0
870

Силата и славата

През 20-те години на ХХ в. Мексико се превръща в истинска арена на гонения срещу християните. На този фон романът „Силата и славата” пресъздава историята на последния свещеник, който се скита в опит да оцелее и съхрани своето служение.

„След преследванията над Църквата, започнали в Мексико през 1920 г., които засегнаха Европа през 1933 г., а продължават и до днес зад Желязната завеса, разделяща ни от Източна Европа, вече не сме склонни да  вярваме в „религията на света”, свят, изпълнен със „сигурност, веселие,  прикритост и доброжелателност”. Нейната догма е прекалено слаба, за да устои на промените, силно наподобяващи на ерес, и ето че потъва сред бурята на нашата епоха, подобно на наводнен кораб. Така се завърнахме там, където Нюман би искал да ни види: в един свят на чудесата, където от нашата страна на завесата статуите помръдват, където децата виждат явления, където розите на олтара остават свежи в продължение на шест месеца, където фермерка от Канада всяка седмица понася изпитанията на Страстите Христови. Беше през 1938 г., по време на Страстната седмица, в края на мексиканските преследвания срещу Църквата; озовах се в град, населен с индианци чиапас, който носеше името на големия мисионер сред индианците – отец Лас Касас. Никой свещеник нямаше право да влиза в църква, всички меси се отслужваха тайно в частни домове, ала на Разпети петък индианците –  дребни хорица, сгърбени под огромните си товари – слязоха от планините и се стекоха на тълпи в църквите. От десетина години не бяха присъствали на меса, не знаеха испански, камо ли латински. Ала  се постараха да възпроизведат на тайнствените си идиоми, различни във всяко село, церемонията на месата.”

Греъм Грийн, „Дали християнинът е на земята“ (1949)

* * *

Из „Силата и славата“
II. Столицата

Полицейският отряд бе тръгнал да се връща в управлението. Мъкнеха се в нестройна дрипава редица, небрежно преметнали пушки през рамо: по куртките им се виждаха провиснали конци на мястото на липсващи копчета, навущата им се бяха смъкнали около глезените, дребни мъже с черни потайни индиански очи. Малкият площад на върха на хълма бе осветен с глобуси, навързани по три с помощта на увиснали току над главите им жици. Министерството на финансите, Президентството, зъболекарският кабинет, затворът – ниска бяла сграда с колони, строена преди триста години – и после стръмната улица, която се спускаше край задната стена на разрушената църква: накъдето и да тръгнеш, неизменно ще стигнеш до вода и до реката. Класическите розови фасади бяха излющени и отдолу се показваше кирпичът, който бавно се превръщаше в изходното си състояние на най-обикновена кал. Около площада вървеше обичайната вечерна променада: жените в едната посока, мъжете – в обратната; младежите в червени ризи прекарваха времето си шумно край сергиите с газирана вода.

Лейтенантът излезе пред своите подчинени с изражение на дълбока обида и отвращение. Сякаш го бяха приковали към тях против волята му; може би белегът на брадичката му беше спомен от опит за бягство. Кожените му гамаши бяха лъснати, както и кобурът му: всички копчета бяха здраво пришити на местата си. Имаше остър орлов нос, който стърчеше върху изпитото му лице на танцьор; неговата спретнатост създаваше впечатление за прекомерна амбиция в този одрипавял град. Откъм реката полъхна на вкиснато, лешоядите бяха налягали върху покривите под коравата завивка на собствените си черни криле.

Някоя глава с вид на морон току изпъваше шия или пък хищните птичи нокти се размърдваха инстинктивно. Точно в девет и половина светлините на площада угаснаха. Един полицай отдаде почест доста несръчно и отрядът потегли към казармата; не изчакаха заповедта, струпаха оръжието си до офицерското помещение и се зашляха из двора, като някои от тях се настаниха в хамаците, други – в така наречените excusados (клозети). Трети изритаха обувките си и се излегнаха. Боята по кирпичените стени се лющеше; цяло поколение полицаи бе издраскало баданата с всевъзможни писания. Неколцина селяни седяха на пейката с ръце между коленете. Никой не им обръщаше внимание. Двама души се бяха сбили в тоалетните.

