Един роман на два гласа, написан с чувство за хумор. На 11 декември авторката, Катарина Масети, ще гостува на Софийския международен литературен фестивал.
„Семейна гробница” е продължение на „Мъжът от съседния гроб” (също издание на „Колибри”, превод Елена Радинска), неподправена и парадоксална любовна история, написана с чувство за хумор и преведена на 22 езика.
Бени е селянин, млекопроизводител, работяга, иска да си гледа кравите, трактора и пр., и да си има жена, която да му трепери. Десире е библиотекарка от интелектуалния тип, обича книги, филми, класическа музик, иска да прави проекти за повдигане на културното равнище на шведските деца и никак не иска да му трепери на Бени. Двамата се събират, разделят се, после решават, че не могат един без друг и че на всяка цена трябва поне да си имат дете. И… си имат – едно, две, три… И живеят заедно с всичкото раздразнение и яд, злост и обич, съчувствие, добра воля. Роман на два гласа, в който Бени и Десире се редуват да излагат често противоположните си гледни точки.
Авторката Катарина Масети (род. 1944 г.) е сред най-шумните имена в съвременната шведска литература. Работи като преподавател по английски език, продуцент и журналист в радиото. В продължение на двайсет години живее със своя спътник и четирите им деца във ферма в Северна Швеция. Автор е на детски книжки, на литературна критика, на публицистични произведения.
Дебютният й роман за възрастни, „Мъжът от съседния гроб”, достига тираж 450 000, преведен е на 22 езика, адаптиран за театъра и киното. През 2002 г. филмът по романа предизвиква огромен интерес, гледан е от един милион шведи.
Катарина Масети е гост на Софийския международен литературен фестивал. Срещата с нея е на 11 декември, четвъртък, от 18.30 часа, в Мраморно фоайе на НДК. В 19 часа започва разговорът, в който ще се включи и Албена Стамболова. Модератор е Георги Ангелов.
Катарина Масети, „Семейна гробница”, ИК „Колибри”, 2014 г., превод Радослав Папазов, 15 лв.
Семейна гробница
Анита
Аха. Така, значи. Е, остава просто да се стегна и да продължа напред. Ако преди седмица някой ми бе казал какво ще се случи, нямаше да му повярвам. Не е възможно. Не и Бени, когото цял живот съм познавала. Той не прави такива неща. Да излезе по вечерно време и да отиде да забремени някоя жена. При това нарочно! Само защото тя искала. И кога е успял да го направи?
– Със сигурност си усетила! – мрънкаше той. – Няколко вечери подред ме нямаше. Миналия месец, а сега и предпоследната седмица! Какво друго може да съм правил?
Мъжете никога не хвърлят вината върху себе си. Никога не са виновни.
Напротив, звучеше така, сякаш грешката е била моя, защото не съм забелязала нищо необичайно. А как да забележа? Та той каза, че отива при Бергрен да попълва някакви бланки, трябвало да ходи на среща на Съюза на шведските селяни и така нататък. Аз пък една от тези вечери бях на курса по счетоводство и тогава, така или иначе, не се виждаме.
А дори и да си бях помислила: „Странно, Бени го няма вече няколко вечери подред!“, пак нямаше да си кажа: „Оф, сигурно е при някое старо гадже, за да му направи дете!“.
Така че спокойно може да се каже, че това бе изненада за мен. Разказа ми го онази толкова напрегната вечер, когато камионът за мляко се забави, а пък аз трябваше да издърпам господин Нордеус с трактора. Помня, че бях превъзбудена, тъй като си бях свършила добре работата – успях да издърпам колата, а отдавна не бях карала трактор, освен това Нордеус ми даде няколко добри съвета.
Каза, че можем да се позовем на параграф три, който допуска различни изключения. Пишело го на гърба на бланката. Точно това щях да направя, ако Бени не ми беше разказал тези неща онази вечер. Затова нищо няма да предприема, хич не ми дреме, че Бени няма да получи субсидия и ще трябва да си плати и глобите. Какво ме засяга?
