0
1519

Свят на ръба

Станислав Лем, 1961 г., фотография Lucjan Fogiel/East News

Големият полски фантаст и визионер Станислав Лем разговаря с полския критик и журналист Томаш Фиалковски на предела на миналия век и на прага на новото хилядолетие.

Книгата (изд. „Колибри“) включва 16 завладяващи разговора с писателя, роден точно преди сто години и напуснал ни през 2006 г. „Плаваме по течението на голяма река към непознат океан и се намираме едва в началото на пътешествието“, казва авторът на научнофантастичните шедьоври „Соларис“ и „Звездни дневници“. И разказва за детството си, за формирането си като човек и писател. Годините на немска и съветска окупация, стръмният път към литературата, човешката глупост, религията и науката, злото в историята, погрешните пътища на културата – по всички тези теми писателят говори, без да крие страховете и надеждите си, и предупреждава за опасностите, които дебнат човечеството. Докъде ще ни доведат опитите за „ремонт“ на човека и кръстоската между технологиите и биологията, какви са перспективите пред науката, идва ли нейният край…

Забележителен фантаст, сатирик, хуманист, философ, футуролог, есеист и експериментатор, Станислав Лем (1921–2006) е носител на множество полски и международни награди и е преведен на над 40 езика, включително на български. Романите му „Соларис“, „Едем“, „Сенна хрема“, „Облакът на Магелан“, циклите му за роботите, за Ийон Тихи, за пилота Пиркс са любими на няколко поколения читатели. Наскоро „Колибри“ публикува и „Дневник, намерен във вана“, а по-късно и ново издание на култовия роман „Соларис“ в превод на Лина Василева.

Свят на ръба“, Станислав Лем, Томаш Фиалковски, превод Лина Василева, издателство „Колибри, 2021 г.

РАЗГОВОР №16

ЗА ВЪЗТОРЖЕНИТЕ НОНСЕНСИ И ВЪОБРАЖАЕМИЯ КРАЙ НА НАУКАТА

В рецензиите за вашата книга „Мигновение“ често се появява упрек или може би по-скоро констатация, че от прометеевски привърженик на науката сте се превърнали в отявлен цивилизационен песимист. Така ли е наистина?

Някога определях себе си като „оптисемист“ и предпочитам да остана при тази характеристика. Според мен би било добре да се съпоставят крайно оптимистичните и крайно песимистичните възгледи относно укритите в бъдещето възможности. Що се отнася до първите: „Шпигел“ публикува отделна поредица под заглавие „Светът през XXI век“. В първата публикация, посветена на биологията, изследователите обещават значително удължаване на живота. Има и подробности: например една статия за специални коктейли от хормони, които ще подобряват умствената и физическата кондиция в напреднала възраст. А по въпроса за възстановяването на паметта – благодарение на генетични операции хитри и досетливи охлюви щели да оповестят появата на хапчето, което да гарантира бързо и ефикасно мислене.

Хапчето от тези охлюви ли ще се произвежда?

Не, засега само е предназначено за тях. Но както ни убеждават авторите на статията, не след дълго и ние ще го дочакаме. Очевидно според тях ние също сме някакъв вид охлюви. В областта на генетиката една изследователка отглеждала стадо от безкрайно витални старци. Тези витални досадници засега са вид червеи, но и хората вече са се наредили на опашката.

Тъй че това е онази оптимистична покрайнина, която аз лично смятам за куп розови и радостни, ала все пак – нонсенси. Затова пък „Краят на науката“, една книга, написана от Джон Хорган, бивш редактор на Scientific American, и издадена на полски от издателство „Прушински“, ни насочва в обратната посока и обрисува извънредно мрачна картина. Достатъчно е да прочетем заглавията на поредните раздели: първо имаме „Краят на прогреса“, после идват „Краят на философията“, „Краят на физиката“, „Краят на космологията“, „Краят на еволюционната биология“, „Краят на обществените науки“, „Краят на невробиологията“, „Краят на науката за хаоса“ и като епилог – „Ужасът на Бога“. Ами, аз вече ви казах, че съм настроен крайно отрицателно към опитите да се произвежда своеобразен фирмен микс, в който науката се омешва с Господа. Въпросите на теологията са едно на ръка, възможно е да се стигне дотам, че нейните отношения с науката да протичат без колизии, но нито на науката са нужни божии патерици, нито на Бога са нужни научни патерици.