– Къде е шефът? – попита лейтенантът. Никой не знаеше със сигурност, смятаха, че по всяка вероятност играе билярд в града. Лейтенантът седна с неприкрито раздразнение на началническата маса; на стената зад главата му се виждаха две преплетени сърца, изрисувани с молив. – Добре тогава – рече, – какво чакате? Доведете арестуваните. – Те запристъпяха с наведени глави, със свалени шапки, в редица по един. – Еди-кой си се напил и буйствал.

– Глоба пет песо.
– Не мога да платя, Ваше Превъзходителство.
– Тогава да изчисти клозетите и килиите.
– Еди-кой си. Надраскал предизборен плакат.
– Глоба пет песо.
– Еди-кой си бил заловен да носи медальон с икона под ризата си.
– Глоба пет песо.

Дежурството вървеше към края си: нищо необикновено. През отворената врата комарите нахлуваха със силно жужене. Чуваше се как отвън часовоят предава поста на следващия си колега. Шефът на полицията връхлетя като вихър: едър, пълен мъж с пълно розово лице, облечен в бели фланелени панталони, с мека широкопола филцова шапка, патрондаш на кръста и голям пистолет, който се поклащаше на бедрото му. Държеше носна кърпа върху устата си, беше отчаян:

– Пак ме мъчи зъбобол – изплака. – Зъбобол.
– Дежурството мина без произшествия – докладва лейтенантът презрително.
– Днес губернаторът пак ме емна за несвършена работа – оплака се шефът.
– Алкохол ли?
– Не бе, за един свещеник.
– Последния го застреляхме преди две седмици.
– Той обаче не смята така.
– Дяволски трудно е – намеси се лейтенантът, – нямаме снимки. – И хвърли поглед към стената, където се мъдреше снимката на Джеймс Калвер, когото издирваха в Щатите за банков обир и убийство: лице с груби черти, фотографирано в профил и анфас. Описанието му бе разпратено до всички участъци в Централна Америка: ниско чело и фанатични непоколебими очи. Изгледа го още веднъж със съжаление, почти нямаше шанс да стигне толкова на юг, щяха да го спипат още на границата в някой вертеп – в Хуарес, Пиедрас Неграс или Ногалес.
– Ама той вика, че трябва – оплака се шефът. – Зъбът ми, о, зъбът ми – не издържам. – Опита се да измъкне нещо от задния джоб на панталона си, но кобурът му пречеше. Лейтенантът стоеше и нервно потропваше с излъсканите си до блясък ботуши. – Ето! – рече шефът. Много хора, събрани около кръгла маса:малки момиченца с муселинови роклички, възрастни жени с рошави коси и измъчени физиономии и неколцина мъже, които надничаха плахо и угрижено най-отзад. Всички лица бяха съставени от ситни точици. Вестникарска снимка от празненство по случай първо причастие, направена преди много-много години. Един млад мъж с католическа якичка седеше сред жените. Човек лесно можеше да си представи как гледат да му угодят с най-вкусните си сладки, предназначени за душната атмосфера на близост и преклонение. Той седеше сред тях, пълничък, с изпъкнали очи, ококорени от безобидните им женски шеги и подмятания.
– Направена е преди много години.
– Той по нищо не се отличава от останалите – рече лейтенантът. Наистина картинката беше неясна, но и в размитатаснимка си личеше гладко избръснатото му и напомадено лице, някак mреждевременно развито за възрастта си. Животът го бе гостил с хубавите си страни още отрано – уважение сред връстниците и осигурено бъдеще. Заучените слова на вярата бяха винаги на устата му, успяваше да ги внуши с помощта на благи закачки и с удоволствие приемаше почитта на хората… абе, щастлив човек. Лейтенантът усети как стомахът го присвива от злоба, злобата на пес към друг пес. – Този сме го убивали поне десет пъти – каза той.
– Да, но губернаторът е получил сведение, че… миналата седмица се е опитал да се измъкне с кораба за Веракрус.
– Значи Червените ризи не си гледат работата, щом до нас са опрели.
– То е ясно, изпуснали са го. Чиста случайност, че не е успял да се качи на кораба.
– И накъде е поел?
– Открили са само мулето му. Губернаторът иска да бъде в ръцете му до края на тоя месец. Преди да започнат дъждовете.
– Коя е била енорията му?
– Консепсион и селата около него. Но отдавна се е махнал оттам.
– Изобщо знаят ли нещо повече?
– Може да мине за гринго. Изкарал е шест години в някаква семинария в Америка. Друго не знам. Родом е от Кармен, син на търговец. Не че това ще ни помогне.
– За мен те всички си приличат като две капки вода – обади се лейтенантът. Нещо, което удивително приличаше на ужас, промени изражението му, когато отново погледна към белите муселинови роклички; спомни си миризмата на тамян в църквата, когато беше още малък, свещите, обидните наказания и нараненото самочувствие, непосилните изисквания, които звучаха от олтара, mроизнесени от устата на мъже, които не познаваха лишения. Преждевременно състарените селяни, коленичили пред светите икони – ту протягат напред ръце, ту се кръстят. Капнали от дългия уморителен ден в плантациите, те добавяха и това сетно послушание към вече усмирената им плът. А свещеникът обикаляше да събира и последните им сентавос, кореше ги за дребните им прегрешения, като самият той не жертваше нищо в ответ, разрешаваше им само малко сексуални волности. А това не му костваше нищо, каза си лейтенантът, абсолютно нищо. Самият той не чувстваше нужда от жени. После рече на глас: – Ще го заловим. Въпрос на време е, само това.
– Ох, зъбът ми – отново изпъшка шефът и додаде: – Това може да ти отрови живота. Днес има-няма половин час да ме е оставил на мира.
– Трябва да си смениш зъболекаря.
– Всичките са един дол дренки.

