0
669

Сивото море

georgi-markov

„Никога преди литературната пошлост и бездарие не са били така упорито и систематично насърчавани и аз съм склонен да виждам в това открита умисъл“. Есето е прочетено по Дойче веле през 70-те години на ХХ в. Публикува се за първи път.

Трябва да си призная, че от всичко, което съм прочел през миналата година в българския печат, най-силно и положително впечатление ми направи статията на Любен Георгиев, отпечатана в брой 42 на в. „Народна култура“ и озаглавена „При изворите на сивия поток“. Сигурно това е най-добрата статия, която Любен Георгиев е написал през живота си, поне по откровеност и честност тя е едно от твърде редките явления в социалистическата действителност у нас. Познавам добре авторът, познавам увлеченията му ту в една, ту в друга посока, но този път критическата му страст се е изразила в гневен вик на протест, който се откроява ярко всред стадното мълчание на критици и писатели.

Въпросът за „сивия поток“ не е нито вчерашен, нито завчерашен. Той датира от оня момент в нашата литературна история, когато по силата на необяснима необходимост партията реши, че от всяко дърво става свирка и буквално даде зелена улица на всичко живо, което можеше да сглобява членоразделна реч с партийна идейност. Момчета с прогимназиални литературни успехи и полуизявени литературни маниаци изведнъж се намериха под майчиното крило на Съюза на писателите и станаха побратими на Шекспир и Достоевски. И започна производството. Романи, пиеси, поеми, стихосбирки, повести, критически словоизлияния, разкази, вестникарски материали, либрета за опери, за оперети и балет, радиопиеси, по-късно телевизионни сценарии, филмови сценарии, всичко. Доколкото си спомням, не по-малко от 500 художествени заглавия годишно излизаха под емблемите на българските издателства. Някъде в началото на това производство ми се мярна книга със заглавие „Винаги със Сталин“ на Ботев и Нинов[1]. Но като рече човек да си припомни какво е останало като реална ценност в двадесетте години между 1950 и 1970 година, действително може да се хване за главата – от над 10 000 художествени заглавия оригинална литература при най-голямо снизхождение един утрешен безпощаден критик не би могъл да наброи повече от десетина книги проза плюс още толкова поезия, които да са заслужили своето съществуване. Така че първото ми възражение срещу статията на Любен Георгиев е, че не става дума за сив поток, нито дори за река, а за истинско сиво море, понеже не се виждат бреговете му. Никога преди в кратката история на съвременната българска литература не се е наблюдавало подобно явление и неговото съществуване трябва изцяло да отнесем към днешната българска действителност. Не че преди не е имало бездарни писатели или лошо написани книги, но работата е в това, че никога литературната пошлост и бездарие не са били така упорито и систематично насърчавани, че аз съм склонен да виждам в това открита умисъл. Статията на Любен Георгиев съдържа куп горчиви истини, бих казал – трагични истини, защото не ме засяга толкова материалната загуба, която държавата понася, колкото непоправимото жестоко поражение, което тая „сива“ литература нанася на читателите. Изсмукани от пръстите книжни проблеми и идеи, безплътни примитивни образи, които ви пращат в света на идиотска душевна пустота, диалози на деца-кретенчета, тезисни скандирания на безполови партийни герои, райска действителност, полята с шербет (страниците чак са се залепили), псевдоживот на псевдохора и така нататък – всичко това залива няколкото самотни острова на талантливото. Имаше такива времена, когато се срещах с читатели. Поне на сто места младежи и възрастни искрено са ми декларирали: „Извинете, но ние не четем българска литература!“ Писателят Ангел Тодоров разправяше един забавен анекдот. Отишъл на баня и в басейна се заприказвал с някакъв гол мъж. „Какво работите?“, попитал го непознатият. Бай Ангел казал: „Ами аз съм писател“. „А – възкликнал непознатият – как ви е името?“, „Ангел Тодоров“, казал бай Ангел. Непознатият се позамислил, усмихнал се недоверчиво и отвърнал: „Няма такъв писател… аз знам писатели – Иван Вазов, Елин Пелин… ама Ангел Тодоров, нема такъв!“

