Мариупол прилича на Грозни, който беше бомбардиран от въздуха. Съдбата на Буча е сравнима с тази на селата Самашки и Нови Алди, където руски войници убиват стотици цивилни граждани и никой никога не бива наказан за това.
Северен Кавказ трябваше да заплати с три поколения млади мюсюлмани за нелоялността на хората към Москва. Сега синовете, племенниците и братята на онези, които загинаха в планинските гори и сирийските пустини, умират в степите и градовете на Украйна. Те умират за режима на Путин, който убива и хвърля в затвора членовете на семействата им и братята им мюсюлмани от десетилетия насам.
Кавказките общности винаги са се старали да погребват своите мъртви на родна земя. Тела биват репатрирани от цял свят и биват погребвани в местните гробища, наскоро убитите биват полагани да почиват редом със своите дядовци и прадядовци. От различни войни, в които са загубили живота си, биейки се за противоположни интереси, бащи, синове и братя биват прибирани и погребвани в една и съща земя.
Чеченският сатрап Рамзан Кадиров парадира с участие в руското нашествие в Украйна. Длъжностни лица от Дагестан и Ингушетия публично подкрепят военната операция на Путин, докато войници от севернокавказките републики съставляват несъразмерно висок процент от живите и мъртвите бойци. Това означава ли, че тези общества подкрепят войната, подпалена от Руската федерация?
Не, не означава. През дългите години на репресии хората от Кавказ – особено онези, които живеят в Ингушетия, Дагестан и Чечения – са се научили да разграничават частната от обществената сфера. Можеш да си отворен и искрен в личния си живот, но трябва да изглеждаш верен на властите в обществения си живот.
Подкуп за билет до Ада
В Северен Кавказ военната служба е средство за изкачване по социалната стълбица. Младеж, който е служил във войската, може да си намери работа в полицията или в националната гвардия (Росгвардия). Дори нелегалното въоръжено движение „Кавказки Емират“ предпочита да вербува мюсюлмани, които са преминали военно обучение. Всяка кампания за набиране на членове обикновено е изцяло запълнена, защото властите нарочно ограничават броя на наличните свободни места. Ето защо младежи от Северен Кавказ подкупват своите местни членове на военни комисии или се придвижват до други райони, за да бъдат записани. Постове в полицията, Росгвардия или регионалните военни подразделения на руската армия се купуват обикновено за 5000 до 10 000 долара.
В Чечения службата в подразделенията на Росгвардия – контролирана от Рамзан Кадиров – през последните години се е превърнала в една от последните останали възможности за осигуряване на относителна сигурност и препитание за семейството на дадения служещ.
От първите години след 2000 г. до първата половина на десетилетието, започнало през 2010 г. се наблюдава популярна тенденция сред младежите в посока присъединяване към тайни въоръжени групировки и изкарване на курсове към международните ислямски университети на Сирия, Саудитска Арабия, Египет или Йордания. За десетки хиляди младежи от Северен Кавказ това означава смърт, затвор или емиграция. След разгрома на ИДИЛ бойните спортове добиха популярност в региона. Шампионът от ММА Хабиб Нурмагомедов донесе световна слава на местната школа по борба свободен стил. Следвайки своите кумири, мнозинството млади мюсюлмани смятаха, че е модерно да засвидетелстват вярност към Духовната администрация на мюсюлманите от Руската федерация и към властите. Не всеки от десетките хиляди кавказци, които участваха в срещи по борба, постигнаха голям успех. Повечето от тях продължиха живота си, служейки като наборници или войници на договор. През февруари, март и април 2022 г. тази принудителна лоялност към режима, която допринасяше за създаването на възможност за социоикономическа възходяща мобилност, се превърна в смъртоносен капан, който осигури билет за войната на Русия срещу Украйна.
Погребения: тих протест
В Северен Кавказ присъствието на множество роднини, приятели и съседи на погребения е част от обичая. Наред със сватбите, погребенията играят ролята на традиционен обществен форум, който заменя събиранията, митингите и медиите. Нещо повече, погребалният обичай внушава солидарност и уважение към покойника и семейството му. Понастоящем обаче, когато онези, които умират в Украйна, биват погребвани в Ингушетия, човек може да дочуе шушукания, че единствено обичаят принуждава даден човек да дойде и да се помоли за войник, който е загинал в тази несправедлива война. Хората надигат глас в разговори, разменени по частни социални мрежи и в заключени чатове. Там те могат да кажат, че e „забранено да се молиш за онези, които са убити в забранената война“ или дори че „не чувстваме никаква жал, нека никой от онези, които са отишли там доброволно, не се върне жив у дома.“
В Чечения, която е дала повече войнишки жертви, роднините знаят, че членовете на техните семейства лежат в морги в Беларус, Крим или Ростов на Дон и че властите уреждат телата да бъдат репатрирани на малки групи, за да се прикрие мащабът на клането. Последователите на Кадиров забраняват да се предоставя информация, касаеща войната, на семействата на въпросните войници от Чеченската република. Всеки разбира какво се случва, но липсва официална информация.