Лейтенантът взе снимката и я закачи на стената. Грубият профил на Джеймс Калвер, банков обир и убийство, гледаше право към празненството по случай първото причастие.

– Тоя поне е мъж – обади се лейтенантът с нескривано одобрение.
– Кой?
– Грингото.
– Разбра ли какво е направил в Хюстън? – попита шефът. – Задигнал е десет хиляди долара. Застрелял е двама агенти на тайната полиция.
– Агенти ли?
– В известен смисъл може да се каже, че е чест да преследваш такива. – И настървено шляпна един комар.
– От такъв няма кой знае каква вреда – рече лейтенантът. –Е, застрелял е един-двама. Нали всички ще умрем. Парите – все някой трябва да ги харчи. Ние вършим много по-важна работа, като залавяме тия свещеници.

Очевидно се гордееше с тази идея: стоеше изправен насред белосаната стая, ботушите му ослепително лъснати, настръхнал от злоба. Имаше нещо безкористно в амбицията му и нещо добродетелно в желанието му да залови онзи ухажван мазник от празненството по случай първото причастие.

– Сигурно е страшно хитър и изобретателен – рече шефът мрачно и умислено, – щом вече толкова години ни се изплъзва.
– Всеки може да го направи – прекъсна го лейтенантът. – Никога не сме си давали кой знае колко зор, все чакаме сами да ни се набутат в ръцете. Виж, мога да ти гарантирам, че до един месец ще го заловим, освен ако…
– Ако какво?
– Ако разполагам с нужната власт.
– Лесно е да се каже – сопна се шефът му. – И какво ще направиш?
– Тоя щат не е кой знае колко голям. На север са планините, на юг – морето. Значи претърсваме както се претърсва улица, къща по къща.
– О, на думи е много лесно – изфъфли шефът сподавено, тъй като бе притиснал носната кърпа към устата си.

Лейтенантът се обади въодушевено:

– Ще ти кажа какво ще направя. Ще взема по един заложник от всяко село в щата. Ако селяните не докладват за свещеника, когато се появи, тогава разстрелвам заложника и взимам друг на негово място.
– И разбира се, сума народ ще иде зян.
– Е, та не си ли заслужава? – попита лейтенантът заканително. – Хем ще се отървем от тия веднъж завинаги.
– Знаеш ли – рече шефът, – хрумването ти не е много лошо.

