0
731

Сиво

Traiskirchen_fluechtlingslager
Лагерът Трайскирхен, снимка Wikipedia

Това е историята на един български бежанец от недалечното минало. Читателят, който ни я изпрати, споделя в писмото си, че вероятно много българи са зли към емигрантите, защото твърде малко знаят за българските бежанци.

Когато преди 26 години личният избор превърна семейството ни в бежанци, малкият ми син току що беше навършил четири години. После с много усилия успяхме да запазим българския му език. Сега той е магистър по дипломация и право и работи. Говори четири езика, единият от които е български. Има семейство и преди време ни съобщи, че очаква син. Категорично е решил, че ще му говори само на български, защото както повечето емигранти в новата си родина и той се гордее с произхода си. Освен това синът ми ме помоли да напиша нещо за миналото на семейството ни, което да остане в наследство.

Така аз, който цял живот съм рисувал и чертал, нямах избор и трябваше да започна да пиша семейната история. В нея има много за нерадостната съдба на бежанеца, защото тя е част от нашето минало, но синът ми се гордее и с нея.

За съжаление, не зная дали българската му гордост ще се запази, когато научи за отношението към бегълците в България. Напоследък все по-често се питам дали правилно съм го възпитавал, защото позор е мека дума за случилото се през последната година в Харманли, Свиленград, Телиш и други селища. А изхвърлянето на шест деца от Розово, само за това, че не са българи, не е ксенофобия, а граничи с канибализъм.

Може би съм наивник, но си мисля, че много българи са зли, защото твърде малко знаят за съдбата на бежанеца и нищо не знаят за българските бежанци. Затова ви изпращам историята на един българин, чиято съдба се превърна в част от миналото на семейството ни. Да я разглася ми даде кураж Владимир Германов. Иска ми се да вярвам, че ако дори един-двама от тези, които сега крещят: „Бежанците вън!” и „България за българите!”, я прочетат, ще станат по-човечни.

С уважение,

Е. Коцев

 

Сиво

 

Беше един от последните хубави дни на септември. Около една огряна от слънцето пейка в парка се бяхме скупчили 5-6 българи и споделяхме преживяното по пътя към Австрия. Така ни завари мълвата, която за секунди беше обходила лагера за бегълци. Току що полицаи довели някакъв рошав и полугол дивак, за когото се твърдяло, че е българин. Гледката била покъртителна. Вкарали го при следователите и сега му правели досие. Чутото ни разтърси. Румънци в такова състояние бяхме виждали, но българин – никога. Някакъв непонятен срам за съдбата на този човек ни умълча за миг, а после догадките за преживяното от него изместиха разговора за личните ни премеждия. Така времето до обяда мина неусетно.

Когато в 12 часа отвориха вратата на столовата, първичното в нас надделя и разговорът бързо се прехвърли „за” щрудела и „против” кнедлите. За щастие този ден кнедли нямаше. Столовата ухаеше на гулаш. Взех таблата с обяда и се настаних на масата, на която обикновено сядахме ние, българите. След минути в столовата се появи и Дияна с децата. Заеха обичайните си места и обядът ни започна.

Вече привършвах супата, когато една жена от администрацията на лагера въведе някакъв мършав дрипльо с ръст, малко над средния. Той вървеше с широки крачки и леко приведен. От време на време въртеше неестествено голямата за кльощавото си тяло глава и хвърляше бърз, подозрителен поглед наоколо. Лицето му беше обрасло с гъста, посивяла брада. Между нея и сплъстените кичури коса лъщяха две дебнещи очи. Беше омотан в някакви дрипи. Краката му бяха напъхани в остатъци от обувки. Усукана около тях тел, привързана към глезените, им пречеше да се разпаднат.

Жената придружи дрипльото до чиниите с ядене, обясни му нещо и напусна залата. Минута след това две костеливи ръце здраво стиснаха една табла, пълна с храна, и я понесоха по широката централна алея на столовата. Навярно дочул българска реч, дрипльото се насочи към нашата маса. Отпусна парцали на свободното място до мен и, без да каже дума, започна да се тъпче. Лапаше, като че ли го гонят. Гълташе без да дъвче и без почивка.

