Кой и за какво протестираше и успя ли някой? Февруарските, летните протести и студентската окупация – обща протестна вълна или три несвързани епизода с противоположни политически искания? Дебат в Червената къща с участието на Ружа Смилова, Валентина Георгиева и Рая Раева.

Валентина Георгиева: Протестите са форма на контрадемокрация, а не форма на революция

Моята теза е, че протестите от 2013 г. бяха крачка назад – особено в края на протестната година. Те бяха крачка назад, защото отбелязаха връщането към една партийна политика, провеждана отгоре надолу. Тъкмо ние, участниците в протестните движения, позволихме да се върне този подход, този начин на мислене и провеждане на политика отгоре надолу. Затова тези протести бяха крачка назад. Тази теза може да бъде аргументирана само ако приемем една изходна позиция – че протестите са форма на контрадемокрация, като под контрадемокрация разбирам това, което разбира Пиер Розанвалон. Най-общо казано това е идеята, че има непрекъснат диалог, постоянно напрежение между управляващи и управлявани. Това е един непрестанен процес, който няма и не може да има еднозначно разрешение. В самия процес по взимането на политическите решения участват и управляващите, и управляваните (протестиращи, народ…). Последните имат на разположение различни форми за изразяване на своя глас – най-често това е глас на несъгласие, но може да бъде и позитивен глас за нещо. Тези форми са парламентарната опозиция, други политически партии, които не са парламентарно представени, синдикални организации, професионални групи, групи от експерти, неправителствени организации, всякакви други организации на граждани, коалиции от организации, групи за натиск, изразяващи конкретни частни интереси, четвъртата власт и не на последно място протестните движения. Тоест протестните движения са само една от формите на контрадемокрацията. Те са част от този непрекъснат диалог на управляваните с властта и се явяват форма на участие в политическия процес, във взимането на политически решения. В такъв смисъл тези движения не винаги искат революция, не винаги искат смяна на системата, не винаги искат смяна на властта или вземането на властта, разбира се, не винаги искат оставка. Това е позицията, която трябва да приемем като изходна – че протестите са форма на контрадемокрация, а не форма на революция.

Контрадемокрация трябва да има винаги. Най-общо казано тя е форма на провеждане на политики отдолу нагоре. Винаги има нужда да се протестира. От тази позиция именно протестите от 2013 г. не са изолирано явление, те не са по нищо различни от предишните протести. Не можем да противопоставяме февруари на юни, нито пък да говорим за някакъв качествен скок през 2013 г. в сравнение с предишната 2012 г. или с целия предходен период, с целия преход. Това е един непрестанен процес на гражданско участие и диалог с властта, а също така на историческо натрупване на опит у протестиращите, на откриване на стари и нови форми на изразяване, на позиция на натиск и участие. Ще разгледам протестите през последните години в България като един цялостен постъпателен процес с натрупване, с приливи и отливи, процес, който ту печели, ту губи, но е незатихващ и цялостен. Анализирах този процес в рамките на едно антрополигично изследване от последните пет години. Това  изследване включва наблюдения и интервюта, провеждани от 2009 г. насам, като целта ми бе да интервюирам обикновените хора, участниците, не лидерите, не представителите на партиите, не синдикатите, не неправителствените организации, не организаторите. От 2012 г. насам провеждам дълбочинни интервюта извън периода на мобилизация, тоест не по време на протеста, не на улицата, а след като протестът е затихнал. Броят на интервютата ми е между 70 и 80. Моята цел тук е да ви разкажа с конкретни цитати какво казват хората, които протестират.

