0
2804

„Селинджър, Селинджър и пак Селинджър“

Интервю с Теа Монева, лауреат на Втора награда в юбилейното, Двайсет и пето издание на конкурса за къс публикуван разказ на автори до 35 години „Рашко Сугарев“

Като лауреат на наградата „Рашко Сугарев“ ти вече имаш една особена мисия – да заразяваш и други читатели с любопитство и интерес към творчеството му. Успя ли вече да се докоснеш до творбите му или това тепърва ти предстои?

Да, но истинската среща тепърва предстои и много се вълнувам. Чувствам го близък, защото по образование е лекар, а по душа – пишещ човек.

В разказа „И нищо повече“ ме привлече истината, която крият семките на доматите: „Далеко от родината можеш да узрееш бързо, но не както трябва“. Не спирам да разсъждавам над това изречение.

Къде те завари новината, че печелиш втора награда в конкурса? Опиши реакцията си, ще ми е интересно.

Намирах се във Флоренция, чаках своя ред, за да вляза в галерия „Уфици“. Разбрах няколко минути преди входа, стана ми светло, усмихнах се, помислих си, че има смисъл от мен.

Първата зала, която посетих, беше приютила временна изложба на детски статуи, наречена „Да отраснеш в древен Рим“. Някои от статуите бяха на деца, играещи с орехи. Не откъсвах мислите си от детството, от първите препятствия и светове, с които се сблъскваме. По лицата на залисаните в играта каменни деца се опитвах да разчета от какво сме съставени ние хората, откъде въобще идват всички истории. Дали повечето от тях всъщност не ни настигат от дълбочините на детството?

Имаш изяви и в поезията, и в прозата. Разбира се, най-доброто ти предстои. Как е при теб, каква е разликата в писането на стихове и разкази?

Писането за мен е нещо като бурканче със сладко от зелени смокини. Погледна ли бурканчето отвън, забелязвам хаотичната подредба на смокините в сиропа. Смокините са думите, чувствата, които първоначално кръжат в света ми, животът ми се струва разпилян, нелогичен, но и на места внимателно подреждан от друг човек, бог или там каквото е.

Отварям бурканчето и започвам да вадя смокините една по една, да ги подреждам, както аз си искам, върху чинията, да пиша с тях мои си стихове, истории. Става ми сладко, закуската ми, вселената ми придобива смисъл, разбирам някоя истина за себе си, за живота. Знам, че някой друг след мен ще рови в същото бурканче, ще разбере и той някоя истина, може би напълно същата. Това е за мен писането, донякъде опит за подреждане на света ми, донякъде опит за създаване на друг подреден хаос, различен от дадения ми.

А колкото до разликите между поезия и проза – поезията идва внезапно, като пчела, стремглаво спуснала се в стаята, пристига, жужи, записваш си я, ако успееш, преди пак да изчезне през прозореца. Прозата е различна, тя се мотае, нещо като пеперуда е, шляе се из въздуха, чуди се да влезе ли в стаята, а после да излезе ли. Прозата търси постоянство, търпение.

Редактор на първата ти стихосбирка „Преводачът на света“ („Жанет 45“, 2021) е непрежалимият Марин Бодаков. Какви са твоите думи на благодарност към него?

Благодаря. Благодаря от сърце. Нека си припомним едно от любимите ми негови стихотворения (от книгата „Битката за теб“):

На този език знам единствено как е благодаря
и това е напълно достатъчно.
Твърде много ми отне да разбера,
че благодаря е синоним на всички думи във всички езици,
че изобщо няма антоним.

Ти живееш и работиш като фармацевт в Германия. Сигурно си доста натоварена. Кое ъгълче от денонощието е отредено за писане?

Не знам доколко мога да се оплача, че съм натоварена. Струва ми се, че сега, когато работя, имам повече време от периода на следването си. Въпреки това се чувствам по-уморена, преди всичко ме вдъхновяваше, виждах всичко за първи път, а сега все повече неща ми се струват банални, познати. Едновременно с това сякаш повече се замислям над нещата, което е хубаво.

И преди, и сега изхвърлям много от написаното. Съгласна съм с Маркес, с думите в предговора на „Дванайсет странстващи разказа“. Трябва много да се редактира, думите да пътуват от бюрото към кошчето, а доста от тях да остават там и никога да не се връщат обратно към бюрото.

Изхвърлям стихове, разкази… После започвам отначало, не ми е много жал.

Основно пиша, когато дойде вдъхновението, понякога това се случва всеки ден седмици наред, понякога с месеци не оставям и дума на белия лист. Имам периоди, в които се налага да си заповядам, да си кажа „седни, пиши“. Това важи за прозата, пред поезията съм безсилна. Тя си идва, когато си реши, ако реши. Когато дойде, си я записвам където ми падне, например върху ръката, по хартиени чашки от кафе, върху хвърчащи листи, тефтери, в записките на телефона, във Фейсбук като таен статус, изпращам си имейли и така нататък.

Как се изкачваш по литературната стълба, като трупане на опит, на печал и на знания и умения? Какво е твоето лично ноу-хау?