В началото на април поредната група тела се завърна в Чечения, за да бъде погребана. По време на една от погребалните процесии някои жени започнаха да надигат глас и да плачат: „Защо децата ни умират там?“. Към тях бързо се приближиха кадировци, които ги накараха да замълчат.
Сега в Чечения „специални хора“ присъстват на погребенията на всички онези, които са загинали в Украйна, седят в кръга с другите мъже и жени и слушат разговорите им. Всички знаят кои са тези хора и си разменят разбиращи погледи и кимвания. Хората запазват мълчание.
Тази война не е наша?
Можем да разберем какво е истинското мнение на хората в Кавказ за войната от разговорите вкъщи, от наблюденията на роднините и съседите по погребенията, от достъпа до канали в „Telegram“ и от гледането на видеа в „YouTube“, качени от емигранти. Тук диапазонът на мненията варира от гледната точка, че „това не е наша война“, изразена от някои религиозни и общностни лидери, до призиви за вдигане на оръжие и участие във войната. На украинска страна.
Разочарованието и недоволството растат. Три региона – Чечения, Ингушетия и Дагестан – са страдали най-много във всички постсъветски конфликти. За разлика от западните части на Северен Кавказ, в тези региони на практика няма население, съставено от етнически руснаци. По-голямата част от жителите са практикуващи мюсюлмани. През годините спонсорираният от държавата терор смазваше активисти и религиозни дисиденти посредством екзекуции без съд и присъда, безкрайни контратерористични операции, незаконно преследване на „неудобни“ мюсюлмани и масови арести на онези, които посещават джамия.
Това е и причината хората никога да не забравят Кавказката война – война на имперска Русия, която продължава през по-голямата част на XIX в. и довежда до анексирането на части от Северен Кавказ. Портрети на Имам Шамил (1797–1871 г.), водач на кавказката съпротива срещу Руската империя, могат да бъдат открити във всеки дагестански дом.
Военните престъпления на руската армия в Украйна напомнят за събитията от онази далечна кървава война, когато войниците на империята са изгаряли цели села, както и за отминалите две чеченски войни. Мариупол прилича на Грозни, който беше бомбардиран от въздуха, а това причини смъртта на десетки хиляди цивилни граждани. Съдбата на Буча е сравнима с тази на селата Самашки и Нови Алди (Новые Алды), където руски войници убиват стотици цивилни граждани и никой никога не бива наказан за това. В Дагестан популярността на откъси от „Хаджи Мурат“ на Лев Толстой нараства. Стъпвайки върху темата за съпротивата, тази историческа повест, чието действие се развива в Кавказките планини в средата на XIX в., описва разрушаването на села от руснаците и събарянето на джамии и кладенци – също като в Буча. Мълчаливата съпротива се надига. Някои хора в региона казват, че украинците ще запомнят онези, които не са отишли да се бият с тях.
Докато регионални лидери като Кадиров се състезават един с друг да засвидетелстват вярност към режима в Москва, народите на Северен Кавказ внимателно очакват евентуалния крах на същия този режим. Представители на тези етнически групи и религиозни общности обсъждат какво да правят и как да живеят след краха на империята – колкото очакван, толкова и плашещ. Хората предвиждат потенциални сблъсъци, изчисляват своите собствени ресурси и ресурсите на враговете си. Местните полицейски служители в Ингушетия и Чечения съставят списъци на регистрираните оръжия и на колите, които всяко семейство притежава. Всички се подготвят за събитията, които предстоят.
Превод от английски Марина Карчинова
Зарина Саутиева е изследовател и защитник на човешките права от Република Ингушетия в Русия. Асистент в правозащитната организация „Инициатива за правосъдие“. Като изследовател работи предимно по въпроси, свързани с нарушенията на човешките права в Северен Кавказ и формирането на гражданско общество в Ингушетия.
Източник: wilsoncenter.org