Ще си събера малкото неща и ще се опитам да изгоня Мерит, която нае апартамента ми. Не би трябвало да имам проблеми с парите, ще мина отново на пълно работно време, така или иначе, имат нужда от хора в отделението.
Оглеждам кухнята. Мисля да си взема пердетата не защото ми трябват за моята малка кухничка на втория етаж, а защото не съм ги купувала, за да разкрасявам кухнята за Скаридата. Ако, разбира се, тя изобщо някога се премести тук и ако изобщо обръща внимание на неща като пердета. Все пак Бени се беше оплаквал как тя не се интересува от практични неща и как нищо не пипва в къщата!
Той отново го каза онази вечер:
– Тя никога няма да е като теб, Анита. Никога няма да ми помага така, както ти го правиш.
„И какво, по дяволите, ще правиш с нея тогава! – идеше ми да изкрещя. – Защо точно на тази намери да правиш дете? Не мислиш ли, че и аз искам да имам деца?“
Но той само хленчеше и повтаряше колко добра съм била с него, как току-що му била минала главата благодарение на мен… Но тя толкова много си мечтаела за дете, дори не очаквала той да участва в отглеждането му. Можела сама да се грижи за детето, ала той нямало как да се съгласи на това. Било ясно, че трябвало да поеме отговорност за детето си, и искал то да бъде близо до него.
Чудесният Бени, Бени, който се грижи за прекрасната Скарида, която нищо не искала от него… Ще ми се да им се изплюя в лицата и на двамата. За мен няма ли да поемеш отговорност, Бени, след като ме примами напълно да ти се посветя и да се грижа за теб вече близо година?
И защо трябва да си ходя, нали Скаридата нищо не „очаквала“?
Ами ако просто откажа да си тръгна? Ами ако кажа: можеш да даваш пари за детето, Бени, но аз също съм бременна и затова ще е най-добре да остана? Аз, която все пак живея тук и мога да ти помагам с фермата? Щом като ще поемаш отговорност за деца, разрешавам ти да поемеш такава и за моето, нали нищо не й дължиш на нея?
След това само трябва да симулирам спонтанен аборт или пак да спра да вземам хапчетата против забременяване. Няма да може да сметне две и две, та той дори няма четири пръста на едната си ръка, а когато заподозре нещо, вече ще бъде твърде късно.
Аз, така или иначе, смятах да спра хапчетата, рано или късно. Все пак искахме да си имаме деца или поне аз така си мислех. Той и аз, заедно.
Само се самозалъгвам. Той никога не е изпитвал към мен същите чувства като към Скаридата. Аз му върша работа за други неща.
Този негодник Бени. Надявам се да му наложат толкова големи глоби, че да фалира. Надявам се да го затворят за измама.
Масата, и тя е моя, както и фотьойлът в хола, който той толкова обича.
Десире
С Бени се чувствахме по един и същи начин. Сякаш съдбата ни бе хванала здраво за вратовете и ни водеше, и сега вече трябваше да се справим с всичко онова, с което досега не бяхме успели.
Мога да кажа, че нещата не вървяха по мед и масло. Този наш тъжен и пламенен (или по-скоро трогателно наивен) копнеж да сме заедно и да имаме деца сякаш се бе изпарил. Дори не можех да си спомня как съм си мечтала за това, докато се клатушках по пътя от библиотеката към къщи, премръзнала на ледения вятър, с една-единствена мисъл в главата: да спя.
Не че не спях. Мога да кажа, че спях дори когато бях будна. Прибирах се вкъщи за обяд и спях, нагласила микровълновата на двайсет минути. Хващах се за два рафта в библиотеката или облягах гръб на стената и се унасях за по петнайсет минути тук или там. Когато спях, нямаше нужда да мисля.
На Бени със сигурност му беше още по-трудно в много отношения. Обясняваше ми колко пъти се е озовавал в улея за тор и как тълкувал това като предупреждение от някаква по-висша сила, показвала му един вид какъв дяволски тъпак е бил. И какъв ще стане. Защото именно той трябваше да се справи с промяната, да си прекрои плановете и да си наруши обещанията.