Лейтенантът пое към къщи през помръкналия град със залостени врати. Целия си живот бе прекарал тук: Синдикатът на работниците и селяните навремето беше училище. Той бе един от ония, които помогнаха да се заличи този спомен. Градът беше напълно променен: на мястото на покритото с цимент игрище горе на хълма, близо до гробището, където железните детски люлки се поклащаха като бесилки в осветения от луната мрак, навремето се намираше катедралата. Новите деца ще имат нови спомени: нищо вече няма да бъде както преди. В неговата целенасочена и вглъбена походка имаше нещо, което напомняше за свещеник: теолог, който премисля грешките на миналото, за да може да ги изкорени. Стигна до собственото си жилище. Тук всички къщи бяха едноетажни, варосани, построени около малък вътрешен двор с кладенец и цветя наоколо. Прозорците към улицата бяха с решетки. В стаята на лейтенанта имаше легло, сковано от стари опаковъчни сандъци и върху тях сламеник, възглавница и завивка. На стената висеше портретът на президента, един календар, а върху покрития с плочки под се намираха още маса и люлеещ се стол. На светлината на свещта стаята изглеждаше толкова неуютна, колкото е и всяка затворническа или монашеска килия.

Лейтенантът седна на леглото и взе да сваля ботушите си.

Беше час за молитва. Летящите хлебарки се блъскаха в стените, сякаш експлодираха малки бомбички. Други дванайсетина пълзяха по плочите на пода полусмачкани. Вбесяваше го мисълта, че все още има хора в тази държава, които вярваха в съществуването на един благ и милостив Бог. Дори някои мистици твърдяха, че са преживели Бога. Той също беше мистик и онова, което наистина бе преживял, бе безбрежна пустота – съвършената убеденост в съществуването на един умиращ, изстиващ свят с човешки същества, които неизвестно защо бяха еволюирали от животните. Това знаеше той. Отпусна се на леглото, както си беше с ризата и панталоните, и духна свещта. Горещина изпълваше стаята му, стоеше насреща му като личен враг. Ала въпреки усещанията на сетивата си, той продължаваше да вярва в студения пуст ефир. Някъде свиреше радио: музика от столицата Мексико или може би направо от Лондон и Ню Йорк, която бе нахлула дори в този мрачен и запуснат щат. Според него това беше голяма слабост: имаше желание да огради своята родна земя с висока стоманена стена, докато от нея бъде изкоренено всичко онова, което му напомняше за света – такъв, какъвто е изглеждал той в очите на едно нещастно момче. Искаше всичко да унищожи: да бъде сам-самичък, без каквито и да било спомени. Животът бе започнал отново преди пет години.

Лейтенантът лежеше по гръб с отворени очи, докато хлебарките шумоляха по тавана. Спомни си онзи свещеник, когото Червените ризи разстреляха при оградата на гробището, което е горе на хълма: още един дребен дебел мъж с изцъклени очи. Беше монсеньор и си въобразяваше, че титлата ще му помогне. Питаеше някакво презрение към нисшето духовенство и непрекъснато се мъчеше да им обясни високия си ранг. Чак съвсем накрая се сети, че трябва да се помоли. Коленичи, дадоха му малко време, колкото да се покае. Лейтенантът бе наблюдавал отстрани: това не го засягаше пряко. Всичко на всичко бяха разстреляли петима свещеници, двама или трима бяха успели да избягат, епископът се намираше на безопасно място в столицата Мексико, един беше обещал да се съобрази с разпореждането на губернатора, според което всички свещеници трябваше да се оженят. Сега той живееше край реката със собствената си икономка. Това, разбира се, беше идеалното решение, защото именно тези свещеници представляваха живото доказателство за слабостта на вярата. Така хората щяха да видят измамата, която са практикували през всичките тия години. Защото, ако наистина вярваха в рая и ада, нямаше да се противят на малко болка, за да отидат в техните там безмерни райски необятности… Легнал върху твърдото си легло във влажната и черна задуха на нощта, сърцето на лейтенанта изобщо не трепваше от съчувствие към човешките слабости на плътта.

