0
1849

Семеен портрет

Филмът за една съпружеска кавга, която разбива общия дом и заплашва бъдещето, е новият избор на селекционера на рубриката „15 минути” Димитър Радев.

„Семеен портрет”, късометражен филм, 30 мин., 2008 г.
режисьор Димитър Сарджев
оператор Диан Загорчинов
художник Елена Стоянова
участват: Тесджан Исмаилова, Атанас Къркаличев, Кристина Грозева, Крум Филипов, Николай Тодоров, Леонид Димитров, Вяра Табакова, Тянка Тодева


Започвам написаното от мен с думи на Александър Шмеман от неговите Дневници, а и по същество филмът, за който пиша и разсъждавам, е точно това – дневник на една жена, разказан от нейния внук. Скоро отпразнувахме Великден и исках да запозная публиката на Портал Култура с киноразказ, който „ни потапя” със средствата на изкуството в тази необятна и радостна вест за вечността на човека, по подобие на възкръсналия Син Човешки и Син Божий. Ето и думите на Александър Шмеман, които определят рамката на моите мисли: „…и културата, и богословието са есхатологични по самата си природа. Те внасят в бита проблематика, въпроси, трагизъм, борба, те през цялото време заплашват статиката на бита… Всяко нещо винаги трябва да се започва от началото и да бъде отнасяно към края. И християнството е преди всичко възможност за такова двойно възхождане – към началото и към края – само в светлината на които и само по отношение на които всичко става разбираемо.”

Филмът „Семеен портрет” на режисьора Димитър Сарджев започва с неговия задкадров глас, напомнящ един от смислите на тази сърдечна изповед: запечатаното във вечността битие на всеки един от нас, човеците, принадлежността на всеки към другия, съотнасянето му към другия, в семейството, дома, в радостта на взаимното спомняне. Началото е като в приказка: „То станало на една сватба, турска сватба. Заради тази сватба за малко да не се роди майка, пък за себе си хич да не мисля даже. Или поне така казва баба ми.”

Тъканта на филма е съсредоточие на трите времена – минало, настояще и бъдеще. Историята извиква за живот спомените на една възрастна жена, отнася ги към настоящето и „заедно” поглеждат към бъдещето, предвкусвайки вечността.

„Семеен портрет” пресъздава действителни събития от живота на бабата и дядото на режисьора, съдбоносните два-три месеца за младото семейство, създадено в 50-те години на миналия век. Като в приказките има и разказвач – бабата на Димитър Тянка Тодева, вече 82-годишна.

В резюме: първата десетилетка на комунистическия режим в България. Младото семейство е поканено на сватба. Жената не е в настроение за веселба, но се съгласява да отиде заради мъжа си. На сватбата партийният секретар и неговата компания са отделени от народа на специална маса. Младото семейство сяда на тяхната маса, където жената става обект на оскърбителни одумвания от страна на „другарите”. Мъжът й не реагира на обидите. Тя става от масата и си тръгва. Мъжът се прибира сам вкъщи, обиден от внезапното й решение да напусне сватбата. Така се започва съпружеската кавга. Двамата спират да си говорят, разделят си покъщнината, всеки се затваря в своята стая. След няколко дни мъжът отива на погребение на свой приятел и там се случва нещо – и голямо, и важно, и почти невидимо, което спасява отношенията на съпрузите, обичта им, наследниците, дома.

S3

Кое ми направи силно впечатление във филма? Още преди да се появи заглавието има няколко мълчаливи кадри с Тянка, която по време на снимките е на 77 години. Тя държи в треперещата си ръка празна чаша от кафе. На дъното черните зрънца от утайката са като счупен пясъчен часовник или като мрежа на паяк, хванал изтеклото време с ласото си. В същата тоналност са и три-четири малки сцени, снимани в полумрак, които според мен предават много добре „падането” на героите от едно общо битие на цветност и битова лежерност в плен на съмненията, обидата, съня на сенките и примката на тежките предчувствия и вътрешната тъмнина.