В тази книга особено ме подразни това, че тя представлява своеобразен екстракт на американщината. Хорган прескача от един изтъкнат учен на друг, избирайки главно Нобелови лауреати. В тази компания са попаднали уловеният току пред смъртта му Карл Попър, както и Паул Файерабенд и Томас Кун. На всеки от тях авторът лепва ефектен, но кух етикет; за него Кун например е „затворник на собствената си парадигма“, а Ричард Докинс е наречен доста нелюбезно „ловджийското куче на Дарвин“. Какво ти куче, той просто принадлежи към неодарвинистите! По време на разговора си с Попър Хоган му задава само един въпрос: „Дали фалшификацията подлежи на фалшифициране?“. Привидно това прилича на въпроса дали отрицанието може да се отрече. Отричането на отрицанието дава, разбира се, положителен знак, но в светлината на съвременната научна методология фалшифицирането на фалшификацията представлява поставяне на напълно лишен от смисъл въпрос. Много характерно тук е, че имайки предварително заложена концепция, авторът се старае, казано накратко, да погребе науката. За тази книга Хокинг е казал: It is rubbish, това е боклук – да, това е боклук. Прескачайки в областта на музиката: ако някой е ходел от Равел при Бах и от Бах при Брамс, за да ги пита дали ще има някакво развитие на музиката след тях, най-вероятно всеки би бил склонен да отговори, че неговото собствено творчество е върхът и трудно си представя как ще продължи по-нататък тежкият композиторски труд. Подобни въпроси говорят за лош вкус, те просто не бива да бъдат задавани.

Естествено, науката се намира във вечен бяг, никой, дори най-великият неин представител, Айнщайн например, не може ей така да каже, че с него свършва всичко, а пък ако някой от факта, че теорията на относителността устоява на критиката, изведе убеждението, че тя е валидна навеки – това би било доста смело убеждение. Намираме се в постоянен процес на ускоряване. Този род ускоряване се илюстрира с така наречената логистична крива. Тя е с форма на разтеглена буква s: най-напред се мени много бавно, после настъпва рязко експоненциално нарастване, а след това – сатурация или насищане. Това, общо взето, би отговарялона представата на Хорган. Но в науката нещата не стоят така. Всички наблюдения, в които той открива край, се разминават с реалността. Нито ще се сбъднат всички тези ура-оптимистични прогнози за акробатични сто и четири годишни старчета, нито еволюционната биология ще достигне края си.

Книгата на Хорган представлява интересна комбинация от нихилизъм и типично американска нагласа: като се заема с нещо, ще го оправя веднъж завинаги. Това прилича малко на моя кошмар, bête noire, Херман Кан, който с подобно голямо вътрешно убеждение и самоувереност вещаеше прогнози, които после изобщо не се сбъдваха. Когато изпадам в лошо настроение, вземам някоя от неговите книги, за да се убедя, че той е сбъркал в сто от стоте процента; това малко ме разведрява.

А дали това не е свързано с липсата на въображение? Сред заглавията, които някой може да напише днес, вие наскоро споменахте ето такова: „За конструкциите и синтезите, които днес не сме в състояние да си представим“. Позицията на Хорган напълно игнорира възможността за съществуване на непредвидими днес перспективи.

Няма съмнение, че съществуват неосъзнати докрай граници на въображението и способностите на човешкия ум, техният характер обаче е различен от границите на разходите за наука, отделяни например от Конгреса на Съединените щати. А за Хорган еднакво препятствие е както ограничението на нашия ум, така и това, че Конгресът няма да даде пари. Но нали тези неща не може да се сравняват! Слага се знак за равенство между това, което е възможно днес, и това, което е възможно да бъде финансирано. А нали и днес е известно, че брутният продукт на всички държави в света няма да стигне, за да се превърне Марс в подходяща за заселване планета. Биха били нужни – несъществуващи! – квадрилиони долари.