В задната стая на Търговската академия една жена четеше на децата си. Две малки момиченца – едното на шест, другото на десет годинки – бяха приседнали на ръба на кревата си, а момчето – на четиринайсет – стоеше облегнато на стената и лицето му изразяваше неописуема досада.

„Младият Хуан – четеше майката – още от най-ранно детство бе известен със своето дълбоко смирение и набожност. Приятелчетата му често биваха груби и отмъстителни, ала младият Хуан следваше наставленията на нашия Бог и обръщаше другата си буза. Един ден баща му решил, че Хуан го е излъгал, и побързал да го накаже с бой. По-късно обаче разбрал, че синът му е казал истината, и му се извинил. Тогава Хуан му отвърнал: „Скъпи татко, както и Отецът на небето, който има право да ни налага телесни наказания, когато реши, че…“ Момчето припряно потърка чело във варосаната стена, а мекият монотонен глас продължи да нарежда с напевна интонация. Двете малки момиченца седяха с кръгли ококорени очи и попиваха всяка дума от разказа за това красиво благочестие. – „Не трябва да смятаме обаче, че младият Хуан не е тичал да играе, да се смее и боричка като другите деца, макар че понякога обичал да се уединява в краварника на баща си с религиозна книжка в ръка и да стои настрана от компанията на своите шумни приятели”.

Момчето смачка една хлебарка с босия си крак и мрачно си помисли, че така или иначе всичко има край – все един ден ще стигнат до последната глава и младият Хуан ще умре, изправен до някоя стена с вика: „Да живее нашият цар Христос!”. Ала тогава, мислено предположи той, ще се намери нова книга, защото всеки месец ги внасяха контрабандно от столицата Мексико: ех, ако знаеха къде да ровят митничарите.

– „Не, Хуан си беше истински млад мексиканец. Макар и по-вглъбен от приятелите си, той винаги участваше с удоволствие в училищните представления. Една година неговият клас трябваше да изиграе пиеска в присъствието на епископа и в нея се разказваше за гоненията на първите християни; никой не се забавляваше повече от самия Хуан, когато му възложиха да изиграе ролята на Нерон. И само с каква комична артистичност успя да представи своя герой това дете, чието възмъжаване беше прекъснато без време от владетел, далеч по-безмилостен от Нерон. Неговият съученик, който по-късно стана отец Мигел Сера от „Обществото на Христос”, написа: „Нито един от нас, които присъствахме там, няма да забрави този ден…”.

Едно от момиченцата мълчаливо облиза устни. Това е животът.

– „Завесата се вдигна и ето го Хуан, облечен в хавлията за баня на майка си, с мустаци, изрисувани с въглен, и корона, направена от станиола в кутията за бисквити. Дори добрият стар епископ не успя да сдържи смеха си, когато Хуан пристъпи напред върху малката, набързо скалъпена сцена и започна да рецитира…”

Момчето едва потисна прозявката си, като обърна лице към варосаната стена. После се обади отегчено:

– Наистина ли е светец?
– Ще стане един ден, когато Всевишният реши.
– И всички ли са като него?
– Кои?
– Мъчениците.
– Да. Всички.
– И падре Хосе ли?
– Не го споменавай! – скастри го майка му. – Как се осмеляваш? Този жалък човек. Предал Бога.
– Той ми каза, че е повече светец от всички останали.
– Колко пъти съм ти казвала да не говориш с него! Слушай, скъпо дете, о, моето скъпо момченце…
– А другият, онзи, дето се отбиваше у нас?
– Не, и той не е съвсем като, като Хуан.
– И той ли е жалък?
– Не, не. Чак жалък не.

Изведнъж се обади най-малкото момиченце:

– Миришеше особено.

