Святост и немощ

Съвсем наскоро беше канонизиран нов светец на Православната църква. Това би трябвало да е повод за радост. То, разбира се, е повод за радост, но тъжното е, че се превърна и в повод за спорове, раздори, противопоставяне, омраза.

За някого може да е лесно да отсече – онези, които използваха канонизацията за спорове и противопоставяне, са недостойни, непослушни, злонамерени. „Онези”, разбира се, са другите, които имат малко по-различно мнение от нашето. На мен не ми е  лесно да обявявам за врагове всички, които не адмирират всичко. Не ми е лесно да обвинявам някого само защото изразява по-различно мнение от моето. Не ми е лесно по няколко причини – първо, защото е трудно да се прокара разделителната линия, второ, защото самата разделителна линия е болезнена, и, трето, защото не мога да отхвърля с лека ръка онези, които са от „другата” страна на разделителната линия. Истински трагичното е, че когато изобщо се появи разделителна линия и за едните, и за другите „другият” се оказва противник и враг. Днес е нещо съвсем обичайно да виждаме враг във всеки, който изразява мнение, различно от нашето. Даже всеки, който изразява мнение.

И така се стига до елементарното обобщение – всички, които изказват някакво особено или критично мнение по повод канонизацията на св. Серафим, са врагове. Аз не мисля, че са врагове. Напротив, убедена съм в тяхната искрена и чиста вяра, в тяхната честност и добронамереност. Имам предвид Горан Благоев, защото добре го познавам. Но не само него – имам предвид нещо много по-дълбоко. Из цялото виртуално пространство се разразиха остри спорове, които се израждат в конфронтация между православни християни. Това искам да подчертая – между православни християни, а не между християни и атеисти, не между православни и инославни.

Болно ми е от това.

Но има и нещо още по-болезнено – когато разделителната линия минава през самата мен, както е в случая с канонизацията на св. Серафим. Много пъти съм се молила пред гроба на Владиката, преди той да беше обявен за светец. Вярвала съм в неговата святост и съм се уповавала на неговото застъпничество. И продължавам да вярвам и да се уповавам. Но сега, когато бяха изнесени неизвестни до този момент факти и документи, в съзнанието ми се породи смут. На някои може да им е лесно да се отнесат с пренебрежение към фактите и документите, но аз не мога да мисля така.

Затова смятам, че правилният подход беше друг – обстоятелствата, които се посочиха след канонизацията, трябваше да бъдат оповестени преди този сакрален акт. Трябваше да бъдат подложени на компетентен и критичен анализ, трябваше да бъдат обяснени и най-важното – аргументирано опровергани. Светият Синод трябваше да влезе в диалог с обществото – „Вяра и общество” беше само една от удобните трибуни за диалог и за излагане на аргументи. Диалогът трябваше да предшества канонизацията, а не да се започне след нея. Смятам, че това щеше да бъде отговорното отношение.

Защото сега диалогът се изроди в конфликт и противопоставяне. А това не е от полза на никого от двете страни на разделителната линия. Най-вече не е от полза за никого в Църквата, че изобщо се създаде разделителна линия. От полза е само за зложелателите на Църквата, които са извън нея. Не преувеличавам като употребявам изразите „противопоставяне” и „конфронтация”. Четох доста коментари в социалната мрежа. Тягостно и горчиво е да се четат. С всеки следващ коментар напрежението и противопоставянето между участниците ескалира. Нещо, което започва като диалог, постепенно се изражда в словесна агресия, стига се до нетърпимост и накрая до положение, в което за никой няма изход. И спорът се прекратява грозно, сърдито, намръщено, със злост и омраза.

Понякога в караниците между християните се намесва някой атеист и подхвърля нещо хапливо, иронично или направо подигравателно. Така християни, увлечени и встрастени в спора помежду си, стават за смях и подигравка. И това не е само по повод на канонизацията. Но поне в този случай Църквата можеше да покаже по-добро лице и по-загрижено отношение към грехопадналия свят. Можеше да спечели за вярата много търсещи и копнеещи души.

Нямаше да се случи нищо страшно, ако фактите и документите, които се дискутираха след канонизацията, бяха подложени на дискусия преди тя да се състои. Всеки от тях щеше да получи убедителен отговор и съм уверена, че светостта на Владиката нямаше да бъде накърнена. В живота и в житията на много светци са описани случаи на падения, светостта им е била оспорвана и в края на краищата е възтържествува. Светостта на Владика Серафим е засвидетелствана от десетилетия. Неговата канонизация е извършена в сърцето на църковния народ, който коленичи пред гроба му много преди зарята над храм-паметника да я оповести. Ореолът около образа на св. Серафим беше изографисан в сърцата на тези, които прекланят колена пред мраморния му саркофаг, много преди той да бъде изписан на иконите.

Можеше да се помисли как, вместо зарята да се прави в небето, тя да озари сърцата. Всичко това можеше да стане, ако в Светия Синод си даваха сметка колко важно и полезно нещо е диалогът с Божия народ. Диалогът не означава всички да са на едно мнение. Ако всички предварително са на едно мнение, диалогът е ненужен. Диалогът означава да можеш да изслушаш различното мнение. Диалогът означава да уважаваш различното мнение. Означава да обичаш и този, който има различно мнение, а не само този, който мисли като теб. Диалогът е средство за преодоляване на различия. Струва ми се, че е единственото средство. Ако се води навреме и честно.

Ако не се води когато трябва, където трябва и както трябва, той се изражда в конфронтация и смразяване, на което станахме злощастни свидетели. Ако си затваряме очите пред конфронтацията и омразата или ако ги назовем по друг начин, нещата няма да станат по-добри.

Тежка се оказа участта на новоканонизирания свети Серафим  – сега той трябва да помирява с молитвите си своите поклонници от двете страни на разделителната линия, която ненужно беше прокарана между нас. Дано молитвите му да се окажат по-силни от човешките ни немощи.