Та Хорган мечтае за края на всичко – тази тенденция „да видиш сметката“ на науката, този радикализъм ми се струва много американски. Малко като нещата с Фукуяма, който искаше да приключи историята и да ни внуши, че след упадъка на комунистическата система ще потънем в мир и покой, а сега се опитва по всички възможни начини да преинтерпретира и преобоснове своята концепция, та все пак да излезе на неговото… Затова пък аз съм съгласен с тъмноликия секретар на ООН, който каза, че поради разпръснатостта на ядрения арсенал опасността от световна размяна на ядрени удари не е намаляла. Когато давах през 1994 година интервю на един млад немски философ, казах между другото, че вероятността за използване на ядрената енергия като оръжие бавно нараства. Просто аз споделям концепцията на пробабилизма: колкото по-продължително съществува някаква възможност, толкова по-голям е шансът за повече или по-малко налудничаво нейно реализиране, още повече че хората обичат налудничавите неща и с удоволствие ги вършат.

Хорган иска да разграничи това, което е абстрактно-теоретично и което той нарича „чиста наука“, т това, което са нейни техноплодове – дали биотехника, дали завладяване на космическото пространство, дали преобразяване на Марс в терен за колонизация. Той твърди, че това вече не е наука. Според мен подобни твърдения отговарят – грубо казано – на разграничаването на функциите на ръцете от функциите на краката. Естествено, не можем да кажем, че ръцете са вид крака, нито пък обратното, ала тяхното функциониране има много общи черти. От науката покълват някои технологии, които получават подкрепата на природо-математическото мислене, а понякога те подкрепят това мислене. Между въпросните процеси до голяма степен съществува обратна връзка.

Дали този радикализъм не произлиза просто от някаква мода? Краят на хилядолетието е, модерни са всевъзможните обобщения, защо науката също да не се обобщи и – приключваме с проблема.

Именно, Хорган дори слага надгробни плочи на отделни нейни области. Карл Попър доста му се ядосал, понеже въпросът за фалшифицираната фалшифицираност просто няма смисъл. Фалшификацията имаше своите привърженици, към тях принадлежаха например Лакатош и Файерабенд, оня разбунтувал се ученик на Попър. Тук се сблъскваме с известни крайности във философията: например Файерабенд всъщност е бил философски анархист, който твърди, че anything goes – всеки метод е добър, стига да води до целта.

Дали изобщо е възможно да се отдели това, което е научно, от онова, което е само техническо? Може ли да се отдели ножът от хляба? Впрочем проблемът е свързан и с това, което провъзгласяват ура-оптимистите от сорта на популяризаторите от „Шпигел“. Цялата концепция за това почти обезсмъртяване на индивидуалния човешки живот се разклаща, когато тя изключва евентуалното използване – благодарение на клонирането – на банки за органи като сърце, бъбреци и пр.

Изобщо не можем да пренебрегнем факта, че животът – казано най-опростено, но с разкриване на неговата същност – винаги представлява преобразуване от живите системи, от най-простите бактерии до хората, на някаква храна, при което една високоорганизирана материя се трансформира в по-зле организирана. В резултат ентропията нараства и това отговаря на разглеждания най-общо паневолюционен принцип. Тук ще направя отклонение в посока към Космоса: по подобен начин звездите възникват, раждат се, узряват, разрастват се, разпалват се и изсветляват благодарение на преминаването на водорода в хелий, а после на хелия във въглерод и така нататък, а след това, ако са много големи, по-големи от слънчевата маса, стигат до края си като нови или свръхнови и се превръщат или в кафяви, или в бели джуджета, или пък – ако имат достатъчно маса, останала след експлозията – пропадат в черна дупка. Това основно развитие на еволюцията е добре познато. То се отнася също, само че в по-малък мащаб, за движението на планетите. Днес вече знаем, че Луната е възникнала в резултат на сблъсък на някакво небесно тяло със Земята. То изтръгнало от горящата все още праземя голяма част, която под въздействието на силата на привличането се оформила и обикаляла най-напред близо, а сега се отдалечава от нас с четири-девет сантиметра на година. Поради това, че Луната е най-големият спътник в Слънчевата система, тя много успешно стабилизира наклона на земната ос спрямо равнината на еклиптиката, благодарение на което нашата Земя не се преобръща, както правят някои други планети; така Луната защитава и нейната биосфера. Освен това Юпитер действа като космическа прахосмукачка, защото успешно отклонява от пътя им различните кръжащи в космическото пространство скални отломъци – планетоиди и метеори – и намалява опасността от опасни удари в Земята. Действително убийствен за по-голямата част от живота на Земята сблъсък се случва горе-долу веднъж на половин милион години; ето повод за тези, които обичат да се тревожат, но нещата не изглеждат чак толкова зле.

