1
966

Седемте лица на Путин

IKrustev

Каква е визията на Владимир Путин за Русия след Путин? Дали той си представя, че следващият руски лидер ще бъде избран в свободни и честни избори? Страхува ли се от дворцов преврат или улични протести?

Не можем да знаем какво си мисли Путин, но си заслужава да помислим. „Всяко уважаващо себе си разузнаване трябва да има путинолог на пълен работен ден”, каза наскоро Ричард Лаури, „по простата причина, че президентът Владимир Путин управлява Русия еднолично. Каквото той каже, това става”.

Затова и не трябва да се изненадваме, че мнозина от тези, които се опитват да обяснят какво се случва в днешна Русия, накрая написват биография на Путин, посветена на житейския път на тайнствения полковник от КГБ, дошъл отникъде и който сега няма къде да отиде. Днес да разбереш Русия, означава да разбереш Путин. Биографите му се опитват да обяснят не само какво се е случило, но и какво предстои да се случи.

Новата книга на Фиона Хил и Клифърд Гади „Г-н Путин: Силният човек в Кремъл” (издание на Brookings Institution) е биографията на Путин, която дава много добър отговор на последния въпрос. Това е задълбочена книга, подтикваща към размисъл. Двамата автори, които написаха високо ценената книга „Сибирското проклятие: как комунистическите плановици оставиха Русия на студено”, се опитват да обяснят действията и бездействията на Путин, като ги поставят в по-широкия контекст на изборите, пред които беше изправено руското общество през последните две десетилетия.

Изходната точка на Хил и Гади е, че политиката на Путин е формирана не от идеологията, а от опита. Успехът на книгата се дължи на начина, по който те интерпретират този опит. „Съдбата на Путин е формирана от природата на неговата идентичност”, казват те. Историята на Путин, според авторите, може да се разкаже през конструирането на лицата на неговата идентичност – през отношението му към държавата и историята, през способността му да оцелява и да бъде аутсайдер, през отношението към пазара и миналото му на оперативен работник.

1. Путин и държавата

Отношението на Путин към държавата не се е формирало нито от обучението му в КГБ, нито е следствие от носталгията по съветското минало. То е резултат от отрицанието, с което руското общество се отнася към провала на държавата през първото пост-комунистическо десетилетие. Страхът от провала на държавата е причината президентът Елцин да избере за свой наследник Путин, както и причината мнозинството руснаци радушно да приемат бившият полковник от КГБ за свой нов лидер.

Заедно с избледняването на спомена за 90-те години, спада и популярността на Путин. Договорът на Путин с руския народ се основаваше на суверенитета, а не просто на просперитета. През 2000 г. руснаците искаха да имат държава, която да бъде уважавана.

2. Путин и историята

Обратно на мнозинството критици на Путин, който виждат в него случаен човек със слабо представяне, Хил и Гади го описват както човек на историята – човек, който е наясно с историческата си роля и с руската история, но който е неспособен да създаде вдъхновяваща визия за Русия през XXI в. За Путин няма нищо странно, че едва седмица след като отбелязват битката при Сталинград, руснаците честват годишнината от династията на Романовите. За него руската история е само инструмент за оцеляването на държавата.

Поколението на Путин е цинично и лишено от идеологии, но то оценява значението на идеологията за съхраняването на властта. Путин мечтае за руска идеология, за идеология, която да придаде идентичност на държавата и на режима. За него Русия се нуждае от идеология, която да я опази от заплахите на глобализацията. Затова и съюзът на Кремъл с Православната църква не е тактическа маневра, а е политически императив.

3. Путин: оцеляващият

Оцеляващият Путин е вероятно най-интересното лице на Путин, описано в книгата. Както отбелязват авторите, съществува голяма разлика между това да оцеляваш и да бъдеш оцеляващият. Първият е пасивен, вторият е активен. Путин не просто оцелява, той е оцеляващият. Той е извън Русия във времето на най-големите промени на страната и наблюдава рухването на Съветската империя в Източна Германия през 1989 г. Когато протестиращите източногерманци се опитват да нахлуят в щаб-квартирата на КГБ, Путин успява да ги спре, като се представя за преводач. За него оцеляването е другата дума за победата.

Стремежът към оцеляване е причината Путин винаги да мисли за най-лошите възможни сценарии, което е залегнало в основата на неговата доктрина за управление на Русия. Тя го свързва с икономически либерали като Алексей Кудрин – но за Путин това е въпрос на сигурност, а не на икономически политика. Целта на финансовите резерви е запазването на руския суверенитет. Тази убеденост допълнително бе подсилена от финансовата криза. Фокусът върху оцеляването обяснява и друг ключов елемент от политиката на Путин – страховете му да не бъде приет за слаб. За да докаже силата си, той е готов да нападне своя съсед.

4. Путин: външният човек

Путин е бил външен човек в университета, в КГБ, в Дрезден, а и в Кремъл. Но което е по-важно – той сам си е избрал тази позиция. Аутсайдерите винаги са по-добре позиционирани, за да разберат какво точно се случва, слабостта им се състои в неспособността да се обвързват. Аутсайдерът не може да идентифицира с някой или с нещо – дори лоялността му е повече стратегия, отколкото импулс.

Повече от десетилетие след като е във властта, Путин продължава да бъде външен човек и за собствената си политическа система. В своето правителство той продължава да се опира на хора, които е срещнал преди да влезе в Кремъл.

