в Охрид през 1985 г., е писател и драматург, професор във Факултета по драматично изкуство на Университета УКИМ в Скопие и в Университета Europa Prima в Скопие. Творчеството му включва над 50 заглавия в областта на литературата, театъра и балета. Автор е на романите „Дневникът на Хулигана“, „Алма Малер“, „Петото годишно време“ и „Заспалите хубавици“; „Ние, другите“ – събрани драматургични текстове, „Текстове за сценично поставяне“, „8/4“ – театроведски есета и „Нова антична драма“ – христоматия в 3 тома. Негови произведения са преведени на английски, сръбски, български, албански и унгарски език. Носител е на много отличия, сред които награда за нова европейска драма Еurodram за текста „Помеѓу змејот и неговиот бес“, специална награда за съвременен сценичен изказ на ИФАД Стоби 2017, най-високото държавно признание, връчвано от президента на РС Македония, Успешни млади. От 2014 г. Сашо Димоски е драматург на Народен театър „Јордан Хаџи Константинов-Џинот“ във Велес, а от 2020 г. е негов директор, селекционер и директор на Международния фестивал на античната драма „Стоби“ в РС Македония.
„СВРЪХЧОВЕК“, постановка на Варненския драматичен театър „Ст. Бъчваров“.Текст Сашо Димоски; превод Таня Попова; режисьор Васил Зафирчев; хореография Олга Панго; сценография Филип Коруновски; костюмография Раде Василев; асистент режисьор Владимира Иванова.
Роли и изпълнители:
Тела: Стоян Радев, Недялко Стефанов, Станислав Кондов, Константин Соколов, Николай Кенаров, Роберт Ваханян, Нейчо Петров.
Сенки: Веселина Михалкова, Христина Джурова, Гергана Арнаудова, Юлияна Чернева, Биляна Стоева, Милена Кънева, Габриела Боева, Сияна Начева.
Предпремиера – 17 ноември, премиера – 18 ноември 2023 г., 19 часа, Основна сцена: Европейска нощ на театрите. Старт на XIV Коледни театрални седмици – Варна 2023.