Майка им продължи да чете:

– „Дали пък същата тази нощ у младия Хуан не се беше появило някакво предчувствие, че и той след няколко години ще се нареди сред мъчениците? Това не можем да кажем, но отец Мигел Сера ни разказва как същата вечер Хуан останал на колене по-дълго от обикновено, а когато съучениците му почнали да го дразнят, както момченцата често правят…” Гласът продължаваше да чете монотонно, тих и твърд, с нежни извивки; малките момиченца слушаха в захлас, а в главите им се оформяха кратки набожни изрази, с които да изненадат родителите си, а момчето се прозяваше към белосаната стена. Но всичко си има край.

След малко майката отиде при съпруга си:

– Безпокоя се за нашето момче – рече тя.
– Защо не се безпокоиш за момичетата? То за каквото се сетиш, за всичко можеш да се безпокоиш.
– Те вече приличат на две малки светици. Но момчето задава такива едни въпроси за онзи спиртосан свещеник. Май сбъркахме, дето го приехме в къщата си.
– Щяха да го хванат, ако не го бяхме направили и тогава щеше да се превърне в един от твоите мъченици. После ще напишат книга за него и ти ще я четеш на децата.
– За този – никога!
– Е, в края на краищата – рече мъжът ѝ, – както виждаш, не им се дава. Не вярвам във всичко, дето го пишат в тия книги. Всички сме от плът и кръв.
– Знаеш ли какво чух днес? Една бедна женица завела при него сина си, да го кръсти. Искала да се казва Педро, но той бил толкова пиян, че изобщо не обърнал внимание на думите й и кръстил момчето Бригита. Представяш ли си, Бригита!
– Е, името е хубаво и е на светица.
– Понякога – сопна му се тя, – направо ме изкарваш от нерви. И сега момчето отишло за помощ при падре Хосе.
– Градчето ни е малко – отвърна съпругът. – Няма какво толкова да си въобразяваме. Изоставени сме, забравени. Трябва сами да се справяме, доколкото можем. Що се отнася до църквата – нашата църква, това са падре Хосе и спиртосаният свещеник, за други не знам. Ако църквата не ни харесва, можем да я напуснем.

Изгледа я търпеливо и настойчиво. Беше по-образован от жена си: знаеше да пише на машина, разбираше от счетоводство, беше ходил в столицата Мексико и умееше да разчита географска карта. Затова знаеше и колко откъснати са от света – десет часа надолу по реката до пристанището и после четирийсет и два часа покрай залива до Веракрус – това беше единственият изход. На север бяха блатата и реките, които пресъхваха чак горе в планината, която ги разделяше от съседния щат. А от другата страна пътища изобщо нямаше – само прашни магарешки пътечки и тук-таме по някое несигурно плато с индиански селища и пастирски колиби, а след още двеста мили – Тихият океан.

– По-скоро бих умряла – рече тя.
– Така е – кимна той. – Това се разбира се от само себе си, но трябва да продължаваме да живеем.

Възрастният мъж седеше върху една щайга в голия неголям вътрешен двор. Беше много дебел и дишаше тежко; жегата го караше да се задъхва като след голямо натоварване. Навремето обичал да се занимава с астрономия и сега се опитваше да разпознае съзвездията, затова седеше зазяпан в нощното небе. Носеше само риза и панталони, краката му бяха боси, но въпреки това безпогрешно излъчваше нещо свещеническо. Четирийсетте години духовно пастирство го бяха белязали завинаги. Глуха тишина бе захлупила града – всички спяха.Далечните светове в небесното пространство блещукаха като обещание – този свят не представляваше цялата вселена. Може би някъде там Христос не беше умрял. Не можеше да повярва, че в очите на някой звездоброец там този свят тук може да сияе с ярка светлина, по-скоро се търкаля тежко в пространството, обвит в собствената си мъгла, като горящ изоставен кораб. Цялото земно кълбо се задушаваше, захлупено от собствената си греховност.

Една жена извика откъм единствената стая, която притежаваше:

– Хосе, Хосе!

Като я чу, приклекна като роб от галера, очите му се откъснаха от небето и съзвездията избягаха нагоре. По целия вътрешен двор пъплеха черни бръмбари.

– Хосе, Хосе!