Ще започна отзад напред с едно интервю, проведено в края на ноември 2014 г., в което респондентът определя протестите от 2013 г. като провалени, защото „най-малкото това не беше една автентична оставка, оставката не беше плод на усилието на протеста, а беше плод на статуквото, на това, че то си имаше някакви вътрешни проблеми, които трябваше да реши“. От една страна, този цитат изтъква самозатвореността на политическото поле. От друга страна, тук виждаме определянето на протестите от позициите на ефективността. В зависимост от това как определяме целта на протеста, можем да съдим дали той е успял или не. Той не е успял да постигне целта си, защото не е успял да постигне оставка и затова е провал. Впрочем същият респондент казва, че поставянето на една-единствена цел – оставката – до голяма степен вреди на самото протестно движение: „Това което се случи през февруари и юни е много хубаво, защото въпреки целия този провал, то показва, че ролята на протеста е свързана с такива понятия като гражданско общество, тъй като трябва да има някаква активност и обществен натиск за някакви каузи. А протестът е да видиш, че нещо не ти харесва и да изразиш позицията си. Тоест протестът има възпираща функция, но в същото време, възпирайки нещо, ти виждаш, че нещата могат да се случат и по един по-добър начин, по един по-правилен начин, по един по-честен начин. Донякъде по тази дефиниция се провалиха юнските протести, тъй като поради навлизането на определена протестираща риторика вътре, те в един момент загубиха конкретността си. Това е риториката на кой и на оставката„. Има се предвид, че протестът вече не иска конкретни неща, не поставя конкретни проблеми, не иска конкретни решения, по-скоро се действа на принципа на преливането на чашата. Има някакво натрупване на много конкретни неща, за които не се протестира, които се натрупват. Когато се появяват, те не се поставят като проблеми, не им се търсят конкретни решения. Това води до един списък от, да кажем, стоте гафа и вече за тези сто неща наведнъж трябва да се протестира по логиката на всичкото, когато чашата прелее. Тогава проблемите могат да се формулират само като „безобразията“, „наглостта на политическата класа“и пр. общи формулировки.

Същото нещо, което казва горният респондент през ноември 2014 г., го намирам и в интервю от 2009 г.: „Ролята на протеста е да има активност, да има обществен натиск за някакви конкретни каузи“. Сега ще прочета няколко кратки цитата: „Студентите търсят правата си“ – от 2009 г. „Да запазим личните си данни и достойнство“ – от 2010 г. „Протестирам срещу промените в закона“ – 2010 и 2012 г. „Протестираме срещу решение, което смятаме за некоректно спрямо нас“ – 2010 г. „Не вярвам в успеха на този протест, но е хубаво да се покаже гражданска позиция“ – 2010 г. „Цел на протестирането е да се покаже гражданска позиция, което да повлияе върху управляващите“ – 2009 г. Гражданският контрол върху властта е основен мотив през 2013 г. Това е основната цел на „Протестна мрежа“, а също и на „Ранобудните студенти“. Следващ цитат: „Смисълът на този протест е да се изрази мнението на хората. Всеки идва да си защити позицията, но кой каква позиция има, това вече е друг въпрос“. Това е цитат от 2010 г. и е една бомба със закъснител. Става дума за справянето с множествата. Тоест повечето от тези протести са хетерогенни, в тях има различни хора, които изразяват различна позиция.

Логиката на позитивния протест е в поставянето на конкретни проблеми и в предлагането на решения за тях. Когато проблемите станат по-общи, търсенето на решения става по-трудно. Един голям проблем, който се появява през 2012 г., е разминаването между идентифициране на проблемите, за които протестираме, и предлаганите решения. Примери от 2012 г. след протестите на Орлов мост срещу Закона за горите. „Моето мнение на човек, който е бил по улиците, е, че това не беше просто протест за една екокауза, не беше просто протест за горите, а беше протест срещу това раздаване на национални блага на олигарсите. Тази наглост, с която се правят закони в интерес на някой конкретен субект, фирма или банка. Тази наглост най-много афектира хората и това преля чашата“. „Природозащитата няма за цел да сменя системата, а има за цел да опази нещо, което има много по-голяма ценност само по себе си“. Тези два цитата всъщност си противоречат – в единия се казва, че природозащитата е частна кауза, тоест имаме конкретен проблем и предлагаме неговото решение, а другият цитат идентифицира проблема като нещо всеобхватно – раздаването на национални блага на олигарсите. Още по това време имаме формулиране на проблема по този глобален начин – сливане на политици, корпорации и медии, „октопод на олигарси, политици и медии“. Тогава се появи и говоренето за параванна демокрация, което по-късно се превърна в основната риторика на протестите от 2013 г., но го имаме още при протестите от 2012 г. Тоест риториката е вече изкована, но при така идентифициран проблем няма как да се посочат решения. Мислила съм си дали оставката може да се справи с октопода. Ако си представим единството на корпорации, политици и медии като някаква триглава ламя, и поискаме оставка, ще отсечем едната глава, а после като гущерова опашка този проблем ще се появи отново. Тоест оставката не е решение на този проблем. Има разминаване в идентифицирането на проблема и предлаганите решения. Самите протестиращи предлагат решения, които са неадекватни, те се разминават с начина, по който те самите идентифицират проблема.