Нека се спрем на онова, което Любен Георгиев, при цялата му смелост, все пак е пропуснал. Съюзът на писателите! Сигурно са ми нужни часове, за да характеризирам това трагикомично заведение на улица „Ангел Кънчев“ №5. И ако Любен Георгиев действително е търсил изворите на сивия поток, не би трябвало да минава по тази улица, за да не се удави. В целия нормален свят съществуването на подобен род съюзи се смята за нещо, което няма нищо общо с литературата, тъй като, както е известно от литературната история, нито Толстой, нито Балзак, нито Чехов, нито Хемингуей, нито никой писател на този свят е написал произведенията си с помощта на съюз на писателите. В много страни такъв съюз би се сметнал за подигравка с дълбоката индивидуалност и тайнственост на творческия процес. Но бедата е, че при сегашното обществено устройство Съюзът на българските писатели играе най-важна роля в националната ни литература. И тази му роля се изразява преди всичко в сивия извор, в непрестанното, безмилостно създаване на сива посредственост. Неговите членове са били винаги около 300 души, сега като че са повече. От тия 300 души (Боже, пази България от писатели!) около 70-80 са активни писатели, а останалите, според израза на Боян Балабанов – гласоподаватели. От 70-80 активни писатели можехме да изброим не повече от двадесетина имена на действително талантливи, истински писатели, като започнем с Багряна и Емилиян Станев и свършим с Радичков и Стефан Цанев. Всичко, което има цена в нашата съвременна литература, е излязло под перата на тия двадесетина писатели. Но какво е значението на останалите? Какво е тяхното място в литературата на страната? Някой ще каже, че те са необходимия фон, който съществува във всяка национална литература. Друг би добавил, че те са количеството, което обуславя качеството. А трети би повторил стария аргумент, че не се знае точно кога един писател ще напише голямата си книга. Нямам нищо против ако тия „писатели“ си седяха на бюрата и се опитваха да пишат, но защо техните опити трябва да се печатат? И как така се стига дотам, че те действително печатат абсолютно всякакъв писмен знак, който чукнат на пишещите си машини. Отговорът на моя въпрос е толкова очевиден. Погледнете управата на съюза. Като махнем няколкото представителни писатели, всичко останало носи сивата униформа на доказаното бездарие. Но още повече – всички литературни издания, всички издателства, всички вестници, телевизия, кинематография, театри – всичко се намира в ръцете на сивите стахановци. А те произвеждат ли, произвеждат! Че и нещо повече – като се понатрупа застояло производство, изпращат го в горнобанската книжна фабрика да се претопи и отново печатат същите си високохудожествени бисери. Не зная как му е името на това страхотно, непобедимо съглашение. Но нека за разлика от Любен Георгиев към неговия списък от безобидни производители на бездарие прибавим щурмуваците на бездарието, ония, които държат ключовите позиции и представете си… се борят срещу сивия поток! Какво например е завеждащият сектор литература при ЦК на БКП, поетът Владимир Голев? Поет? Какво е няколко пъти лауреатът Стоян Ц. Даскалов? Какво е Орлин Василев? Писател? Какво е драматургът и заместник-главен редактор на „Литературен фронт“ Драгомир Асенов? Какво е украшението на банкетните маси Серафим Северняк? Писатели ли са Матей Шопкин, Георги Свежин, Николай Антонов, Митко Горчивкин? Спомням си, че през 1968 година известният Стефан Поптонев беше издал 8 книги за 6 месеца? Ами продукцията на Павел Вежинов? Или пък тая на Лиляна Стефанова или Анастас Стоянов? Всички тия са лица от първия списък. Не мога да го продължа по липса на време. Пък и картинката е съвършено ясна. Преди години Емилиян Станев казваше, че искал да вземе пистолет, да застане пред вратата на съюза и да стреля срещу всеки, който влезе вътре. Страх ме е, Емилияне, че тях куршум не ги лови. И освен това трудно се стреля в сиво. Цялата ни литература е затлачена от тия служебно произведени писатели и на българския читател му трябват усилия, за да стигне до чудесната проза на Талев или Емилиян Станев, до хубавата реч на Радичков или смислените образи на Хайтов. Лошото е, че сивото наводнение като че е удавило бистрите извори и читателят нерядко не може да направи разликата.

И другият неказан от Любен Георгиев резултат на „сивия поток“. Присъствието на могъщия съюз на бездарниците се оказва фатален за множество оригинални и талантливи начинания. Творческото безсилие води до творческа злоба. Бездарията са най-зорките и бдителни стражари на режима. Те са първите, които ще си счупят краката от тичане по коридорите на ЦК, за да подшушнат, че последната книга на Блага Димитрова е двусмислена и съдържа известни намеци срещу установени порядки. Те са тия, които надават неистов вой за партийна чистота в литературата, защото литературната чистота не им понася. Те са тия, които се бранят едни други по вестниците и дълбоко ненавиждат всичко действително оригинално, свежо, талантливо. Да не говорим за десетките им приятели и последователи. Ами да споменем ли факта, че сегашният председател на Съюза на писателите вкара в тоя съюз като членове всичките си кафеджийски приятели и сподвижници, така че гарантира „сивия поток“ поне до края на века.