Със завист се сети за умрелите мъже, за които всичко приключи набързо. Заведоха ги горе при гробището и ги разстреляха до една стена: за две минути животът им угасна. И те всички наричаха това мъченичество. Тук обаче животът продължаваше и продължаваше, а той беше само на шейсет и две. Ами ако изкара до деветдесет. Двайсет и осем години – онзи неизмеримо дълъг промеждутък от раждането до първия му енорийски пост: цялото му детство и младостта и семинарията бяха вътре в него.

– Хосе! Хайде да си лягаме.

И той потрепери, знаеше си, че е един палячо. Достатъчно нелепо е възрастен мъж да се жени, да не говорим за възрастен свещеник… Стоеше отвън и си мислеше, че такъв като него не заслужава и ада. Беше само един дебел, стар, импотентен мъж, подложен на осмиване и унижение между чаршафите. Но после си спомни за дарбата, която имаше и която никой не можеше да му отнеме. И именно тя го правеше достоен за проклятието и вечните мъки – силата, която все още владееше, силата да превръща нафората в плътта и кръвта на Спасителя. Неговото си беше светотатство. Където и да отидеше, каквото и да стореше, с всичко оскверняваше Бога. Веднъж един полудял вероотстъпник католик, надъхан с проповядваната от губернатора политика, беше нахълтал в църквата (в онези дни, когато църкви все още имаше), сграбчи нафората, изхрачи се върху нея, стъпка я, но после хората го хванаха и го обесиха на камбанарията, както обесват парцалената кукла на Юда всеки Велики четвъртък.

Иначе не беше чак толкова лош човек, помисли си падре Хосе – щеше да получи опрощение, нали просто прокарваше някаква политика; докато неговият грях беше далеч по-голям, приличаше на непристойна карикатура, закачена да виси тук всеки божи ден, за да развращава децата.

Оригна се, както си седеше, нещо го свиваше под лъжичката.

– Хосе, какво правиш? Хайде, идвай да си лягаш.

Цял ден го мъчеше безделието, нямаше нито ежедневни обреди, нито богослужения, нито изповеди и вече не си струваше да се молиш дори: молитвата изисква желание да направиш нещо, докато у него такова желание липсваше напълно. В продължение на две години вече бе живял в съгрешение, без да има кой да чуе неговата Изповед: нямаше какво да прави, освен да седи и да яде, всъщност да преяжда; тя го хранеше, и угояваше, и го къташе като трофеен глиган.

Хосе! – Разкашля се от нерви само при мисълта, че за седемстотин трийсет и осми път трябва да се изправи пред суровата си домакиня, неговата собствена съпруга. Ще я намери излегната в огромното безсрамно легло, което заемаше половината стая, кокалеста сянка под мрежата за комари, с отпусната челюст, къса прошарена конска опашка и едно нахлупено отгоре абсурдно боне. Смяташе, че трябва да се държи на положение, защото имаше правителствена пенсия като съпруга на единствения оженил се свещеник. Много се гордееше с това.

– Хосе!

Ето идвам, скъпа – прокашля се той и се надигна от щайгата. Някой някъде се изсмя. Вдигна малките си розови като на прасе очички с пълното съзнание, че отива на заколение. Обади се писклив детски глас: Хосе! – Сепна се и се огледа наоколо. Точно отсреща, от един прозорец с решетка три хлапета го наблюдаваха умислено и сериозно. Загърби ги, направи две-три крачки към къщата, като се движеше много бавно, поради тежестта си.

Хосе! – Извърна се, погледна през рамо и зърна дивашки ухилените им лица; малките му свински очички останаха невъзмутими – нямаше право да им се сърди. Разкриви уста в сгърчена, озадачена, разтегната усмивка и като че ли това признание за слабост им даде необходимото право и без повече да се прикриват, те се разквичаха срещу него: „Хосе, Хосе. Ела в легълцето, Хосе!”. Невръстните им безсрамни гласчета оглушиха двора, той се усмихна свенливо и едва-едва, с нехаен жест им махна да пазят тишина. Нямаше уважение за него – нито в къщата му, нито в града, нито никъде, никъде на тази изоставена звезда.

Превод от английски: Иглика Василева