0
1879

Сеитба за бъдещето

Поканиха ме да изнеса слово в Американския колеж по повод завършването на випуск 2019. Дълбоко се поколебах дали да приема тази голяма чест. Защото не е лесно да се изправиш пред сто и шестдесет млади човека и пред техните семейства, да се опитваш да говориш умно, да казваш оригинални и интересни неща, като едновременно с това проявяваш чувство за хумор и приятелски ги разсмиваш. Но поканата беше настоятелна и накрая се съгласих, макар и доста неуверено. И точно в този момент представителката на колежа, с която разговарях, добави: само да не им кажете, че животът им отсега нататък започва, защото те всъщност отдавна живеят.

Точно така. Ето как щях да попадна в един почти неизбежен капан. Ние, много по-възрастните, сме свикнали да мислим, че завършващите средното си образование тепърва ще започнат да живеят, защото досега са живели заедно с родителите си, а сега най-вероятно ще се отделят, ще учат или ще работят, или и двете заедно, ще бъдат почти независими от своето семейство. Смята се, че вече са пораснали, още не са възрастни, но са пораснали.

Но моето наблюдение за фазите на човешкия живот е различно. Разбира се, всеки изхожда от собствения си опит. Аз мисля, че детството, юношеството, тийнейджърството и годините в последните класове от колежа (както и да се нарича тази възраст), са най-трудните години от човешкия живот. Мисля, че човекът в тази възраст приключва своето изграждане, вече е обособен, завършен е като личност. Оттук насетне промените, които настъпват, са в параметрите и посоките, които вече са зададени, вече са изградени.

Според антропософията на Рудолф Щайнер, която признавам, че преди години доста ме бе впечатлила, до седмата си година децата имат връзка с невидимия, отвъдния, ангелския свят. След това колкото повече порастват, толкова повече тялото, сетивата, възприятията, усещанията им натежават, стават по-груби, по-плътни и невъзприемчиви. Преди са виждали духовната същност на всяко цвете, на всяко дърво и живо същество, а после минават покрай цветята и дърветата без да ги забелязват дори. Преди не са изпитвали нито страх, нито срам, знаели са от кои дървета могат да ядат, и са знаели дървото, от което е забранено да късат плодове. Преди са приличали на своя Създател, а после са започнали да приличат на любимите си певци, артисти, идоли и постепенно са се отказали от своята индивидуалност.

Признавам, че тази теория ме пленяваше. Говореше ми за грехопадението, за състоянието на човека след него, изразяваше го по един очарователен начин чрез фазите на всеки индивидуален живот. Но големият ѝ недостатък е, че обръща погледа ни назад към нещо безвъзвратно, завинаги изгубено. Състоянието на детство, невинност и чистота вече е непостижимо за нас, пред нас се разстила само безводната и пуста земя, обраснала в тръни и бурени, която трябва да се обработва с пот на челото, с досада и с целодневен уморителен труд, само тогава тя ражда плодовете си. И те вече не са така сладки, както плодовете през детството.

По-късно попаднах в плен на друга теория, която смятах, че аз съм открила – смятах, че егоизмът е двигателят на света, че цялото развитие на човека и на света се стимулира от егоизма, че егоизмът ни подтиква да учим, да се усъвършенстваме, да се стремим да бъдем по-успешни от другите, да се стремим днес да бъдем по-добри, отколкото сме били вчера. Струваше ми се, че няма нищо друго, което да ни подтиква да вършим всичко, което вършим – да работим, да раждаме деца, да създаваме блага, да ги използваме, да консумираме всичко, което животът ни предлага и да му се наслаждаваме, за да засищаме егоизма си. Струваше ми се, че дори любовта е някакъв прикрит егоизъм. Обичаш, за да бъдеш обичан, за да засищаш егото си с обожанието на другите и така да се смяташ за по-висш и по-благороден от тях.

Разбира се, че всичко това е не само дълбоко порочно, но и невярно. Това е само грубата обвивка на света, под която той е чист и чаровен. Това е все едно да си привикнал да дишаш смог и да си мислиш, че не съществува чист въздух. Но докато расте и се развива, човек минава през различни етапи.

Така открих нещо, което е съвсем различно от Щайнер, различно от егоизма, нещо, което е добре познато на повечето от вас – казано е в популярната реч на поета Йосиф Бродски, която той произнесъл на 18 декември 1988 година пред студентите от Мичиганския университет. Намирам я за истински вдъхновяваща. Той изрича прости истини с поетично вдъхновение. Най-знаменателната сентенция е: „На всяка цена се опитвайте да избягвате да приемате статута на жертва“. Валидността на тези думи не подлежи на съмнение, разбира се. Но на мен много повече ми харесва самото начало на неговата реч: „Животът е игра с много правила, но без съдия. Човек се научава как да играе много повече като наблюдава живота, отколкото когато се допитва до книгите, пък било то и до Свещената Книга. Затова никак не е чудно, че толкова много стават подлеци, толкова малко побеждават, толкова много губят.“

Ние имаме свободата да обикваме една или друга теория, да сме запленени от една или друга философия, да изповядваме една или друга религия. Свободата на волята ни, на нашия избор е нещо неприкосновено в нас, нещо, което държи отделните ни съставни части заедно и изгражда нашата цялост.

Аз самата започнах да се чувствам цялостна и изцелена (забележете, че изцеление и цялостност са от един и същи корен), когато се приобщих към християнската вяра и започнах да следвам думите на Иисус Христос – станете като децата. Тази посока, това неустоимо Негово призоваване свалиха огромна и неизразима тежест от мен.

Какво значи да станем като децата. Да не се срамуваме, когато се изчервяваме. А да се засрамваме, ако без болка наблюдаваме несправедливост и подлост.

Да не се отчайваме от себе си, когато губим. А да усетим срам от себе си, ако с цената на всичко, с цената дори на нараняване на друг човек, сме спечелили облага за себе си.

Да не се огорчаваме, когато другите около нас придобиват успех, слава, пари, душата ни да не се наранява от чуждата хубост. Да разширяваме сърцето си, да обикваме колкото можем повече не абстрактния, а конкретния човек, да не се затваряме в егото си, защото така сърцето ни започва да се свива и да се смалява.

И може би най-важното – да откриваме света като нов, да му се радваме и да сме благодарни. Ето тези три неща – творческият акт, радостта и благодарността могат да направят живота пълноценен и смислен. Те, разбира се, не изчерпват живота, но без тях сме като кораб, заседнал в плитчина.

Тъй като абсолвентите завършват в навечерието на 24 май, мислех да говоря за празника на просветата и за Светите Братя просветители. Като седнах да пиша, промених решението си, защото миналото и историята са нещо, на което стъпваме, но не трябва да гледаме в краката си, а погледите ни трябва да са отправени напред. Смисълът на образованието е да дава знания, умения и култура, които да ни служат занапред. Така са постъпили и равноапостолите Кирил и Методий – създали са духовна просвета, която е достигнала до нас. Постъпили са като сеячи – след като посее семето в земята, сеячът не стои над него, а го оставя да покълне и да даде плод, който най-вероятно друг ще пожъне. Сеячът сее за бъдещето. Просветата също е сеитба за бъдещето.

Три неща са нужни, за да се роди плод – семе, нива и сеяч. Нивата са нашите деца, сеячите са просветителите, чиято памет славим, а семето е от Твореца на живота.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияОтбрана и себеотбрана
Следваща статияГенчо Стоев за 24 май