От неудобство се правехме, че не го забелязваме. Само лъжиците на двете ми деца постепенно спряха да се движат. Те се вторачиха в човека до мен и съвсем забравиха защо са тук. След като ги сръчках под масата, овъртяха неохотно лъжиците в гулаша, поочоплиха щрудела и като усетиха, че никой няма да ги спре, хукнаха навън да продължат играта си. Скоро и ние с Дияна приключихме обяда и тя се надигна да събира чиниите с остатъци. Тогава дрипльото прекъсна тъпченето си, извърна се и очите му се заковаха в моите. После ги отмести и се втренчи в недоядената храна на децата. Инстинктивно усетил безмълвното ми съгласие, той алчно я придърпа към себе си.

Това беше първата ми среща със Сиво. От нея, освен него, никога няма да забравя и гулаша, който тогава ядох. На другия ден Сиво вече беше избръснат и се запозна с нас, а на третия, след като пак омете всичко недоядено, излязохме заедно от столовата и на една пейка в парка ми разказа накратко историята си.

Сиво дошъл на този свят в някакво пазарджишко село, в първите години след девети септември 1944 г. Родителите му били силно вярващи протестанти и направили и него такъв. След трудовашката служба пристигнал в София и кандидатствал фармация. Тогава не го приели, но на третата година успял. Бил във втори курс, когато намерил сред състудентите си още двама-трима едноверци и започнали заедно да прекарват свободното време. В началото не обсъждали политиката, но разговорите за вярата, етиката и морала неизбежно ги довели и до нея.

Минала година и един ден Сиво показал на приятелите си 20-ина страници, написани от него. В тях той разсъждавал за моралния упадък на общество и отговорността на комунистическата партия. След като приятелите му одобрили написаното, решили заедно да направят малка брошура и да я разпространят сред своите едноверци и роднини.

След месец всички от групата били арестувани. Процесът минал бързо. Сиво бил осъден на пет години за антидържавна дейност. Излежал четири от тях и го пуснали условно, но го изключили от университета и го интернирали в някакво странджанско село. Там той бил задължен да се разписва в милиционерския участък всеки божи ден.

Сиво приел без ропот съдбата си, но упорито странял от съселяните си. Хванал се овчар и започнал да прекарва дните си в уединение и размисли. След време те го довели до заключението, че за него повече няма да има нормален живот в България и ако търси такъв, трябва да е на друго място. След като повярвал, че може да го намери, той си набавил един българо-английски речник и скришом започнал да учи думите, страница по страница. Така минали няколко години, а през това време овчарлъкът го направил здрав и издръжлив. Научил го сам да се справя сред природата и да знае коя билка какво лекува. Опознал и доста от навиците на граничарите.

Един ден го извикали в участъка и му съобщили, че вече може да се върне в родното си село. За учудване на всички обаче той отказал и пожелал да остане овчар в Странджа. В стопанството с охота приели и на пръв поглед всичко продължило, както си било. Никой не се досетил, че така, далеч от дома и близките, Сиво се надявал по-лесно да се раздели с тях и бягството му да им създаде по-малко проблеми с властта.

Няколко месеца след този случай Сиво, за  първи път в живота си, попитал за отпуск. Дали му няколко дни и той заминал за София. Там успял да намери един свой приятел от затвора. Поговорили за орисията си и от дума на дума решили да бягат заедно следващата година. Сиво оставил на приятеля си пари, за да ги смени за долари, и поел обратно към овцете в Странджа.

Към средата на май, когато времето се затоплило и гората се раззеленила, Сиво пак взел няколко дни отпуск и заминал за София. Двамата приятели обиколили магазините и си купили нови маратонки и якета. В подплатата на якетата зашили доларите, аспирин, хинин и една карта на Югославия. Купили консерви и бисквити, преспали и сутринта заминали за Берковица. Избрали този район, защото се добрали до информация, че там имало места, където кльонът е тесен. От Берковица по горски пътеки стигнали до границата под връх Ком, без никой да ги забележи.

Избрали едно прикътано място в гората, недалеч от браздата, и започнали да я наблюдават. Научили по кое време минава патрулът, колко е отдалечена заставата, къде теренът може да им помогне. На третия ден избрали окончателно откъде да минат и решили на другия ден, привечер, да действат.