Не знам дали се изкачвам по някаква стълба. Надявам се да не спирам да пиша, надявам се да имам какво и как да го кажа. Не знам дали трупам опит, трупам думи, които ме утешават, помагат ми, правят ми компания, дано въздействат така и на други.

Авторите, без които не можеш? Авторите, които препрочиташ? Твоите последни открития?

Обожавам Селинджър. Селинджър сега и завинаги. Не мога без Холдън Колфийлд, без рибки-бананки, без Теди, без семейство Глас.

Друг любим автор ми е Олга Токарчук. Заради „Бегуни“, заради общите сънища на някои герои в разказите ѝ, заради „Чувствителният разказвач“.

Харесвам разказите на Туве Янсон, на Етгар Керет.

Любими книги са ми „Майстора и Маргарита“ на Булгаков, „Назови ме с твоето име“ на Андре Асиман, „Трамвай на Шиша Пангма“ на Унай Елориага, „Чужденецът“ на Камю, „Да убиеш присмехулник“ на Харпър Ли, „Мечтатели“ на Гилбърт Адеър, както и „Портокал с часовников механизъм“ на Антъни Бърджес.

Нови открития са ми Хюс Кайер и Елена Феранте, нямам търпение да прочета и „Петмез“ на Влада Урошевич, чиито стихове много харесвам.

Имам и много любими поети, повечето съвременни български. Ще изброя няколко имена: Ина Иванова, Йорданка Белева, Радослав Чичев, Владислав Христов, Никола Петров… Мога да продължа този списък, но ще спра засега дотук.

Как премина през пандемията – в личен и професионален план? Имаше ли стъписване в началото? С какво око гледаш на антиваксърите? Как си обясняваш факта, че същите тези охлузени антиваксъри сега се оказаха сред най-горещите поддръжници на Копейкин?

Когато започна пандемията, работех в аптека. Много ми беше тежко, изведнъж половината ми колеги се разболяха, все нямаше кой да работи, а пред аптеките се събираха опашки, стигащи чак до улицата. Върволици от уплашени хора. И аз бях една от тях, и мен ме беше страх, а се наложи да се намъкна в тяло на утешител, на човек, който казва, че всичко ще е наред, макар и нищо да не знае.

След това започна първият локдаун, научих се да живея бавно, да се наслаждавам на dolce far niente, тоест на правенето на абсолютно нищо, да лежа в парка и да оставям погледа си да се спуска по облаците, без да си мисля за нищо. Струва ми се, че рестартирах в този период, че изоставих някои свои тъги и страхове.

Омръзна ми от битки, омръзна ми хората да се борят с някакви съмнителни факти. Кому е нужно? Ще ми се хората мъничко, ама мъничко да разбират от нещата, за които така категорично се изказват, без дори да са готови да изслушат другия. Всъщност и тук ще си позволя да отговоря със стихотворение на Марин Бодаков (от книгата „Мечка страх“):

Мимоходом манифест

Толкова войни,
в които враждуващите те призовават
да застанеш на тяхна страна,
да се въоръжиш с тяхната обида,
да приемеш страховете им като свои.
Толкова много мръсни войни,
в които няма добри герои –
само праведници, на които едва насмогваш.
Толкова срамни, фалшиви войни,
колкото всички умели опити да те отклонят
от твоята мъничка смешна война,
от шрапнелите на лютичето и мунициите на минзухара,
да забравиш, че стреляш единствено срещу небето –
и никога срещу хора. 

Да забравиш защо крачиш приведен към фара,
след като нямаш кораб.

Как войната в Украйна нахлу в живота ти и как я носиш във всекидневието си след три месеца военни действия? Какво би искала да кажеш на путинистите в България – ясно и категорично?

Както е нахлула в живота на повечето европейци. Само дето два дни след началото ѝ се случи нещо ужасно в моето семейство и личната трагедия измести ужаса от войната.

Днес си мисля, че е важно да помагаме с каквото можем. Не говоря само за войната, би било хубаво, ако всеки от нас се опитва поне няколко пъти годишно да подкрепя разни каузи. Било то с доброволчество, с пари, с каквото реши. Аз се опитвам да го правя и не е нужно много, понякога и малко е повече от достатъчно. 

Относно последния въпрос: нямам какво да кажа, каквото не е казвано и преди мен. Ще си позволя да цитирам Ганди: „Няма път към мира, мирът е пътят“.

Теа Монева е родена във Варна (1994 г.) Завършва Първа езикова гимназия в родния си град и фармация в Мюнхенския университет „Лудвиг-Максимилиан“. Отличавана е в редица литературни конкурси, сред които „Веселин Ханчев“, „Биньо Иванов“, „Георги Черняков“, „Мара Белчева“, „Никола Вапцаров“, „Диря в морето“ и др. Нейни разкази са публикувани в сп. „Подслон“ и „Й“. Нейни стихове са публикувани в сп. „Пламък“, „Везни“, „Кула“, „Кръстопът“, „Кадър 25“, „Подслон“, LiterNet и CampusZeitung der LMU. През 2021 г. излиза дебютната ѝ стихосбирка „Преводачът на света”(изд. „Жанет 45“, редактор Марин Бодаков).

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияКан 2022: Рубен Йостлунд осмива богатите, Кристиан Мунджиу тъжи за бедните
Следваща статияПриятели – приятели