Мария Магдалина е при празния гроб в развиделяването, плаче. Йоан и Петър също са били тук, но са си тръгнали, след като са видели повивките и другата кърпа, сгъната отделно.
До нея се доближава един човек и я пита защо плаче, кого търси? Тя обяснява. Човекът ѝ казва – Марийо! И точно в тази секунда тя Го разпознава. А миг преди това Го е мислела за градинаря.
Каква е тази секунда, която разделя живота на две – преди нея и след нея! Как така за един миг само и вече си разпознал Господа! Какъв е този ядрен взрив, който избухва в ядрото на човешката душа и зърваш другата реалност, тя те облива със своята светлина и вече нищо не може да е същото! Велика е тайната и нейният отговор всеки път, с всеки човек е различен.
Ами Тома, наречен Близнак! Приятелите му разказват, че са видели Иисус и той изрича покъртващата си трикратна клетва – ако не видя на ръцете Му белега от гвоздеите, и не туря пръста си в раните от гвоздеите, и не туря ръката си в ребрата Му, няма да повярвам (Йоан 20:25). Три условия поставя и докато ги изрича, като че ли тяхната ожесточеност ескалира. Първо да види раните му, после да тури в тях пръста си, после да тури и ръката си! Като че ли сам себе си заклева никога да не повярва. Предварително се подготвя и се заканва, и някак дори се зарича да не повярва в Неговото възкресение. Толкова абсурдни условия поставя и е толкова категоричен в тях, защото е убеден, абсолютно убеден, че възкресението не е възможно, това, което другите ученици му разказват, е някакво видение, внушение, това е нелепо, несериозно, няма как да е истина! И когато Иисус се обръща към Тома със съвсем същите негови думи, с думите на неговата клетва, Тома в точно тази секунда Му отговаря: Господ мой и Бог мой! В една секунда убедеността, категоричността и решимостта му са сломени. В един миг в неговото съзнание – но до най-голямата му глъбина – се случва нещо. Ние виждаме резултата от този вътрешен взрив – Господ мой и Бог мой!
От очите ни с ефирна лекота се свлича перде и се разкрива ново сетиво. И това разкриване е така внезапно и безвъзвратно, както Господ е изцелил слепите, слепородения или разслабения, или бесноватия, или прокажените. Обръщането на всеки човек към Него е продължение на онези чудни евангелски проглеждания и изцеления, в които самите ние многократно ще се усъмняваме, ще заставаме пред тях учудени, потресени, онемели, но и невярващи дори и след нашето обръщане във вярата.
За да бъде превъзмогнато маловерието във вярата е необходима онази секунда на вътрешно озарение, която в миг ослепява и в следващия миг се ражда новото зрение. Тази секунда никой не е обяснил, затова тя остава загадка, тайнство. За нея съдим само по това, което се случва след нея.
Покъртителен е озаряващият миг и при емауските пътници. Те също като Мария Магдалина не разпознават Иисус, Който върви редом с тях, смятат Го за обикновен странник, с Когото се сприятеляват, с Когото им е приятно да обсъждат последните събития, случили се в Йерусалим, дори Го поканват да вечерят заедно в страноприемницата. Донасят им храната, Той взима хляба, разчупва го и едва в този миг, в мига на преломяването на хляба, те Го познават. И в същата секунда Той става невидим за тях. Тази изумителна история толкова често слушаме на утренята в неделните дни, преживяваме тази секунда на озарението и тя остава все така зашеметяваща и загадъчна.
А всичко е описано толкова точно от евангелист Лука, за когото се предполага, че единият от двамата пътници е самият той – затова описанието е толкова детайлно и затова споменава името само на другия – Клеопа. Вървят двамата, измъчени и тъжни са, от време навреме разменят по някоя дума, приближава ги този странник и ги заговаря, пътят до Емаус е около два часа, цели два часа беседват с непознатия странник, на моменти дори се препират, на нас, които знаем, че спътникът на двамата пътника е Иисус, ни е странно как не Го разпознават, как дори Го упрекват, че сякаш само Той не е чул за драматичните събития, разиграли се в Йерусалим, сърцето ни дори се свива от болка, защото ние знаем, че именно Този пътник е висял, прикован с огромни пирони на кръста, а те не Го разпознават и не вярват на думите Му. Два дълги часа вървят и беседват и очите им остават затворени, не Го разпознават нито по лицето, нито по дрехите, нито по гласа, нито по думите, които им казва, нито по писанията, които им цитира и разяснява, нито след упреците, които им отправя – и двамата си остават все така „несмислени и мудни по сърце“.
Като приближили селото, загадъчният им спътник дал вид, че иска да върви по-нататък. Понеже било привечер, те Го задържали да остане с тях. Той седнал на трапезата им. Те Го поканили, те били Негови домакини, ала Той благословил хляба. Повдигнал го. Разчупил го. И в този миг се случило озарението.
Станали, бързали да споделят, още два часа обратно към Йерусалим в настъпилата нощ, намерили учениците събрани, смутени, скупчени, разказали им припряно за случилото се в Емаус и наблегнали на най-изумителното – как Го познали при преломяването на хляба.
Неделите след Възкресение са посветени на Тома, на Мироносиците, на Разслабения, на Самарянката, но няма неделя, посветена на Емауските пътници. Това ми се вижда странно и не мога да си го обясня. Евангелист Лука посочва името на Клеопа, но не казва нищо повече за него – каква е съдбата му след като е видял и познал Господа. После по неговия разказ другите ученици се уверяват във възкресението. Защо ли Лука описва толкова подробно пътуването до Емаус и отварянето на очите и не казва нищо повече? Преданието разказва, че спътникът на възкръсналия Христос е брат на Йосиф Обручник, а неговата жена Мария Клеопова е една от мироносиците. Разказва още, че заради вярата си в Христа е убит в Емаус, в същата къща, където познал Господа при преломяването на хляба.
За нас остава тази секунда на изумлението и озарението, секундата на тайнството, в която става отварянето и на нашите очи, за да видим и познаем Сина Божий, Който е обещал „всякой, който види Сина и вярва в Него, да има живот вечен“ (Иоан 6:40).