Другият по-голям и важен проблем е справянето с множествата. Колкото протестиращи, толкова и мнения. Протестите винаги са били хетерогенни, няма един социален профил, по който да разграничим зимните от летните протести. Първо, нямаме демографски данни, никой не е направил количествено демографско проучване. Второ, с просто око антрополозите, които наблюдават тези процеси, виждат, че това са едни и същи хора, които ходеха и през февруари, и през юни. Аз бих казала, това са едни и същи хора, които ходят на протести от 2009 г. насам. Проблемът, който поставя цитатът, с който започнах, е, че искането за оставка, заглушава конкретиката. Освен това, когато се издигнат определени партийно-политически искания, винаги се стига до изключване на някаква част от множеството. Когато през лятото, на четвъртия ден, започна да се скандира: „Червени боклуци“, една част от множеството се оттегли от протеста. Това е и една от грешките на „Ранобудните студенти“ – когато кажем този протест не е партиен, и се поставим на една надпартийна позиция, сякаш обединяваме всички и рискуваме да отблъснем някой, който е симпатизант на друга партия. Обаче негативната позиция също е изразяване на позиция. Проблемът на „Ранобудните“ е, че те имаха една поредица от изявления, в които се разграничиха последователно от всички партии. Първото разграничаване беше от ГЕРБ, когато Бойко Борисов беше заявил, че ще оглави протеста. Когато направиха това изявление, те загубиха симпатизантите на ГЕРБ. Впоследствие загубиха и симпатизантите на „Атака“, накрая се разграничиха и от Реформаторския блок и загубиха още един голям сегмент от симпатизантите си. Тоест негативното позициониране спрямо партиите не е неутрално, то също отблъсква, по този начин също сегментираме множествата и губим част от подкрепата. Моето мнение е, че това, което правим през цялата 2014 г., е да прехвърлим същата тази борба за налагане на едно от мненията върху интерпретацията на протестите. През 2013 г. се опитахме да наложим оставката като минимално общо кратно, като единствено общо искане, с което можем да се споразумеем. През 2014 г. се случи борба на интерпретации, тогава всеки един от сегментите в протеста искаше да наложи своята позиция като позиция за цялата група на протестиращите. Това, разбира се, беше спорно, защото самият протест е хетерогенен, в него всеки отстоява своето мнение и това мнение е различно. Ще напомня какво казват протестиращите още през 2009 г.: „Всеки има право да изрази мнението си и всеки е длъжен да изрази мнението си“. Как да се справяме с многообразието? Като се обединяваме с призива за оставка? Хората казват, че това не е успешна практика, защото това не е конкретно решение на конкретен проблем.

Една друга прогноза от 2012 г.: „Ако ме питате за някаква организация, за обединение и т.н., не вярвам, че ще се получат и по-добре да не се получават, защото рано или късно в едно незряло общество като нашето, те ще се превърнат в политически движения и ще подкрепят реално статуквото“. Ще завърша с един цитат от интервю, проведено през ноември 2014 г. със симпатизант на ДСБ, който сам сподели, че е гласувал за Реформаторския блок. „Проблемът с „Протестна мрежа“ е затварянето на една малка общност от хора, които се познават и разбират, и малко или много си приличат. Неспособността да се извадят автентични хора отдолу с по-друг профил, с по-друга лична история, с по-друг начин на говорене и да им се дава възможност и те да се включат, и те да говорят. Същото важи и за партиите. „Протестна мрежа“, партиите и други подобни организации би трябвало да търсят хора по места, които вършат реалната работа и да изваждат други гласове.“ Враговете на демокрацията най-често я атакуват заради трудния начин, по който се взимат решения. Вярно е, че в една диктатура, в една авторитарна система решенията се взимат лесно – от един човек или някаква група от хора – и се свеждат надолу до най-ниските слоеве на обществото. Демокрацията е атакувана постоянно, затова че много трудно се вземат решения, че много често ние присъстваме постоянно на някакви скандали. Но истината е, че решенията, които се вземат в демокрацията, са трайни и устойчиви. Тоест когато бъде постигнат един същински консенсус, той е консенсус не просто за някакво действие, той изгражда начин на живот, начин на поведение, културни практики, които след това могат да продължават да съществуват дори и в ситуация на беззаконие, на проблеми с демокрацията. Обратно, когато ерозира една авторитарна система, отдолу остава пустиня и се разпада цялото. Демокрацията трябва да може да се справя с множествата, с многогласието, за да не оставя след себе си пустиня.

