Интронизацията на папа Франциск се случи в деня, в който Католическата църква чества паметта на св. Йосиф, мъжа на Дева Мария. В проникновената си проповед папата говори за това как св. Йосиф се е грижил за Исус и майка му, как ги е пазил, как е бдял над тях. Пазил ги е. Папа Франциск ни призова и ние да пазим – да пазим другия, другите, самите себе си, природата, всяко творение.
Изведнъж осъзнах, че именно това пазителство е от изключителна важност. Този рефлекс за пазителство означава, че виждаш в другия Божието присъствие, разпознаваш го, усещаш го, отдаваш му своята почит. Това означава, че на практика изпълняваш думите от молитвата – да не оскърбя моя брат, да не огорча човека до себе си, да не го нараня – не човечеството изобщо, не проекта човек, а конкретния, ето този, с когото говоря, когото срещам, с когото се разминавам точно сега. Не само да не го оскърбя и огорча, а да го пазя. Да го предпазвам, да се грижа за него, да правя доброто, полезното, радостното за него.
Представяте ли си какъв би бил този свят, ако живеехме според закона на това пазителство!
А ние само имитираме подобно пазителство – имитация на загриженост, на състрадание, на любов. Имитация на съдебна система, на здравеопоазване, на образование. Имитация на протести. Имитация на политици.
Фалшивите ценности са много по-страшни от липсата на ценности.
Именно заради фалша на ценностната система се стигна до трагизма на самозапалилите се хора.
Този краен техен жест е начин да бъде чут гласа им макар и с цената на смъртта, защото е изчерпана всяка друга възможност те да бъдат забелязани и чути. Изчерпана е последната надежда в този живот, но остава някаква надежда след него. Във всички случаи това не са обикновени самоубийства от отчаяние и безнадеждност. По един парадоксален начин самозапалванията са заредени с надежда, защото ни казват – станахме апатични, хладни, безразлични, трябва да се променим, това не е нормално. Те искат да ни запалят с надежда и любов, макар и чрез този най-отчаян и най- екстремен жест.
Струва ми се, че по-голяма част от хората сме мълчаливо потресени и сломени, че не можем да се справим с този трагизъм, да го форматираме, да го проумеем. Но има и такива, който ехидничат, проявяват неуместен сарказъм, като че ли и това ги дразни, като че ли и това е част от някакъв пъклен световен план, насочен лично срещу тях и тяхното добруване. Във форумите прочетох много постинги, пропити със злорадство, ирония, присмех. Тези хора усещат, че самозапалванията са адресирани именно към тяхната апатия, безразличие и цинизъм и реагират с цинизъм и злорада ирония. Което показва, че социалната чувствителност е спаднала под критичния минимум, че вече нищо не може да я възкреси.
Едно самоубийство не може да се предотврати чрез догми и телевизионни обръщения. Състраданието и помощта се проявяват с топлота и любов към всеки един конкретен човек, а не към човечеството изобщо. Хора се самозапалват, защото вече не понасят фалшивото успокоение, фалшивите надежди. Към тях не можем да се обръщаме колективно и анонимно. Всеки от тях има нужда лично да бъде помилван, да чуе искрена топла дума. Те са стигнали до тази стъпка именно поради фалшивата любов, фалшивите утешения.
Трябва да артикулираме истините.
Всяка молитва започваме с молитвата към Светия Дух. Защото само когато Светият Дух е в нас можем да се молим, всичко друго не е молитва, затова и хулата против Него е единственият непростим грях. И в началото на тази молитва се молим „…и очисти ни от всяка нечистота“. Когато нечистотата е в нас, тя замърсява всичко – нашите мисли и чувства, нашите отношения с хората, нашето отношение към целия свят. Когато вътре не сме чисти, целият свят става мръсен. И още по-лошо – започваме да не понасяме чистотата, започваме да цапаме навред и всячески. Има една древна сентенция – за чистия всичко е чисто. Следователно за нечистия всичко е нечисто.
Пазенето на чистота в нас и около нас е едно и също. Вече стартира кампанията „да почистим България за един ден“. А кой замърси България? Дали не трябва да почистим България от тези, които я замърсяват непрестанно. Пазенето на чистота в природата и в отношенията между хората е едно от най-важните пазителства. Защото е на всяка стъпка и всяка минута. Защото не изисква някакви специални умения, нагласи, таланти или възможности. Защото изразява нашата същност. Защото се отразява върху всички нас. Живеем в такава държава, в такъв град, на такава улица, в такъв двор, на такова стълбище, каквото сме си направили, каквото сме си опазили.
Какво виждаме, когато пътуваме с влак или с рейс – удивително красива природа – там, където не е пипнала човешка ръка. А там, където сме се намесили – мръсотия, камари боклуци, стърчаши бетонни греди от разрушени соц. заводи, неизмазани изпокъртени къщи, а около тях сметища. Грозна, мръсна, окаяна България. Дали ще можем да я почистим за един ден? Защо не я опазихме? Защо не опазихме душите си? Защо изгубихме сетивото си за пазителство?
Защо не опазихме децата си, а ги изпуснахме като сираци по целия свят. Щом не успяхме да опазим най-свидното – децата си, значи напълно сме изгубили това сетиво за пазителство.
Но има още надежда, има! Заразявам се от ентусиазма не тези млади хора, които се заканват за изчистят България за един ден, заразявам се с техния оптимизъм и ведрина. Искам само да им кажа – пазете отечеството си, пазете душите си, пазете се един друг и развивайте сетивото си за пазителство.
