0
1437

Семруг

Тя е дребничка, зеленоока, крехка. Живее в селце близо до татарската столица Казан. Омъжена е на петнайсет години за три пъти по-възрастния от нея Муртаза. Родила е четири момиченца, но нито едно от тях не е останало живо. Живее в къщата на стогодишната си сляпа и глуха свекърва, която нарича Вампирица. Живеят според вековните татарски традиции – жената е безпрекословно подчинена на мъжа, длъжна е да угажда на всяко негово желание, да изпълнява всяка негова заповед. А също и на заповедите и желанията на Вампирица.

Зулейха е главната героиня на романа на Гузел Яхина „Зулейха отвори очи“. Това е поетичен роман за жестоките години на „разкулачването“. Прототип на Зулейха е бабата на авторката, която е преживяла голяма част от страшните събития, разказани от внучката ѝ в романа. Книгата е спечелила двете най-престижни награди за литература в Русия. Преведена е на 18 езика, отзивите за нея извън Русия са бляскави.

1930 година: властта насилствено одържавява земята и животните на селяните, повечето от тях се поддават, но има и такива като Муртаза, които не искат и да чуят. Той е убит, а Зулейха, вече бременна в третия месец, е изпратена в Сибир. Там се ражда детето ѝ и оживява, там се отварят очите ѝ, разгръща се личността ѝ. Парадоксално някак, но именно в изгнанието си Зулейха открива свободата си.

Сюжетът се разгръща стремително, с кинематографична достоверност, с живи и убедителни образи, с детайли от епохата, за които непрекъснато се питаш как е възможно да се знаят. Има толкова много съкрушителни и емоционални моменти, че дори не можеш да ги изброиш.

Но тук аз искам да преразкажа легендата за Семруг, която Зулейха разказва на осемгодишния си син. Татарската легенда ме трогна с красотата си и ме изуми с християнското си звучене.

 … – Ами добре, тогава, слушай. Имало едно време на този свят една птица. Не била обикновена, а вълшебна. Персите и узбеките я наричали Симург, казахите – Самуриг, а татарите – Семруг. Тя живеела на върха на една планина. Пътниците не можели да стигнат до върха ѝ нито пеш, нито на кон, колкото и дълго да се изкачвали. На никого не било дадено да види Семруг – нито на звяр, нито на птица, нито на човека. Знаело се само, че оперението ѝ е по-прекрасно от всички земни изгреви и залези накуп. Семруг била не само бляскаво красива, но и мъдростта ѝ била безкрайна като океана…

Веднъж всички птици се събрали, за да летят заедно и да се порадват на живота. Но започнали да се карат всяка с всяка – папагалите и свраките, пауните и враните, славеите и орлите, лещарките с патиците. Най-сетне мъдрият папуняк казал: Не бива да хабим време и сили за раздори. Трябва да изберем някого от нас за шах, за да ни ръководи и с тежката си дума да слага край на всяка кавга. Нека полетим към Семруг –казал им той – и го помолим да стане наш шах Кой, ако не най-прекрасният на земята, е достоен да стане наш повелител?

Птиците летели дълго, ден и нощ, без почивки, без храна и вода. Най-сетне стигнали планината, на върха на която живеела Семруг. Тук те трябвало да се откажат от крилата си и да тръгнат по земята пеша, като преминат през седем долини – само по пътя на страданието можели да се изкачат до онзи връх.

Планинската пътека ги отвела до Долината на търсенията, тук умрели онези птици, чийто устрем да открият Семруг не бил достатъчно силен.

После прекосили Долината на любовта, където останали бездиханни страдащите от несподелена любов.

В Долината на познанието паднали онези, чиито ум не бил достатъчно любознателен.

В коварната Долина на безразличието загинали най-много птици, онези, които не могли да изравнят в сърцето си мъката и радостта, любовта и омразата, враговете и приятелите, живите и мъртвите.

В Долината на единението всеки усетил себе си като всички, а всички като всеки един поотделно. Уморените птици се зарадвали, но твърде рано.

Попаднали в Долината на душевния смут, където се смесвали денят и нощта, реалното и нереалното. Всичко, което птиците били научили през дългото си пътешествие, било пометено от ураган и в душите им се възцарили пустош и безнадеждност. Изминатият път им се сторил безполезен, изживеният живот пропилян.

Останали само трийсет птици, най-издръжливите. Името Семруг означава точно това на персийски език – трийсет птици. Те попаднали в Долината на Отчуждението. Пред тях имало безкрайна водна повърхност, а над нея – вечно безмълвие.

Нататък започвала Страната на вечността, към която нямало вход за живите.

И птиците разбрали, че са стигнали чертозите на Семруг, а по растящата радост в сърцата си усетили, приближаването ѝ. Примижали на ярката светлина, изпълнила света, а когато отворили очи, се видели само една друга. И в този миг прозрели, че всички те са Семруг. И всяка птица поотделно, и всички заедно.

Създателите на този източен мит не са християни, не са познавали християнството, но без да го знаят, са изразили същината му. Как е възможно това – този въпрос ме озадачи, но някак интуитивно напипвах отговора му.

Апостол Павел подсказва отговора, когато обяснява как познаваме Бога чрез творението – „онова, що е невидимо у Него, сиреч, вечната Му сила и Божеството, се вижда още от създание мира чрез разглеждане творенията“. Както художникът и писателят подписват своите творби, така Творецът на Всемира е положил Своя подпис под всичко около нас. В лицето на Богочовека Христос ние виждаме Всечовека, Който заради всеки човек извървя кръстния път до Голгота. Когато следваме Неговия път, ние преминаваме като птиците през Долината на търсенията, през Долината на любовта, през Долината на познанието, през Долината на душевния смут, през Долината на единението. Няма друг път до Страната на вечността. Там достигаме само преминали през всички тези долини, претърпели всички премеждия, преодолели всички препятствия. Като птиците, за да достигнем до Семруг, трябва да следваме нейния път. И когато стигнем до чертозите ѝ, тогава очите ни се отварят и тогава разбираме, че тя е стигнала там, защото е преодоляла всички премеждия, за да ни покаже Пътя.

Словесната образност се оказва реалност, но ние разбираме това накрая. Словото преобразува реалността в образ, а образът ни пренася в нова реалност. Затова е нужно преминаването през всички долини на изпитанията. Езическият мит ни отваря очите да видим невидимото у Бога.

Така през дългия път към изгнаничеството Зулейха постепенно отваря очи и както птиците, когато отворили очи „в този миг прозрели, че всички те са Семруг. И всяка птица поотделно, и всички заедно“.

Митът е езиково-образна цялост. Чрез мита ние можем да летим, да достигнем до върха и да се превърнем в Семруг. Трудният път на птиците през долините на изпитанията напомня Лествицата на св. Иоан, показана в друг образ, но в следване на същата цел – духовното издигане. Така в образа на птицата Семруг можем да видим невидимото у Твореца, „сиреч, вечната Му сила и Божеството“.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияЛитератури, награди, контексти
Следваща статияЛятото на Кирил Манолов