5. Путин и свободният пазар

Путин не е пазарен реформатор. Той не вярва в държавната икономика и цени динамиката на пазара, но представата му за свободния пазар е необичайна. Той иска сам да бъде невидимата ръка (или не толкова невидимата), която управлява всичко. Според Хил и Гади икономическите му възгледи са се формирали под въздействие на горчивия опит, който има от Петербург, когато трябва да се справя с хранителния дефицит в града през 90-те години. За разлика от комунистите, които продължават да мечтаят за ренационализация на икономиката, Путин иска да ренационализира елитите, които управляват икономиката. Войната срещу петролната компания ЮКОС и политиката му на проникване в частни компании е отчаян опит за установяване на контрол над пазара.

За Путин доверието се основава на възможността за упражняване на влияние. Той не може да се довери на хора, които държат парите си в брой, а семействата си – в чужбина. За него олигарсите на са собственици, а мениджъри на активи, които са държавна собственост. За да бъдат ефективни, те трябва да са убедени, че са собственици, но за да може режимът да оцелее, те трябва да не забравят, че само мениджъри на тези активи.

6. Путин: оперативният работник

Повечето конспиративни теории обясняват възхода на Владимир Путин с три букви: КГБ. Но какво е значението на КГБ за формирането на светогледа на Путин? Хил и Гади дават прекрасен отговор на този въпрос. Според тях Путин не е довел на власт КГБ. Довел е своите приятели, повечето от които се оказва, че са работили в разузнаването.

В КГБ Путин се е научил да вижда хора там, където другите виждат институции. Научен е не как да работи с институциите, а как да ги заобикаля. Неформалният му подход обяснява успеха на Путин в смътното десетилетие на 90-те години, но и провала на институционалното му строителство.

***

Хил и Гади ни дават рамката, която може да обясни както подкрепата за Путин, така и причината за неговите провали. Той не успя да възстанови руската държава и да създаде стабилен политически режим. Днес руската държава е по-голяма и по-богата, но не е по-ефективна, отколкото беше през 90-те години.

Шестте лица на Путин му позволяват да имитира държава, но не и да гради такава. Държавникът Путин не превърна Русия в по-добре управлявана държава. Като човек на историята Путин не успя да даде на нацията някаква обединяваща идея. Като външен човек Путин не пожела да се идентифицира с някои от проектите, които сам инициира, най-добрият пример за което е партията Единна Русия. Зает с това да оцелява и да планира възможни най-лошите сценарий, Путин не пожела да се заеме с реформи и развитие. Отношението му към пазара доведе до това, че днес Русия е пълна със зависими от държавата компании, чийто собственици се научиха да бъдат лоялни, но не и да бъдат конкурентноспособни на световно равнище. А като оперативен работник той показа гениалната си способност да подкопава институциите, без да уважава тяхната автономия.

7. Путин – царят

Путин-царят е едно от неговите лица, които отсъстват от книгата. Това негово лице се прояви наскоро. Сълзите в очите на Путин в нощта на последното му преизбиране казваха едно – той е царят. Само един цар в своя заник плаче по този начин, само царете се обиждат от неблагодарността на своите поданици. Седмото лице на Путин се прояви след последното влизане на Путин в Кремъл, но значението му е все по-голямо.

През последното десетилетие той се изправи пред една дилема, с която се сблъсква всеки друг такъв режим – да консолидира личната си власт или да консолидира режима, който да може да оцелее и без него. През 2008 г., когато реши да не се кандидатира за трети мандат, изглеждаше че връх е взел Путин-строителят. Но когато на 24 септември 2011 г. той обяви завръщането си в Кремъл, той промени режима си – наистина това не беше промяната, желана от Запада, но си беше реална промяна. Путин оцеля, но режимът му се срина.

Житейската история на Путин съдържа много затрогващи, но и много печални страни. По трагичен начин тя напомня съдбата на героя на един виц от 80-те години – един мъж цял живот работел в завод, където се произвеждали най-добрите самовари в Съветския съюз. През цялата си трудова кариера мъжът нелегално изнасял от завода части, за да направи най-добрия самовар за себе си. Но всеки път, когато сглобявал отделните части, се получавал не самовар, а автомат Калашников.

Дали това не е най-краткото описание на живота на Путин?

Иван Кръстев е политолог, председател на УС на Центъра за либерални стратегии и изследовател в Института по хуманитарни и социални науки във Виена (IWM Vienna). Той е основател и член на Европейския съвет за външна политика, член на борда на Фондация „Ерсте“, както и член на международния редационен съвет на списанието Europe's World и на списанието Transit – Europäische Revue. Иван Кръстев е бил изпълнителен директор на Международната комисия за Балканите, председателствана от бившият министър-председател на Италия Джулиано Амато. Бил е главен редактор на списание Foreign Policy България (2005-2011). Автор е на десетки статии, публикувани в българската и чуждестранната преса. Последната му книга на български език е “Под линия”, изд. Факел, 2001. В момента завършва книга, в съавторство с проф. Стивън Холмс, за политиката в Русия. Сред последни му публикации на английски са: Shifting Obsessions: Three Essays on the Politics of Anticorruption, CEU Press, 2004; The Anti-American Century, eds. Alan McPpherson and Ivan Krastev, CEU Press, 2007; In Mistrust We Trust Can Democracy Survive When We Don't Trust Our Leaders, TED Books, 2013; "Democracy Disrupted. The Global Politics on Protest" (UPenn Press, May 2014).
Предишна статияПо повод „духа на мястото”
Следваща статияТанцът в слово

1 коментар