0
3549

Сега не трябва да го свирите

Неотдавна Максим Венгеров изнесе концерт в зала „България“. Не го бях слушала, не ми беше познат и Първия концерт за цигулка и оркестър от Шостакович, който той изпълни. Прочетох, че този концерт се изпълнява рядко заради изключително трудната солова партия, която изисква висше техническо и артистично майсторство, философска вглъбеност, колосална енергия и физическа издръжливост.

В мразовитата сутрин бях пристигнала по-рано за генералната репетиция в зала „България” и се зачетох в програмата. Концертът е написан през 1947 година, но е изпълнен за първи път едва през 1955 година. Заинтригува ме това забавяне от осем години и именно към него се насочи вниманието ми.

Именно в тези години е публикувано постановлението на Политбюро, в което наред с други над 70 съветски композитори, музиканти и музикални критици, сред които Прокофиев и Хачатурян, Шостакович е обвинен в „буржоазен формализъм“, „декадентство“, „космополитизъм“, „раболепие пред Запада“, обвинен е още и в професионална непригодност, лишен е от професорските си звания в Московската и Ленинградската консерватории и е уволнен от преподавателската си длъжност. Идеологическата инквизиция налага забрана върху произведенията на обвинените. Те не могат да бъдат нито издавани, нито изпълнявани. Главен обвинител, както може да се очаква, е сватът на Сталин и ключова фигура в партийните чистки Андрей Жданов. Периодът е наречен на негово име – „Ждановски“ и под ударите му попадат най-видните представители на интелигенцията, художници, писателите Анна Ахматова и Михаил Зошченко и много други.

За самия Шостакович това не е особена изненада. Той живее в тоталитарното общество, познава го в дълбочина и е изградил защитни механизми срещу неговите заплахи. Неслучайно е считан за безпощаден летописец на епохата, в която живее. Води лична битка с всемогъщия Сталин. Тя започва след като диктаторът посещава неговата опера „Катерина Измайлова“ и на следващия ден партийния официоз „Правда“ излиза с разгромяваща статия на първа страница. Юрий Любимов казва, че по това време Шостакович е чакал ареста си през нощта на площадката до асансьора, за да не бъде притеснено поне семейството му. Шостакович едва оцелява, но няма намерение да се предава.

И така, вдъхновен от един цикъл концерти на Давид Ойстрах, започва да пише своя първи цигулков концерт. В най-тежкото време. В залата усетихме мощния заряд на музикалния гений. Но аз през цялото време си мислех, че за да се пише така, само музикален гений не е достатъчен. Писането на такива произведения изисква преди всичко могъща духовна сила. Шостакович написва музикална панорама на епохата, завършваща с бурлеска. Когато предава готовия ръкопис с посвещение на Ойстрах, му казва: „Давид Фьодорович, сега не трябва да го свирите“. Отлично си дава сметка какво е написал, но нищо не го е спряло да го напише.

Темата за тоталния и убийствен тормоз през онази тоталитарна епоха ми е болезнено близка. Не са го преживели само онези, които от сърце са пели в партийния хор, скандирали са партийните лозунги без задръжки и са били готови да стъпчат всеки, когото партията им посочи. Докато слушах гениалната музика, която рисуваше не толкова далечните смразяващи времена, си мислех как днес мнозина са склонни да ги забравят, да ги зачеркнат, да ги отрекат, да ги оправдаят. Подбират удобни думи да изразят това оправдание, без да си дават сметка, че по този начин поругават паметта и на гениите, и на хилядите обикновени хора, смазани от репресивната машина. Още по-тъжно е това, дето не си даваме сметка, че като оправдаваме безпощадния механизъм, който мачка таланта и насърчава посредствеността, сами ставаме част от него, ставаме негови винтчета, лостчета и колелца, включваме се в неговото движение, зареждаме го с енергия и го правим перпетуум мобиле, което се движи и до днес, няма да спре и утре, защото му е осигурена енергия за много години напред. Системата е задействана тогава и единственото, което се изисква, за да не спира, е да ѝ намираме оправдания.

Това, което си мислех и което ме удивляваше, докато слушах Шостакович, беше как е намирал сили за съпротива при наличието на такова огромно обкръжение от несъпротивляващи се?!

По същото време аналогични процеси текат и у нас. В последния брой на „Литературен вестник“ Пламен Дойнов публикува обширен материал за Петър Горянски по случай 110 години от неговото рождение. Нарича го „една литературна личност, която сякаш я няма“. Още при първата чистка през ноември 1944 г. го изключват от Съюза на писателите заради „фашистка дейност“. Името му е на 11-о място в списъка на набелязаните за изключване, на първо място е Димитър Талев. По-късно става редактор във вестник „Свободен народ“, печатен орган на Социалдемократическата партия. Не за дълго – през 1948 г., след разгрома на „легалната опозиция“, е изселен за шест години в гара Роман. След завръщането си в София става общ работник в „Окръжно пътно управление“. Въпреки че не е съден от „народния съд“, животът му е съсипан.

Причината, поради която е нарочен за враг, не е дейността му преди 1944 г., а публицистиката и басните, които пише в „Свободен народ“ непосредствено след деветосептемврийския преврат. Ние, които помним българския печат от късните години на соца, се учудваме от смелостта, с която Петър Горянски, Цвети Иванов, Стилиян Чилингиров, Трифон Кунев воюват срещу установяващата се у нас комунистическа диктатура.

В статията от 1945 г., недвусмислено озаглавена „Окованата съвест“, Горянски пише: „Те… са принудени да пишат изборни лозунги, партийни агитки, политически тези и безусловно да търпят догматичните проповеди на поставени лица в собствените им среди, които ги учат какво и как да пишат и говорят. Стигна се дори дотам, че Министерството на информацията и изкуствата в печатаните тези по повод Априлското въстание от 1876 година да поставя лозунги като тоя например: „Дейците на Априлското въстание ни завещаха вечна дружба с великия ни освободител СССР и Титова Югославия“. Титова Югославия скоро ще отпадне от лозунгите, но за сметка на това присъствието на СССР ще се засилва. А обръчът около Горянски ще се затяга. Това обаче не може да го принуди да замлъкне, както сам казва на финала на баснята от 1946 г. „Пищялката“, в която говори уж за цар Траян с козите уши:

Поуката ли? Ето я: реши ли
случаен някой властник със насилие
на честните и доблестните хора
устата да затвори –
земята, вечно нямата, тогаз
ще вдигне глас.

През 1947 г. печатницата, издаваща вестник „Свободен народ“, е атакувана и разбита от „съзнателни“ граждани. Вестникът, носещ това символично име, е спрян и това също е символично.

По едно и също време в СССР и в България се случва едно и също – партийната диктатура не просто подчинява културата на партийните догми, но заглушава всеки свободен глас, унищожава свободната личност, поробва свободния народ. Това поражда съпротива у едни и робско подчинение у други. В едно и също време – два типа поведение. Те се превръщат в две школи. В онова далечно минало е положено началото на две школи, съществуващи и до днес. Но опусите на слугинажа са забравени, а музиката на съпротивата звучи вечно.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияРазговор с Цветан Марангозов (II)
Следваща статияОпит за екстаз