Валентина Георгиева е главен асистент в катедра История и теория на културата в СУ „Св. Климент Охридски“, изследовател на протестните движения през последните осем години.

Ружа Смилова: Летният протест от 2013 г. постигна целите си

Бяха ни поставени два въпроса – свърши ли протестната 2013-а, кой и за какво протестира, успя ли някой; има ли обща политическа вълна или три несвързани епизода с противоположни политически искания?

Често ДАНСwithme е нападан затова, че бил лишен от конкретни искания, за разлика от антимонополните или пък екологичните протести нямал свой собствен смисъл, не предлагал своя алтернатива, раждал само антикомунистически призраци от 90-те години, за разлика, например, от много по-съдържателно натоварената студентска окупация. Според такива критици именно на това се дължи и провалът му – той не е успял да мобилизира подкрепа за каузите си, маргинализирал се е и дефакто е стабилизирал правителството. На този фон окупацията е най-смисленото събитие, казват такива критици на летния протест. Подобни критики на летния протест според мен са популярно ехо от доста влиятелни анализи на вълната от протести от 2007 г. насам. Според анализаторите има неща, които обединяват вълната от протести, с които често се обобщават толкова различни явления като „Окупирай Уолстрийт“, протестите в Южна Европа срещу политиките на икономии, антиавторитарните революции от Арабаската пролет, протеста в Москва срещу полуавторитарния режим на Путин, протеста в парк „Гези“, като се стигне да антиолигархичните протести в България и Украйна. Първо, недоверие към управляващите елити. Второ, криза на представителността и на електоралната демокрация. Трето, желание за по-малко управление, повече пряка демокрация и по-пряк контрол над управлението от страна на гражданите. Като под общата категория протестна вълна често биват подвеждани доста различни типове протести. От една страна, протестът на новата глобална средна класа по Фукуяма, който избухва най-вече в нелиберални или полулиберални страни като Турция, Русия и др., където демократичните избори поставят средната класа в почти постоянно малцинство. В такива режими хората от средната класа протестират, за да си гарантират имунитет срещу вмешателството на мнозинствата и срещу доминацията на мнозинствата над малцинствата. Малцинствата протестират в защита на своите либерални права и начин на живот. Най-общо протестите там са за това властта да остави хората на мира. Това наистина може да се опише като първата либертарианска революция по Иван Кръстев. Тази картина на либертарианска революция според мен не описва добре летните протести в България, макар и те често да са определяни като протест именно на средната класа. Хората излязоха на 14 юни, не за да бъдат оставени на мира, а за да отвоюват обратно държавата от олигархията. Битката им беше по-скоро за държавата, а не да бъдат оставени на мира от нея. Нагласите на протестиращите не бяха непременно антиелитарни, те искаха по-отговорни елити, те не бяха насочени срещу електоралната демокрация – все пак основното искане беше за нови избори. Исканията им бяха насочени към оправяне на структурните проблеми, които според тях подриват електоралната ни демокрация. В този смисъл, ако така интерпретираме летните протести, не мисля, че те са се провалили. Съвсем различен по характера си от протеста на средната класа е един втори вид протести – на тези, които вярват, че именно глобалните елити са тези, които са ги предали и са отговорни за сполетелите ги обществени беди. Такива са например февруарските антимонополни протести у нас. Сред тези протести антисистемните настроения са значително по-силни, както е по-силно и нивото на недоверие към елитите, като поривът към по-пряка демокрация в тези протести често обаче е заменян от лесни популистки решения.

Ако все пак може да се намери общ знаменател за всички протести от тази тръгнала през 2007 г. вълна, то той е недоверие. Въпреки всичките им разлики недоверието към политическите партии е повсеместно застъпено. Неслучайно лайтмотивът им е: „Тук няма място за партии“. Това недоверие към политическите елити прелива в по-общи антиелитарни нагласи – недоверие към корпорациите, към медиите, както и към всички институции на представителната демокрация. Тук различните протести се разполагат по едни доста дълъг континуум от радикално недоверие към елитите до умерено недоверие към нашия елит тук и сега. Други общи черти на протестите са хоризонталната организация, липсата на лидери, спонтанността, често напълно непредвидимото възникване на протестите. Тези черти твърдя са свързани с друг аспект на недоверието – то е насочено не само към елитите вертикално, но и към обществото и гражданите. Тоест става дума за едно дълбоко проникващо хоризонтално недоверие. Това дълбоко хоризонтално недоверие е свързано с честата липса на ясни политически послания на протестите. Всички тези структурни черти на протестите са в голяма степен в унисон със съдържанието на каузите на тези протести.