В полусъненото си състояние се мъчех да не изпитвам съжаление нито към него, нито към братовчедка му, тази непозната тъмнокоса жена, която бях виждала само веднъж от голямо разстояние. Жената, която според Бени беше прекрасна и благородна, чиста и работлива. При единствената ни среща с Бени през онази първа седмица, след като бяхме разбрали шокиращата новина, седяхме в кафенето на библиотеката и той толкова много говореше за този Ангел от фермата, че ми идеше да му размажа пастата си в лицето. Обясняваше как Анита се научила да кара трактор, как се свързала с данъчните, колко вкусни били наденичките й… Мили боже! Точно това ли си мислеше, че имам нужда да слушам в момента, когато ми се повдигаше от миризмата на кафе и цигари?
Обърнах се и се изкашлях. На метър от мен седяха четири жени и димяха зад един полуувехнал фикус, който маркираше началото на отделението за пушачи. Бени се спря за малко и ме потупа по гърба.
– Нещо да не ти приседна на гърлото? – попита ме. – Между другото, искаш ли още една паста? Така кърмата ти ще стане хубава и с голямо съдържание на мазнини…
Това беше единственият път през онзи ден, в който той намекна, че ще ставаме родители.
Целият ми проект бе на път да рухне – наистина ли щях да оставя бъдещето ни в ръцете на мъж, чиято чувствителност към околните беше като към едноклетъчни организми? Макар да смятам, че всъщност гузната му съвест го караше да плямпа толкова за качествата на Анита. Забелязала съм отпреди, че мъжете имат склонност да величаят жените, на които възнамеряват да изневерят. Вероятно си мислят, че по този начин ще смекчат вината си. Щото на жената, на която й изневеряват, със сигурност ще й е достатъчно да й кажат просто: „Не си виновна ти, ти си най-прекрасната девойка на света…“. Ако Бени някога се опита да ми говори по същия начин, ще му натикам думите обратно в гърлото с четка за тоалетна и ще го удуша с вратовръзката му!
(Не, аз не страдам от постоянните промени в настроението си. Всъщност им се наслаждавам!)
Другият тип мъже са, разбира се, още по-лоши. Те се считат за невинни жертви на своите скучни или лоши жени. Както когато Стен ми се обаждаше посред нощ и ми говореше по телефона: „Знаеш ли, Биргита никога не ме е разбирала!“. Накрая се захилих и му казах: „Нито пък аз!“, и му затворих телефона. След което той спря субсидията за моя проект за детски филми.
Истината е, че идея си нямам как аз бих подходила в такава ситуация, ако например връзката ми с Андерш бе продължила. Как щях да скъсам с него? Да му обяснявам колко е чудесен, да хленча или просто да прибягна до варианта на страхливеца – да избягам. Няма значение. Този, когото изоставят, го боли еднакво силно. Може би пък човек трябва да се държи отвратително, та толкова много да вбеси другия, че той да забрави по-лесно. Или да… не знам. Лично аз съм била изоставяна само веднъж. Причината беше смъртта, а аз въпреки това бях ужасно ядосана на бедния Йорян.
Във всеки случай предложих на Бени да бъде крайно жесток с Анита, така че тя да се зарадва, задето овреме е осъзнала що за човек е, а след това да й предложи голямо парично обезщетение за работата, която е вършила за него. Това беше изключително тъпа идея, плод на безсмислена злоба, но бях толкова изморена, че можех да си отпусна главата върху пепелника на димящите дами и да си заспя там.
О, колко бях уморена. А когато не спях, или ми се гадеше, или страшно много се дразнех на нещо, най-често и двете. Да можех само да си отида в някой ъгъл и да си поплача. И няма никакво значение, дето знам, че се дължи на хормоните. Напротив, още повече се ядосвам, ако някой тръгне да ми го обяснява. Я не се опитвайте вие да ми обяснявате моето положение!