Статията на Любен Георгиев изнася в добре аргументиран вид всичко това. Но нека се запитаме, той ли е единственият, който знае тия неща? Нима сериозните критици у нас от класата на Любомир Тенев, Пенчо Данчев, Тончо Жечев не знаят какво е сиво и какво не е? Нека само надникнем в последната статия на Любомир Тенев от 24 февруари тази година, печатана в „Литературен фронт“. Като разглежда българската драма, той, един от най-ерудираните и талантливи критици у нас, отдава чест на бездарието на полковник Величко Нешков, едно досадно недоразумение върху сцените на нашите театри, прави реверанси на Драгомир Асенов, като поема ролята на адвокат на „Професия за ангели“ и е прекалено нежен в критиката си на безпомощното произведение на Камен Зидаров. Има нещо трагично-ужасно във факта, че Любомир Тенев тълкува произведение на Величко Нешков!

Или нека да вземем доклада на отчетно-изборното събрание на партийната организация при СБП от 21 януари тази година. Нека само погледнем оценките на един друг апостол на сивото море, партийния секретар Николай Зидаров. Да оставим настрана вечното твърдение за последните успехи на българската литература и да видим самите успехи. Моля, Николай Зидаров има наглостта да твърди, че между успехите били такива книги като „На видело“ и „Взрив“ на един от най-ярките представители на сивия цвят Радослав Михайлов, „Благословен живот“ на друг сив знаменосец Климент Цачев, „Днешен ден“ на Серафим Северняк и Никола Инджов, „Отговорност“ на Владимир Голев, „Покой за тебе няма“ на Младен Исаев, пиесата „Романтици“ на Георги Свежин и т. н. Нещо повече, Николай Зидаров намира, че подобни явления били „самотни“ и критикува книгата „Лавина“ на Блага Димитрова, както и „Слънчеви квадрати по зимния плаж“ на Кольо Николов.

Много ми е интересно да чуя какво мисли Любен Георгиев за сценките на Николай Зидаров. Ако това не е „сив поток“ в литературата, ако това не е венцехвалене на крещящата посредственост и бездарие, тогава какво друго е? Може би Елин Пелин и Йовков или Талев и Иво Андрич, или Албер Камю и Самюел Бекет?

Ако това бяха оценки на Николай Зидаров, щяхме да кажем, че толкова разбира човекът. Но това са оценки на партийното бюро, това са оценки на партията, този доклад е приеман от партията. И тогава стигаме до онова, което Любен Георгиев и да иска не може да каже. Връзката на партията със сивия поток. Възможните обяснения са две – или 250 хиляди бездарници са превзели партията и са я обърнали на комбинат за сива боя, или партията е произвела 250 бездарници, за да боядисват всичко в безличен сив цвят, та помен да не остане от талант и изкуство.

Отговора на този въпрос предоставям на тия, които трябва да отговарят.

И накрая Любен Георгиев предлага някакви мерки за пресушаването на „сивия поток“. Във всичките му предложения се съдържа една дума „качество“. Но нека го попитам – какъв е критерият за това качество? Кой ще определи кое е качествено и кое не е? Защото критерият на партията е критерият на Николай Зидаров, а това значи, че въпреки донкихотовските избухвания на хора като Любен Георгиев, сивото море ще расте все повече и единствената реална надежда е, че след като удави всичко, накрая ще удави и създателите си.

Текстът на есето се публикува с любезното разрешение на © г-н Любен Марков.

На главната страница: Заседание на Съюза на българските писатели, 70-те години на ХХ век.


[1] Книгата „Винаги със Сталин“ на Стоян Нинов и Богдан Ботев излиза през 1951 г.

Георги Марков е роден на 1 март 1929 г. в Княжево. Завършва индустриална химия и работи като инженер-технолог. През 1961 г. са публикувани първата му книга "Анкета" и сборникът с разкази "Между деня и нощта". През следващата 1962 г., излиза "Мъже", която получава наградата за най-добър роман на годината. Следват книгите "Победителите на Аякс", "Портретът на моя двойник" и "Жените на Варшава", с които си спечелва име на един от най-талантливите български писатели от 60-те години. Партийната цензура не допуска издаването на неговия роман "Покривът". През 1969 г. писателят заминава за Италия на посещение при своя брат Никола. Установява се за постоянно в Лондон, където става щатен сътрудник на Би Би Си. Също така сътрудничи на Дойче Веле и Радио „Свободна Европа“. През август 1974 г. неговата пиеса “Архангел Михаил” спечелва първа награда на Международния театрален фестивал в Единбург, като няколко месеца преди това на лондонска сцена е поставена пиесата му “Да се провреш под дъгата”. На 7 септември 1978 г. на моста “Ватерло” в Лондон Георги Марков е наранен в дясното бедро с отровна сачма от агент на тайните служби на комунистическа България. Писателят издъхва на 11 септември в лондонската болница “Сейнт Джеймс”. След неговата смърт на Запад излизат "Есета" и "Задочни репортажи за България". У нас те са публикувани едва след 10 ноември 1989 г.
Предишна статияИмпресионизъм
Следваща статияВъзхвала на политическата коректност