Каузите са или съвсем конкретни (опазване на някой парк), или пък обратно – пределно абстрактни, каквито са исканията за повече морал в политиката. Обединяващото на всички тези каузи е, че те не допускат позитивни искания за общи политики, които протестите с тяхната огромна и лесна мобилизация успешно да наложат на дневния ред на обществото. Пиер Розанвалон умело разкрива връзката между структурното недоверие, за което говори, и липсата на позитивни съдържателни искания. Според него в общества с високи нива на общо недоверие единствената власт, която суверенът все още успява да упражнява, е властта си да отхвърля. Суверенът умело налага вето на различни предложения за политики на управляващите, без сам да предлага и налага своите проекти срещу съпротивата на управляващите. В такива общества една нова демокрация на отказа успешно се наслагва и измества първоначалната демокрация на проекта, тоест на проектирането, на даването на позитивни искания. И действително в разяждани не само от вертикално, към управляващите, но и от хоризонтално, един към друг, недоверие общества не е е трудно да се разбере защо гражданите са способни на мобилизации и колективно действие единствено около негативни проекти. Мобилизацията за протест през социални мрежи, без необходимостта от посредничеството на организация със стройна структура и лидерство може да бъде ефективна, но само при негативни проекти, около които достигането до консенсус от различни плуралистични позиции е относително по-лесно постижимо. За прокарването на позитивни проекти обаче е необходима голяма степен на координация и сътрудничество между големи групи хора. Колективно действие на големи групи хора без високи нива на хоризонтално доверие помежду им, необходимо за изграждането на организационни структури за излъчване на лидери и т.н., е невъзможно, а без такова колективно действие е невъзможно и прокарването на позитивни политически проекти.

Една от тезите на Иван Кръстев в книгата му Democracy disrupted е, че протестите представляват форма не на глас, а на изход в термините на Албърт Хършман, което дефакто стабилизира, релегитимира статуквото, вместо да го разклати – теза, която е до голяма степен сходна с тезата, която защити Валя, че в резултат на протестите гражданското общество има по-малко възможност за налагане на контрол над управляващите.