Животът е студено изгаряне, протичащо благодарение на ензимите. Ако се премахне притокът на глюкоза чрез кръвта към мозъка, мозъкът умира за шест минути. Непрекъснато биват произвеждани отпадъци, които напускат нашия организъм като екскременти, но една малка част от тях се отлага като шлаки и отпадъци, предизвикващи например склероза на сърдечносъдовата система. Сърцето може да се замени, ала цялата сърдечносъдова система не може да се замени. Ако всички съдове в човешкото тяло се извадят и подредят в непрекъсната права линия, тя би била дълга километри. От друга страна, трябва да споменем също, че е достатъчна една артерийка, спукала се в мозъка на лошо за човека място, за да настъпи увреждане и смърт. За жалост, това рядко е предвидимо.

Затова пък можем дакажем какъв е генетичният състав на сто и десет годишните хора, запазващи ясна мисъл и добра физическа кондиция, и в бъдеще ще можем евентуално да пренастройваме по съответния начин гените на техните потомци. В същото време както производството на гении, така и подсигуряването на сто и двайсет годишни хора с кондиция, позволяваща им да демонстрират наземна и въздушна акробатика, са само благи сънища на наивни утописти.

Утопистите са два вида:има изпълнени с оптимизъм утописти, които обещават златни планини, и дистописти, произвеждащи черни сценарии: всичко свърши, нищо повече не може да се направи. Песимистичната позиция не е съвсем лишена от основания поради това, че ние като живи същества сме снабдени с определено оборудване, приспособено към средата, в която живеем. Не сме приспособени нито към звездни температури, нито към явленията, протичащи в квантовата област, и за да стигнем до тях, сме принудени – ще се изразя така в кавички – да изпращаме към тях математически пипала, които ни позволяват да открием едно или друго. Получените по този начин данни са подложени после на опити за фалшифициране – усредняването на фалшификациите обаче е все по-сложно и по-измамно. Става донякъде същото, както ако някой иска с помощта на все по-дълги, постепенно усъвършенствани и все по-сложни клещи да ремонтира от Земята намиращ се на Луната часовник. Лесно се вижда колко илюзорно е това нещо и колко много какви ли не опити би трябвало да се направят, та на нас поне да ни се струва, че операцията е успяла; нали не можем да сме докрай сигурни. В своите логични и чудесно подготвени лекции за философи отец Михал Хелер се позовава на различните видове интерпретация на квантовите обекти, които се характеризират с това, че в крайна сметка всички се свеждат до експериментални резултати, но пространствата, в които става това, са пространства, разбирани в математически смисъл. Единственото пространство, което не е разбирано в математически и топологически смисъл, е пространството, постулирано от големия ум на американската физика – Ричард Файнман.

Кой по какъв път ще се насочи към квантите, зависи до голяма степен от индивидуалните умствени възможности и естествено, от придобитите знания. При това лесно се забравя до каква степен ние сме обществени същества. Човекът, изолиран по рождение от влиянието на други хора – учители, авторитети, – не може да сътвори самостоятелно повече или по-малко откривателска концепция в областта на точните науки. Тази „насекомо-мравешко-инстинктивна“ страна на нашите индивидуални действия е изведена извън скоби като малко съществена – но не е така, тя е важна!

Самото увеличаване на броя на работещите учени създава обективна нужда да се отличиш в тълпата. Поради тази причина често възникват доста налудничави и рисковани хипотези на самата граница на точната наука и фантазиите. Там се простира сива зона, която не може да бъде отрязана с никакъв нож. От тази гледна точка ситуацията не е нито толкова лоша, колкото я представя Хорган – и дума не може да става за края на науката!, – нито толкова добра, както твърдят тези, които днес ще се съберат в Америка, за да изобретят рецептата за безкрайна дълговечност и кондиция.