Сутринта изяли последната консерва и прегледали облеклото. Следобед отишли до близкото изворче да си напълнят манерките. Точно привършвали, когато видели да приближава някаква старица с коза. Те залегнали в близките храсти. Бабата пила вода и си тръгнала, без да дава вид, че е видяла нещо. Това ги успокоило и те се върнали в леговището си.

Вече се смрачавало, когато дочули излайване откъм изворчето. Подплашени,  двамата хукнали към браздата. Вече били при бодливата тел, когато от гората изскочили граничари. Развикали се нещо и започнали да стрелят. Якето на Сиво се закачило на телта, той бързо дръпнал ципа и го оставил там да виси. Там останали и доларите, и лекарствата, и картата. Докато бягал приведен, чул, че приятелят му изохкал. Извърнал се и го видял да се свлича на земята. Онзи му изкрещял да бяга, да не се мотае. Сиво продължил, не си спомнял колко време е тичал. Помнел само, че когато рухнал в някаква папрат, било вече много тъмно. Свил се на влажната земя и мигновено заспал.

В просъница Сиво дочул конски тропот. Отворил очи и видял, че над него небето розовее. Премислил и решил, че след толкова тичане е повече от сигурно, че е в Югославия. Това го успокоило и решил да потърси помощ от хората с конете. Понечил да се изправи и да извика, но, според него, Господ го спрял. Надигнал глава, надзърнал през папрата и гледката го вледенила. До него шумял поток, а на отсрещната страна минавал горски път. По него, озъртайки се, яздели двама български граничари с автомати. Сиво се вцепенил и така останал часове.

Той бил сигурен, че е в Югославия, но това, че българските граничари влизат на територията й да търсят бегълци, го ужасило. Решил, че на никого за нищо повече не може да разчита и трябва да продължи да се крие. Прекарал целия ден във влажната папрат и когато нощта паднала, тръгнал на запад.

Вървял само нощем. Ориентирал се по звездите. Избягвал пътищата, заобикалял селата и градовете. Криел се от всичко и от всички. Хранел се с каквото намери в гората, по полето и от сметищата. Отслабнал с 30 килограма. Маратонките му се скъсали. Намерил някакви захвърлени обувки и ги нахлузил. Когато и те се съдрали, ги привързал с тел за краката. Вървял и броял нощите. Когато те станали сто, а теренът планински, той решил, че някъде на север вече е Австрия. Завил и започнал да се движи в тази посока.

На следващия ден видял село в далечината. Излязъл на пътя и тръгнал към него. Било вече светло и хора го забелязали. След време по пътя се задала полицейска кола. За радост на Сиво полицаите наистина били австрийци. Докато хлипал от радост, те го закарали в участъка на селото, за да го разпитат. На сносен английски той им разказал всичко и поискал убежище. Потресените австрийци не вярвали нито на очите, нито на ушите си. Казали му, че той е минал италианско-австрийската граница и ако е вярно това, което им разправя, според закона би трябвало да го върнат в Италия, защото тя била първата западна страна, в която е влязъл, и там би трябвало да търси убежище. После размислили и извикали друга полицейска кола. Тя го докарала при нас, в лагера „Трайскирхен” край Виена.

След като приключи разказа си, Сиво се надигна и ми каза: „А сега ще ме извиниш, но имам работа в „Каритас”. Искам да подам жалба в ООН срещу Югославия, че допуска на своя територия българските граничари да гонят бегълци. Колко ли нещастници са затрили тези мръсници?”

Замълчах си. Не му казах какво сподели с мен онова българче с белезниците, което югославските полицаи докараха в двора на службата за бежанци в Белград.

За последно видях Сиво на другия ден. Взехме си довиждане. Ние напускахме „Трайскирхен”. Заминавахме за един пансион в Бургенланд, където трябваше да изчакаме няколко месеца емигрантските си документи, а Сиво оставаше в лагера да чака своя ред.

След години един познат ми разказа, че Сиво пристигнал в Канада. За разлика от другите емигранти, които избираха големи градове, за да започнат нов живот, той забил към някакъв пущинак в планините на Алберта. Казал, че мечтае на спокойствие да си пасе овцете, друго не искал.