0
4118

Силата на коледните истории

„Коледата на едно дете в Уелс“, Дилън Томас, превод Александър Шурбанов, илюстрации Ина Христова; „Приказки 1, 2, 3, 4“, Йожен Йонеско, превод Георги Ангелов, илюстрации Дамян Дамянов, изд. „Лист“, 2019 г.

Илюстрация на Ина Христова от „Коледата на едно дете в Уелс“

В поредицата „Детски шедьоври на велики писатели“ има нови попълнения – на уелския поет и драматург Дилън Томас и на Йожен Йонеско – един от най-известните представители на „театъра на абсурда“, влизат в ролята на писатели за деца.

„Коледата на едно дете в Уелс“ на Дилън Томас ни връща назад във времето, когато снегът се изсипва от небето – като кофи с вар, а се вееше като шал над земята и се носеше и рееше от раменете и ръцете, и от телата на дърветата.

Да, тази коледна история на Дилън Томас наистина звучи като приказка, но не само заради поетичния език. В нея има много ирония и дори детска жестокост – не само заради войната със снежни топки, която хлапетата традиционно обявяват на уличните котараци, но и заради онова безцеремонно хитруване на момчетата, които налапват дъвките цигари и с часове чакат на ъгъла да мине някой възрастен, който да им се скара, и те пред изумения му поглед да изядат цялата цигарата.

А също и заради желанието на децата да пуснат по една снежна топка във всяка пощенска кутия, да напишат върху снега пред къщата на съседа „Господин Даниел прилича на козел“ и заради онзи подробен списък на безполезните подаръци, който всяко дете в Уелс, а и сигурно навсякъде по света, е получавало – торбички с влажни и разноцветни желирани бонбони и сгънато знаме, и изкуствен нос, и кондукторска фуражка, и машинка, която продупчва трамвайни билети и звъни. Прашка – никога! Веднъж, по някаква грешка, която никой не можа да обясни – малка секирка!

Дилън Томас съчинява „Коледата на едно дете в Уелс“ и я записва за предаване на радио Би Би Си през 1937 г., преди началото на Втората световна война. През 1950 г. я продава на сп. „Харпърс базар“, две години по-късно тази коледна история дори е записана на плоча с гласа на Дилън Томас, а като книга се появява чак през 1954 г. И със сигурност носи от магията на онези Коледи в началото на ХХ век, когато самият Дилън Томас е бил дете, а светът е изглеждал сигурно място и децата са били заети да измислят бели.

„Приказки 1, 2, 3, 4“ на Йожен Йонеско може пък да бъде първа среща на децата с абсурда, защото и тук Йожен Йонеско, тачен като „Шекспир на абсурда“, остава верен на стила си. Затова пък приказките му за деца могат да предизвикват и недоумение, и смях.

Историите са писани между 1969 и 1971 г. и са посветени на дъщеря му Мари-Франс, тя се появява на страниците като Жозет, която нахлува рано сутрин в спалнята на родителите си и ги буди с безкрайни въпроси или с молби да ѝ разкажат приказка. В образа на нейния баща пък е самият Йонеско, а той може да разказва приказки само по един начин. Ето какъв:
Имало едно време едно момиченце, което се казвало Жаклин.
Като Жаклин ли? пита Жозет.
Да – казва таткото, но не била Жаклин. Жаклин била малко момиченце. Имала майка, която се казвала госпожа Жаклин. Таткото на малката Жаклин се казвал господин Жаклин. Малката Жаклин имала две сестри, които също се казвали Жаклин, и двама малки братовчеди, които се казвали Жаклин, и две братовчедки, които се казвали Жаклин, и една леля и един чичо, които се казвали Жаклин. Чичото и лелята, които се казвали Жаклин, имали приятели, които се казвали господин и госпожа Жаклин, и те имали момиченце, което се казвало Жаклин, и момченце, което се казвало Жаклин, и момиченцето имало кукли – три кукли, които се казвали Жаклин, Жаклин и Жаклин.

И сигурно не е случайно, че ако Йожен Йонеско вижда себе си в образа на бащата, който разказва абсурдните приказки на малката Жозет, то той непрекъснато получава предупреждения от съпругата си или от прислужничката им да престане с тези глупави истории, защото ще побърка детето.

Да, но децата имат доста по-висока издръжливост на абсурд – Жозет приема всичко това като игра, която разширява познатия ѝ свят, като възможност да играе по различни правила в свят, в който границите лесно се разместват и затова има много повече възможности за удивление – стената е врата, килимът се казва лампа, таванът се казва паркет, а музикалната кутия се казва килим…

Впрочем Йожен Йонеско пише тези необикновени истории, когато е вече близо шейсетгодишен, но и с безпогрешен усет, че децата винаги са имали способността да прекрояват света с фантазия и хумор.

Оля Стоянова е завършила журналистика в Софийския университет. Авторка е на осем книги – с поезия, къси разкази, роман и документалистика. Тя е носителка на награди за поезия и проза, сред които: първа награда от националния конкурс за разказ „Рашко Сугарев“ (2011), наградата „Николай Кънчев“ (2013), националната награда „Иван Николов“ (2013), както и на наградата за драматургия „Аскеер“ през 2014 г.
Предишна статияТайната на Рождеството
Следваща статияЛео Нучи в София