Тези рецепти обаче запълват в голяма степен страниците на всевъзможните научни приложения на всекидневниците, нали медиите и в тази област търсят сензацията, всяка седмица трябва да се появява някаква невероятна новост.

Всяка седмица трябва да се появява някаква невероятна новост и последствието от нея – хонорар, изплащан за всеки написан ред… Крайностите, сред които се движим, ми напомнят за плаването на Одисей между Сцила и Харибда. През 2001 година, ако я доживея, ще навърша седемдесет. Не бих искал да живея още петдесет или четиресет години. Темпото на нравствено-обществено-системните промени е такова, че това, с което човек е свикнал в младостта и в зрелите си години, по-късно се превръща в своеобразен баласт, който му е трудно да отхвърли.

Особено ако си имал късмета или бедата да живееш в наше време. Имало е исторически епохи, в които се е случвало хората да преживеят сто години, без да почувстват големи цивилизационни промени.

Дали това е късмет? По-скоро не. А що се отнася до ускоряването: точно затова говорех за стръмната, експоненциална крива на развитието, което въпреки представите на Хорган никога не престава. Едва сега си давам сметка защо в моите „Диалози“ се е промъкнала грешка – в началния разговор на тема напразните опити за удължаване на индивидуалния живот чрез сглобяване от атоми и молекули. Просто нашата логика се пропуква, когато се опитваме насила да я напъхаме в квантовия свят. Вече знаем, че квантовите обекти отказват да се държат съобразно традиционната логика. Целият атом дори може да се намира едновременно на две места, доколкото те не са твърде отдалечени едно от друго; през така наречения процеп на Джоузефсън зарядите могат да преминават през стени – съвсем като духове. Никой човек или куче не може да премине през стената, а отделните атоми могат да правят този фокус. Оттук следва, че логиката, с която аз си служех в моите диалози, трябва да бъде обявена за невалидна, понеже тя не взема предвид квантово-статистическата природа на фундаментите, върху които е изградено съвременното мислене. Това е единият проблем. Вторият е, че животът – всеки живот! – се храни в известен смисъл с информатичния порядък и изгаря този порядък, но такова изгаряне винаги дава ефекти във вид на прости отпадъци, пепелища. Това не може да бъде премахнато с помощта на никакви технологични или биотехнологични манипулации.

Според мен не бива нито да се рисува на стената черен дявол, нито да се смята, че ние сме заобиколени от всички страни с ангели, които само чакат да бъде размахана вълшебната пръчка. В книгата си „Мигновение“ бях написал, че не вярвам във вечното спасение тук, на земята. Да, не вярвам! То е просто невъзможно. Вече стана дума: може да се заменят сърцето, бъбреците и дори белите дробове, ала не може да се замени цялата сърдечносъдова или пък нервната система и най-вече мозъкът. А ако е възможно да се пъхне в нашия череп чужд мозък – тогава ще се получи съвсем друга личност, друг човек. Това е някакво contradictio in adiecto. Съществува непреодолима граница и това не е никакъв „край на света“, а единствено край на определени възможности, които ни е дала природата, чието дете или правнук сме.

Беше ми неприятно да видя в рецензията на един интелигентен човек, какъвто е Войчех Орлински, че той нарича историйки различните неща, които съм писал в книгата си „Мигновение“. При такова разбиране създаването на теорията на относителността от Айнщайн също може да се нарече историйка, а по-точно – две историйки: едната ще бъде общата, а другата – специалната теория на относителността. Летописите на познанията за Вселената биха съдържали само различни историйки, а аналите на човечеството биха били множество от историйки, обилно полети с кръв.

В „Мигновение“ исках да покажа конфронтацията между реалността и отдавна измислени или изфантазирани от мен възможности. Исках също да видя как се е извършило реализирането на тези възможности, или, казано накратко, колко грозно хората съумяват да използват онова, което в предвижданията е изглеждало прекрасно, необикновено и вдъхновяващо – не само за духа.