Всички тези промени в демократичните практики и нагласата за гражданско действие като че ли могат да доведат до един парадоксален резултат – въпреки огромния взрив на протестни движения от 2007 г. насам, те трудно постигат трайна позитивна обществена промяна, като вместо това засилват статуквото. Обяснителният механизъм тук не е сложен, поради това, че относително лесно могат да бъдат спрени дадени проекти дори от относително малочислени малцинства, стига те да са достатъчно гласовити и да владеят инструментите на бързата мобилизация. Позитивната мобилизация около позитивни проекти с потенциал да бъдат адресирани значителни и наболели обществени проблеми обаче е трудна. Трудно могат да бъдат наложени такива позитивни проекти на един нежелаещ да се заеме с реализирането им и с реформи елит, затова обикновено такива позитивни проекти не успяват да бъдат прокарани, от което печели статуквото. Блокират се всякакви възможни промени с негативна мобилизация, а от друга страна няма енергия за налагане на позитивни проекти. По подобен начин антиполитичността на гражданските протести през 2013 г. у нас, първоначално изразилата се така характерна параноя те да не бъдат партийно овладяни и намерила по-нататъшно проявление в неспособността им да излъчат ясни политически послания и лидери, да родят нов политически проект около ясна политическа кауза, караше някои анализатори да бъдат скептични за успеха им. Така например Венелин Ганев предупреждава: „Докато подобрената демократична отговорност е един възможен изход след прояви на граждански гняв, другият е привидно отстъпление на елита с цел прегрупиране на силите и накрая отхвърляне на гражданските искания“. Иван Кръстев в посочената книга отива по-далеч в скептицизма си и казва: „Доколкото те се провалят с това да предложат политически алтернативи, те са една експлозия на морално възмущение, но не представляват възраждане на гражданското общество, нито са катализатор на политическа промяна, не са парадигмален израз на Албърт Хършмановия глас. Дали колективните политически мобилизации няма да се окажат форма на изход, която не предизвиква, а преутвърждава статуквото“. Моето четене на неговата теза е, че той твърди, че да, те преутвърждават статуквото. Подобно представяне на протестите като форма на изход, преутвърждаваща статуквото, вместо на глас, очевидно противоречи на начина, по който протестиращите у нас концептуализират собствената си ангажираност с протестното движение. Един от транспарантите, носени по време на антиправителствените протести от групата на преподавателите, подкрепили студентския протест, гласи: „Будните оставаме, вие си отивате, вие гласувате с краката си, ние стоим тук“. Подобен е и начинът, по който „Ранобудните“ отговарят на призиви от страна на контрапротестиращи, включително на един ректор на университет, който им каза щом не им харесва управлението в страната, да емигрират. Студентите отговориха доста ядосано. Дори и протестът им да не беше постигнал непосредствените си цели – оставка, предсрочни избори – този неуспех не би трябвало по чудодеен начин да може да трансформира техния глас в изход. По тази логика всяко едно действие на глас би могло да се превърне в изход, ако не успее да произведе непосредствено търсения резултат. Ако това беше правилна интерпретация, то би значело, че само успешните протести, тези които постигат целите си, са случай на глас. Това според мен не е така. Протестите могат да спомагат за обществена промяна, ако не в непосредствена, то поне в дългосрочна перспектива. Те нерядко артикулират и дават публичност на наболели, често пренебрегвани, дори съзнателно прикривани от управляващите обществени проблеми. Самият факт, че даден протест може и да не е успял в постигане на непосредствените си цели, не означава, че той е препотвърдил статуквото. Играта между управляващи и протестиращи нерядко е игра с ненулев резултат, загубата на едните не е автоматично легитимационна победа за другите. Победата може да е на такава цена, че тайно да делегитимира дадено управление, макар то дефакто да се задържи и дори дълго да остане на власт.

В случая с летните протести от 2013 г. моята тези би била, че този протест постигна целите си. Това мнение е споделяно и от други анализатори. Ще цитирам Евгений Дайнов: „Продължилият над 300 дни антиправителствен протест и най-вече добре аргументираната критика към управлението допринася за окончателното делегитимаране на това управление, макар и индиректно в катастрофалните резултати, постигнати от мандатоносителя БСП на изборите за ЕП. Тези резултати предизвикват разпадане на управляващата коалиция и предсрочни избори, като по този начин основното искане на протеста е постигнато. Нещо повече, без да роди партия, протестът постигна зашеметяваща победа на полето на ценностите и нагласите на обществото, установявайки своеобразна културна хегемония ала Антонио Грамши, като по-далечните резултати от тази културна ценностна промяна е твърде рано да бъдат оценени“.

Пренебрегването на дългосрочните ефекти от променените нагласи трябва да ни предупреди, че времевият хоризонт за оценка на ефектите от настоящата протестна вълна може би е твърде кратък, за да правим категорични изводи. Тезата за трансформирането на voice в exit е в известна степен парадоксална, защото предполага, че един съзнателен отговорен протестиращ би излязъл само ако застава зад ясно формулиран политическа алтернатива и е сигурен в успеха на своята кауза. Знаем, че рядко протестиращи излизат след рационална калкулация на шансовете си за успех. Отговорността на протестиращите като катализатор за политическа промяна също така не предполага непременно предлагане на политически алтернативи. Гражданите могат да алармират за важни проблеми, убегнали съзнателно или не от вниманието на управляващите и да изискват тяхното разрешаване. Вменяването на протестиращите на задължение да протестират единствено когато предлагат и политическа алтернатива на критикуваните от тях политики и практики, предполага, че единственото отговорно политическо действие е предлагането на работещи политически алтернативи. Това изискване е твърде амбициозно, то би могло да дисквалифицира големи групи обикновени граждани от каквото и да било смислено политическо действие. Разделението на политическия труд позволява на обикновените граждани да участват в политическо действие, ако така предпочитат, и само като контрират решенията, предложени им от политиците. Процес, добре описан от Розанвалон. Прекомерните очаквания към гражданите, които те няма как поне от време на време да не успеят да оправдаят, няма как да не доведе и до прекалени критики към тях.

