0
990

Секиризада

DEnev

(или зимата на горските хора)

 

Не знаете какво е СЕКИРАЗАДА?

И да не знаете, поне се досещате.

Точно това е, за което, макар и да не знаете какво е СЕКИРАЗАДА, макар и смътно, се досещате.

Сеч. Целенасочена, продължителна, изтребителна сеч.

Ето как е при дърветата:

„Някакво болярско достойнство има в тези падащи дървета, в косия им полет надолу на фона на небето. Чува се как цепят въздуха, после пращене на кършещи се клони по земята и чак тогава глух подземен тътен… И пак запява трионът, ту по-тихо, ту по-силно, врязвайки се във великанските борове. После пронизителен стон, когато се скъсва, гръмва последната струна. Високата корона за миг се накланя на обратната страна, не натам, накъдето ще падне, след това се изправя, връща се във вертикалата, в отвесно положение, секунда, две, все още се държи и постепенно, невероятно бавно и величествено се навежда високата корона, а долу прерязаният дънер все още като че ли е прав, короната все повече и по-бързо се навежда и вече стремително косо полита надолу на фона на небето, фучи въздухът, разцепен от горе до долу…В това време падащото дърво докосва земята, с трясък се чупят дебелите клони, по-малки и още по-малки клонки, тътнат горските владения и прах се вдига от прогнилите, излинели, разсипващи се на пепел, проядени, изтлели съкове.”

А хората и дърветата са братя. „Ние и земята сме едно”, извика още преди век и нещо един стар индиански вожд. Старите индиански вождове разбираха много от природа и дървета. Сега вече ги няма и няма кого да попиташ. Старите индиански вождове сега са само снимки от туристическите проспекти. Но ето за доказателство един простичък факт – естествената продължителност на живота на хората и на много от видовете дървета, особено на овощните дървета, е съизмерима.

Хората и дърветата са братя.

Затова и аналогията със СЕКИРАЗАДАТА при дърветата и при хората може да бъде съвсем пряка, недвусмислена.

Сечта при хората в мирно време е някак по-скрита, не толкова „кинематографична”, както е сечта на дърветата в горния абзац. Но също е целенасочена и продължителна.

Сечта при хората в мирно време се осъществява чрез целенасоченото създаване на невъзможност да се живее нормално.

Никой няма да признае, че целенасочено участва в създаването на такава „невъзможност” да се живее нормално. Но липсата на признание изобщо не променя факта, че тази „невъзможност” да се живее нормално засяга все по-широки слоеве от населението на България.

Тоест, тука говорим за злина в особено големи размери.

Някой ще каже, че и думата злина не му е много ясна.

Нищо, че не му е ясна. Тя си остава злина.

Хайде пак един цитат:

„… никой никога няма да изкупи, да заличи сторените на хората злини и неправди: нито международният Червен кръст, нито ЮНЕСКО…Никой никога няма да заличи сторените на хората злини и неправди, от които се пукат и цепят по шевовете панорамните екрани на въздуха. Понякога това излиза извън рамките и тогава се вижда, и тогава се чуват викове, стонове, вопли, плач, ридание, вой и тътен от падащи по земята ранени и трупове.”

Казах ли ви? Съвсем както при дърветата.

СЕКИРАЗАДА.

При дърветата поне имаш бензиновия трион, който вие и воят му се чува надалеч.

При хората имаш други, безшумни способи – пречки, тегоби, разрешителни, такси, сметки и глоби от най-различно естество, които са не по-малко ефикасни от бензиновия трион. Макар че воят им не се чува. Освен накрая, когато дойдат оплаквачките.

Най-безшумният способ – липсата на перспектива.

Когато държавата е докарана до този хал, до кома, отпушваш всички дюзи. Защото онзи лъч, който се бил виждал вече (по Орешарски), накрая май ще се окаже лъчът на фенерчето, с който просто ще се констатира замръзналата зеница на смъртника.

Огледай се и виж.

Помещението, където имаше модерно химическо чистене в 32 блок на бул. „Гоце Делчев”, е затворено.

Затворен е и мебелният салон до него.

Тенекиената, шарена, мамеща барачка с изрисувани сандвичи и надпис „Вкусно”, също е затворена.

Пак в същия блок: затворен е дори и магазинът за дрехи втора употреба. Това вече е страшно. Тези магазини доскоро процъфтяваха.

Но истински страшното сега идва. Ето го. От няколко месеца затвориха и офиса на банката в този блок.

Понякога зад прашните витрини на пустите офиси и магазини виждаш гонитбата на плъховете.

Не трябва да ходиш много надалеч. Малко по-нагоре, в блок 9, ъгловият месарски магазин отдавна е със счупени стъкла, а дупките са запречени криво-ляво с оградна мрежа. И двете фризьорски салончета в същия блок са затворени. На витрината на едното още виси картонче с надпис – „За пенсионери – 2 лева.”

И това не е помогнало. Между киселото мляко и прическата пенсионерите са избрали киселото мляко. Тези от тях, които още могат да избират. Които още не са станали избранници на СЕКИРАЗАДАТА.

На вратата на супера от известна търговска верига пак в същия блок също виси катанец.

Към центъра картината става още по-драматична. На бул. „Пенчо Славейков” помещението на хубавата книжарница „Книги и…” е опразнено. На витрината виси надпис „For Rent”.

На ъгъла на „Шандор Петьофи” и „Прага”, до градинката, и друг офис на същата банка е затворил.

Надпис „For Rent” виси и на витрината на бившата книжарничка „PaperCake” на „Раковски”.

Ето я СЕКИРАЗАДАТА. Защото зад прашните празни витрини се крият отсечени човешки съдби.

Книгата, от която са двата цитата, е на един поляк. Когато я четох през 1980 г., удивлявайки се до последната страница на майсторството на превода, си мислех, че СЕКИРАЗАДАТА се отнася само за сечта над дърветата. А иначе в нея е описан животът на дървосекачите.

Сега я препрочетох и видях, че в книгата всъщност става дума за СЕКИРАЗАДАТА над хората.

Авторът се казва Едвард Стахура.

На български има преведена само една книга. Тази книга.

Заглавието на книгата е тъкмо това – „СЕКИРАЗАДА или зимата на горските хора”.

Добре че са старите книги. Понякога те най-добре обясняват новото време.

Приятно четене, господин Орешарски! Доколкото разбирам, протестите вече почти утихнаха и вечерите ви ще бъдат по-спокойни.

А, забравих да кажа едно нещо. Само казина не видях да има затворени. Виж, казината пуфкат здраво. Като печки, като печки през зимата, в които някой хвърля не цепеници – а съдби!

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статия#Протестът
Следваща статияСолженицин или възроденото съзнание