За щастие, аз не съм прикован към инвалидна количка и затова смятам за особено дразнещо за хората, принудени да живеят в такива условия (като например немския политик Шойбле, парализиран след покушението срещу него), това, че са непрекъснато принудени да четат как изпробваните върху червеи методи не след дълго време ще бъдат пренесени върху човека, благодарение на което частичната парализа ще отстъпи, а като капак ще победим и рака. Тези неща не са съвсем невъзможни, но става дума за проблеми, които засягат по-скоро идните векове.

От факта, че се провежда бягане на къси разстояния, на сто, двеста и дори четиристотин метра, съвсем не следва, че маратонът е невъзможен. Ще се осмеля дори да кажа, че разбирам подбудите на Хорган, който е искал да види сметката на науката и да я загроби, тъй както разбирам желанието да блеснеш, та макар и като черна комета. Като се замислиш по-надълбоко, фалшифицираността на фалшификацията, за която Хорган е вадил душата на Попър, е нонсенс, предположение, което свидетелства за цялостното неразбиране на същността на тази категория на Попър. Съществуват всевъзможни философски школи и те се стараят да придадат на мирогледа някаква форма, по възможност еднородна; за това свидетелства големият брой човешки схващания за света и човешките възгледи. Но от факта, че когато материята се свързва с антиматерията, ефектът е анихилация, не следва, че сблъсъкът на една философска школа с друга философска школа дава подобен ефект и настъпва анихилация на всички възгледи, провъзгласявани от едната и от другата страна; те просто понякога са, както днес се казва, некомпатибилни – несъвместими, и за това нещо лек няма.

Разбира се, логично-математическите вериги, водещи от интуитивното приемане на концепциите за макро- и микросвета, за миналото и бъдещето, до някакви теории, имат различна дължина. Фалшифицираността е винаги само частично принципна, което не само Лакатош е установил, тъй като всяка хипотеза, която изглежда вече фалшифицирана, може по един или друг начин да се подкрепи с допълнителни аргументи, търсени най-често ad hoc. Има един американски учен на име Дюсберг, който и до днес твърди, че вирусът HIV няма нищо общо с болестта AIDS и масовата смърт на един милион души! Поради това, че той повтаря това свое твърдение достатъчно често, се е прославил в известен смисъл, въпреки че не бих употребил тук думата „слава“. Излиза, че стратегията на Херострат и в наше време не е неоснователна. Ще ви подпаля храма и тогава ще ме запомните завинаги, макар от подпалването на храма да не следва нищо друго освен разрушение и руини.

Обобщавам: независимо от Хорган науката ще продължи да съществува, хората ще продължат да умират от старост, макар че продължителността на живота със сигурност ще се увеличи; моят живот например вече прекрачи границата на възрастта на баща ми, който почина от внезапна сърдечна недостатъчност, а през 1954 година, когато се случи това, все още ги нямаше днешните методи за предотвратяването ѝ. От това, че те се появиха, не произлиза обаче, че като се засили, човек ще прескочи църковната кула. Est modus in rebus, не бива да се прекалява.

Аз нарекох Хорган „черна комета“; новите теории се появяват не понеже могат и понеже трябва да се появят, но и затова, защото има хора, които по едни или други причини искат да блеснат, въпреки че около тях гъмжи от хипотези и теории. Имаше един теоретик на науката, Дерек де Сола Прайс, който твърдеше, че след няколко десетки години информацията от коментари и интерпретации ще нарасне дотолкова, че или всеки човек на Земята ще стане професор в дадена дисциплина, или научният фронт ще се покрие с дупки и кръпки. Някои проблеми ще се изследват както досега, други ще бъдат изоставени, защото няма да има кой да се занимава с тях. Действително не е възможно да се прави всичко, но аз винаги съм твърдял, че описваните от мен неща са от рода на пътеводител за Татрите или Алпите. Нали не всеки се катери по всички върхове, но всичко трябва да се опише и това може да бъдат също описания на разглеждани отдалече, но непокорени върхове, които са най-изкусителни. В още по-голяма степен това се отнася за науката.