С невероятен усет Димитър Сарджев и екипът създават разказ за силата на думите. Целият скандал между двамата съпрузи не е отразен в слово, няма и една дума на обида и унижение между тях, историята на конфликта и разривът са предадени от разказвача. И тук проличават две неща: първо, любовта винаги пази паметта за близките, покрива грешките им, това е част от чувствителността на духовния човек, от нагласата за отнасяне на всичко към главното, пред което една свада е просто миг, дребнаво петно върху чистото и светлото. Другото е, че ако някога си познал до нейде тишината като феномен на общуването между близки същества, думите винаги изглеждат като парадокс или като заместител на дълбокото споделяне на целия живот, понеже думите не могат да предат това всичко.

За мен все пак най-важната тема е за дома, за разорението на цялото, на общото, вече изградено с усилия от двойката, неговото разкъсване на две, разбиването на парчета на една естествена среда. След скандала двамата се заемат с разделянето на общите вещи, затварят се в своите стаи в прекия и преносния смисъл. Тук катастрофата е почти пълна, отстъпките са забравени, опустява общата кухня, за сметка на натрупаната самота на всеки един. Няма смисъл да търсим кой е по-виновен в тази караница, защото в търсенето на своето раздялата става още по-непримирима и яростна, състраданието и обичта съвсем изтъняват, докато не бъдат обсебени от гордостта на своето, на обръщането и съотнасянето на всичко само към себе си и собствената правота.

S1

Има един кадър, който много харесвам и който пресъздава празнотата на отчуждението, дървен масивен шкаф с отворени вратички и чекмеджета. Моите думи не могат да илюстрират идеята на филма така добре както Йосиф Бродски в стихотворението „Самота”.

 

Когато изгубва равновесие
умореното ти съзнание
когато стъпалата на стълбата
се изгубват под краката ти,
като на палуба,
когато среднощната ти самота
плюе на човечеството, –

можеш
да размишляваш за вечността
и да се усъмниш в непорочността
на идеите, хипотезите, възприятията
на произведенията на изкуството
и – дори – в самото зачатие
на непорочната Дева.

Но по-добре е да се поклониш на реалността
с дълбоките й гробове,
които после,
поради давността,
ще ти се сторят толкова мили.

1959 (превод Мария Липискова)

S5

И още едно размишление: когато отива на погребението на своя приятел, дядото на Димитър не е знаел какво ще го споходи. И тук срещата е ненадейна, тайна и, мисля, пропита от покаяние. На гроба младият мъж чете молитва за помощ и милост към Всемогъщия. Спомних си един текст на Александър Шмеман, тълкуващ срещата на Иисус с разслабения в къпалнята Витезда. На въпроса: „Искаш ли да оздравееш?” разслабеният отговаря: „да, господине, но си нямам човек, който да ме спусне в къпалнята.” Фокусът според отец Шмеман в цялата ситуация е изстраданият отговор на болния: НЯМАМ СИ ЧОВЕК!

Той пише: „Няма човек! Това означава, че човекът започва там, където е преодолян егоизмът, че човекът е преди всичко лице, което е обърнато към друг човек, че е очи, които със съпричастност и любов се вглеждат в очите на друг човек. Че е любов, състрадание и помощ.”

И чудото на изцелението се случва, но първо е този зов едновременно на неистова болка и вяра към Бога и към себе си, и към ближния: „Нямам си човек!”

Димитър Радев

 

S4 copyДимитър Сарджев e роден на 5 юни 1977 г. в Хасково. Учи в НАТФИЗ: театрална режисура при Иван Добчев и кино и тв режисура при Георги Дюлгеров. Автор на късометражните филми: 2008, „Семеен портрет”(Награда за най-добър български филм и най-добър оператор – „Ранно пиле”, София), 2006, „Хотел, гълъби” (Награда за най-добър режисьор – „Ранно пиле”; Награда за най-добър оператор – Попово; Наградата на Кодак – СФФ), 2004, „ Ботушки”, 2003, „Едно писмо” (Награда за най-добър сценарий – Санкт Петербург, студентски фестивал „Начало”;  Златен Витяз за най-добър дебют, Иркутск; Награда за най-добър режисьор, Международен студентски фестивал, Велинград).