Протестът не е за по-малко управление, както понякога се твърди, а за повече граждански контрол, за едно по-добро управление. Картината на протестите от последните години, която критични анализатори предлагат, рисува един не особено ласкателен портрет  на протестиращите като разглезени и безотговорни деца. Според мен тази картина не описва вярно продължилият почти година след 14 юни протест, той не беше според мен либертарианска революция, напротив, той издигаше съдържателни искания за по-добро управление чрез повече контрол на гражданите над това управление. Освен конкретните политически искания за оставка и предсрочни избори негови активисти, обединени в „Протестна мрежа“, организират редица кампании във връзка с големи проекти с държавно участие, като нагледно демонстрират и съдържателните си искания и критериите си за по-добро управление. На фона на тези съвсем конкретни кампании тезата на левите критици, че летният протест за разлика от студентската окупация не е произвел свое собствено съдържание изглежда трудно защитима.

Ружа Смилова е главен асистент в катедра Политология на СУ „Св. Климент Охридски“. Тя е и програмен директор (политически изследвания) на Центъра за либерални стратегии – София.

Рая Раева: Студентите излязоха пред обществото като социален актьор и като социален субект

Свърши ли 2013 г.? Според мен въпросът е малко подвеждащ. На мен ми се иска да тръгна от друго място. Би ми се искало да си отговорим на въпросите защо се стигна да събитията през 2013 г., коя беше критичната точка, която ги отключи, и какво предстои да се случи след тях. Търсейки отговори на тези въпроси, ми се иска да удържаме нуждата от припомняне. Вярвам, че има нужда от такива дебати, защото колективната ни памет е много слаба. От друга страна, си мисля, че вторачването в миналото може да доведе до митологизации, които са проблемни.

Много ми е трудно да намеря отправна точка, от която да говоря за протестите. Защо се случи това? Причините са няколко. Като участник в окупацията мога да кажа, че това беше много емоционално събитие с много фази и много афекти. Първоначалният ми план бе да се опитам да се абстрахирам от ролята си на участник и да подходя по-аналитично и по-дистанцирано. Точно тук стигаме до момента, който на мен ми се струва важен и симптоматичен за голяма част от студентите – участвайки в протеста и в окупацията, много от протестиращите студенти като че ли преодоляхме разделението между личното и публичното. Тоест идвайки на протест, ние преодоляхме това чувство на изолация и на колебание. И тук аз виждам момента, в който двете позиции –личната и публичната – се преплитат и стават нещо общо. Ние, протестирайки, държахме да излизаме с нашите лица и с нашия глас. За мен това неминуемо е големият успех на този протест и на окупацията, фактът, че студентите излязоха пред обществото като социален актьор и като социален субект. Тъй като окупацията беше събитие, беше излизане от делничното, от ежедневното, имаше смяна на приоритети, излезе се от зоната на комфорт, частното се превърна в публично и окупацията послужи като инструмент да се изгради точно този нов език, който като че ли липсваше дотогава или поне бе толкова фрагментиран, че не беше видим. Тук могат да се откроят няколко момента – езика, който използвахме, за да разговаряме помежду си, езика, на който разговаряхме с нашите преподаватели, и езика, с който се опитахме да стигнем до обществото.

Въпреки че окупацията не изпълни своите искания за оставка на правителството, вярвам, че отзвукът беше силен и може да се види положителния резултат именно в тази насока. Смятам, че се допуснаха доста грешки, които могат да се отдадат на липсата на опит, на прекомерните очаквания към нас, на вътрешните разделения, на отграничаването от всички партийни структури и партии, на тази изолация, която се случи впоследствие. Това не е толкова трагично, не виждам като възможен друг развой на събитията. Окупацията сама по себе си не може да е нещо позитивно в дългосрочен план, тъй като това реално значи завземане на дадено пространство, насилствено установяване на определен режим и беше нужна следваща стъпка, която като се имат предвид динамичността и мнгообразието на протестите, не съм сигурна как би могла да бъде направена. Но окупацията, видяна като платформа за разговор и като обособяване на тази идентичност на студентите, които излизат със своите лица, имена и гласове и казват: „Това не ми харесва“ и са обединени в това въпреки различните партийни принадлежности и виждания за промяна, все пак са обединени от нещо положително. Смятам, че това е обща характеристика на всички, които протестираха. И ми се струва, че това е основната положителна линия.

Рая Раева учи философия в СУ „Св. Климент Охридски“, ранобуден студент, редактор на българската част на експерименталното онлайн-списание Баница.