Най-скептичен съм по отношение на изкуствения интелект. Първо, мозъкът по принцип е изграден с цел да регулира отделните подсистеми на нашето тяло. Ако вие станете от креслото, ще ви бъде нужно хармонизирано и корелирано взаимодействие на двеста и двайсет мускулни групи. С тази корелация се занимава малкият мозък, но той същевременно подпомага нашите говорни способности; повечето приложения на отделните мозъчни елементи, агрегати и модули трябва да бъдат в режим на най-висока съгласуваност. Стареенето, на което подлежа, се проявява между другото в това, че често изпускам държаните в ръка предмети. На свой ред мой приятел ми разказваше как натрошил огледалото на идващата отсреща кола, понеже за миг загубил преценка за разстоянието. Става дума за дребни трептения, който все по-често се изплъзват от контрола на мозъка. Много ми допадна един bon mot на Тувим: че уличното движение в големия град е сума на избегнати по чудо катастрофи. Има нещо вярно в това: когато шофираш, е достатъчно и най-слабото помръдване на волана, за да се случи страшна катастрофа и касапница, макар че, общо взето, ние избягваме подобни ситуации.

Гедроиц беше написал в „Култура“, че дълговечността е тежка и тъжна, защото расте броят на умрелите приятели и така и самотата нараства. Той самият въпреки напредналата си възраст притежаваше удивително бистър ум; неравномерността на стареенето е личен дар, върху който засега не можем да влияем.

Разказът за удължаване на живота на мушичките или червейчетата или пък за увеличаването на интелигентността на охлювите не буди колосален възторг, защото не съществува такъв брой умни охлюви, чието изяждане би довело до повишаване на интелигентността на индивида с поне няколко перцентила. Ние сме адски сложни устройства, продукт на естествената еволюция, и усъвършенстването на тези устройства е възможно, ала не може да се говори за вечен живот в телесната ни обвивка, макар че говорещите за това понякога сами си вярват.

Затрупван съм с информация, която гарантира съществуването на неидентифицирани летящи обекти. Ей тук на масата лежи получен завчера дебел плик с откъснати от различни книги и списания листа, които би трябвало да представляват доказателство за масовото присъствие на НЛО над Полша. Там има дори разкази на отвлечени и качени на борда им лица. Имаше по едно време също някакъв Адамс, който твърдеше, че се среща с извънземни; те, разбира се, говорели на английски с американски акцент, докато онези от полските НЛО говорят на полски… Аз поддържам своето мнение, че няма никакви летящи обекти от други планети и галактики и че хората, които вярват в това, лесно могат да повярват във всичко. Краят на Средновековието и по-сетнешните години, чак до осемнайсети век, се характеризират с още по-мрачни безумия – удавяне и горене на магьосници, от онова време са останали дори описания на техните сборища на Лиса Гура, макар да знаем, че никакви магьосници не е имало. Векове наред обаче те са били за хората най-реална реалност. Затова пък днес си имаме НЛО. Бих бил благодарен на моите читатели, ако престанат да ме засипват с информация относно тяхното съществуване.

Тук ще направя малко отклонение, но небивалиците за светлото бъдеще на човечеството, които ни биват сервирани, ми изглеждат също толкова невероятни, колкото и приказките за окончателното погребване на всички науки. От това, което пише Хорган, се налага следният извод: всички учени ще получат предсрочна пенсия, милостиво призната им от съответните държавни власти… Отъждествяването на финансовата с гносеологичната бариера – а до това се свежда тезата на Хорган – е нонсенс, при това примитивен.

Значи според вас не бива да се загробва науката?

Науката ще продължи да се развива, животът също ще продължи, въпреки че едва ли можем да разчитаме на безсмъртие. Няма защо да бързаме обаче: водородът на нашето Слънце ще изгори чак след три-четири милиарда години, значи все пак имаме малко време да предизвикаме някой и друг скандал.

А що се отнася до моя песимизъм – в края на края бих искал да припомня книгата на отдавна починалия хималаист Смит със заглавие „Шестият лагер“. В нея се разказва как той и неговият другар стигнали на триста метра под пирамидата на връх Еверест и по-нататък не можeли да вървят; спрели горе-долу там, където по-рано били издъхнали Ирвинг и Малъри. Искам да кажа, че тази книга предоставя значително по-интензивни преживявания, отколкото четивото за победителите Хилъри и Тензинг.

Така стоят нещата – драмата на поражението ни разтърсва по-силно от успеха и постиженията.