0
2609

Седми септември

Седми септември е дата от българската история, която има свое по-особено място в нея, но не се ползва с привилегията да бъде добре позната и достатъчно значима в обществената памет.

На 7 септември 1940 г. в Крайова румънският крал Карол II и цар Борис III подписват спогодба, по силата на която южна Добруджа е върната от Кралство Румъния на Царство България. Въпросната територия е отнета на българската държава с Букурещкия договор от 28.7/10.08.1913 г. – един от двата договора, с които се слага край на Междусъюзническата война.  

Лекото публично неглижиране в днешна България на иначе безспорно така важната за националната история Крайовска спогодба може да бъде разглеждано донякъде като рефлекс и инерция от социализма, по чието време Спогодбата и връщането на Южна Добруджа бяха целенасочено изтласквани в покрайнините на общественото съзнание и на патриотичния дискурс. Заради отношенията със социалистическа Румъния и в името на пролетарския интернационализъм, но и заради цялостното отричане на „монархофашисткия режим“ на Борис III и образа му на Царя Обединител, както и на съюзяването на Царство България със страните от Тристранния пакт.

Всъщност договорът за връщането на Южна Добруджа е подписан половин година преди правителството на Богдан Филов да свърже българската държава със силите на Оста, но е истина също така, че румънският крал подписва Спогодбата под силен натиск от страна на Адолф Хитлер. Този факт представлява една от главните причини връщането на Южна Добруджа съзнателно и методично да бъде изтиквано в ъглите на колективната памет по времето на социалистическия режим в България. (Разбира се, 7 септември е и рожденият ден на Тодор Живков, но не бих дръзнал в спекулации относно някакво влияние, оказвано от въпросното съвпадение.)

Заслужава си да се подчертае и тук, че подписаното на 7 септември 1940 г. в Крайова споразумение за промяна на държавните граници е чисто дипломатически акт, който не е предхождан от военен конфликт между договарящите се страни – обстоятелство, което му отрежда статута на рядко срещано събитие в контекста на двайсетия век.

Добре е да се припомни и това, че сключеният между Румъния и България договор бива признат без съществени забележки от правителствата на Великобритания, Франция, СССР и Съединените щати. Нещо, което е било и е предмет на различни интерпретации, открояващи една или друга целесъобразност в политиката на големите световни сили в тогавашния сложен и преломен исторически момент. Несъмнено съобразяването с Адолф Хитлер, който по същото време е в апогея си, представлява един от факторите, способствали за това Крайовската спогодба да не срещне сериозна съпротива от никъде, а, напротив, да получи безпроблемно международно признание. Но силата на Хитлер и Германия в 1940 г. съвсем не са единственото, което може да бъде изтъкнато като причина за това поведение на водещите световни сили.     

Тук ми се иска да обърна внимание на нещо, което не е така широко известно, и то се отнася до позицията на Съединените щати по въпроса за Южна Добруджа, което със сигурност е изиграло някаква роля при вземането на решение във Вашингтон във връзка с официалното американско становище по темата за Крайовската спогодба. Става дума за една приемственост в американската външна политика към 1940 г. по отношение на Балканите изобщо и съдбата на Южна Добруджа в частност. Приемственост, която отвежда назад към времето на Първата световна война и изхода от нея.

Съществуват редица интересни американски документи, някои от които притежание на Държавна агенция „Архиви“ в София, показващи недвусмислено с какво първоначално намерение заминават президентът Удроу Уилсън и ръководената от него делегация за Парижката мирна конференция след края на Голямата война. От документите, като дневника на президентския секретар Дейвид Хънтър Милър например, става ясно, че президентът Уилсън възнамерява да защитава тезата за уреждането на териториалните претенции и прокарването на следвоенните граници в съответствие с принципа на съобразяване с народностния характер на населението на дадена територия, за да бъдат отстранени чрез съблюдаването на това правило предпоставките за евентуална дестабилизация в бъдеще на основата на етнически конфликти или на иредентистки претенции от страна на една или друга национална държава.

Макар и първоначално твърдото убеждение на Уилсън да е, че само посредством придържане към етническия подход може да се стигне до трайно и справедливо решаване на проблемите с държавните граници в Европа, американският президент бива принуден впоследствие да се откаже от безкомпромисното защитаване на тази позиция по време на официалните разговори в рамките на Парижката конференция. Въпреки че делегацията на Съединените щати излага ясно своите идеи, тяхното прокарване се оказва невъзможно. 

Причина за това стават неотстъпчивостта и апетитът на американските съюзници-победители, настояващи за териториални придобивки и за сурово наказване на разпалилите войната победени.

Изправени пред такава непробиваема стена, изградена от жаждата за земи и за възмездие, Уилсън и хората му осъзнават, че не могат да наложат концепцията си на Парижката мирна конференция през 1919 г.

Но важен за целите на този текст е засвидетелстваният от документите факт, че убеждението на президента Уилсън и неговите съветници по въпроса за Южна Добруджа е било категорично и следното: решенията на Букурещкия договор от 1913 г. по отношение на тази територия трябва да бъдат анулирани и тя да бъде върната на България. Като основание за това са приведени етническият характер на по-голямата част от населението на областта и произтичащият оттук крайно несправедлив спрямо България акт на откъсване, извършен след края на Балканските войни.

С оглед на казаното може спокойно да се предположи, че позицията на Съединените щати от 1940 г. във връзка с подписването на Крайовската спогодба е израз на последователност, взела под внимание политиката на президента Уилсън след края на Първата световна война.

Като се вземе предвид този важен момент, може да се твърди, че официалното американско разбиране по въпроса за присъединяването на Южна Добруджа към Румъния след края на Балканските войни е останало константно през годините до 1940 г., като е било категорично в оценяването на този акт като политически опасен и морално несправедлив.

Така или иначе, днес се навършват 78 години от връщането на Южна Добруджа в пределите на България. Може би си заслужава тази дата да се радва занапред на по-голямо влияние в българското общество.                                   

Андрей Захариев е доктор по философия, преподавател по антична философия в ПУ ”Св.Паисий Хилендарски”. Дългогодишен водещ на предаването „Библиотеката” и на новините на БНТ. Водещ на предаванията "Неделя X 3" и "История. бг". Основател и участник в хора за църковнославянска музика „Юлангело”. Автор на книгата "Метрополитен" ("Хермес", 2015) и на стихосбирката "До поискване" ("Жанет 45", 2016).
Предишна статияПукнатини и разломи
Следваща статияСцени от живота на сценариста