0
3417

Силата на младенците

„В онова време седемдесетте ученици се върнаха с радост и казваха: Господи, в Твое име и бесовете се покоряват нам. А Той им рече: … ето, давам ви власт да настъпвате на змии и скорпии и на всяка вражеска сила; и нищо няма да ви повреди;… В оня час се зарадва духом Иисус и рече: прославям Те, Отче, Господи на небето и на земята, задето си утаил това от мъдри и разумни, а си го открил на младенци…“ (Лук. 10:17-19, 21)

В тези евангелски думи на Христос, които слушахме в храмовете си преди две недели, има нещо парадоксално, мисълта за което не ме напуска оттогава насетне. Защо – продължавам да се питам – за тази радост на учениците, че в Негово име и бесовете им се покоряват, за тази сила на учениците – да „настъпват на змии и скорпии, и на всяка вражеска сила“, Христос благодари на Отца си, че я е „утаил от мъдри и разумни“, а я е „открил на младенци“? Нима мъдростта и разумността са пречка да се сдобиеш с тази сила? Нима „мъдростта и разумността“, които са сила, в този случай се явяват фатална слабост, а „младенчеството“, което е слабост, тук е, напротив – решаващата сила? И защо, защо да е така? В какво е тук слабостта на силата (на мъдростта и разума) и в какво е силата на слабостта (на младенчеството)?

Не е ли в това – ако се замислим – че „мъдрият и разумният“ – именно защото е мъдър и разумен, вижда и е убеден най-вече в това, че злото („бесът“) има огромна сила? Да тръгнеш срещу него? О – казва ни мъдрият и разумният – та той, бесът, със сигурност ще съумее да те излъже; най-вероятно ще отстъпи крачка назад, давайки вид, че ти се е покорил именно за да те покори, за да те вкара в клопките си, които са безброй! Да настъпиш „на змия и скорпия“? Но нали това означава да допуснеш злото на жилото ѝ или отровата ѝ в плътта си? Да, „змията и скорпията“ са зло – знаят „мъдрите и разумните“ – но те знаят най-вече това, че злото е силно, че обикновено даже е по-силно от доброто и значи да тръгнеш срещу злото би могло да означава… да стане още по-зло; че като правило става още по-зло. Ето защо – съветват „мъдрите и разумните“ – срещу злото не се „настъпва“. Ако не е добре да му се отстъпва, мъдро е все пак то просто да се приеме като даденост, та да си остане (поне) толкова зло, колкото е, за да не стане още повече зло. Няма, няма победа над злото! Има само заменяне на едно зло с друго зло. И тогава – не е ли безумно да настъпваш върху злото? Приеми света и живота такива каквито са – пронизани от зло, защото друг свят освен този не може да има! Приспособи се към наличното зло, за да не докараш с войната си срещу него ново и неподозирано зло, което прочее е неминуемо, защото този свят не е, не е противоборство на доброто със злото, а… добро-и-зло, винаги добро-и-зло!

Има следователно нещо наистина младенческо – немъдро и (даже) неразумно в това да въставаш срещу злото, щом то е зло, да зреш просто злостта в злото, а не и силата в него, да се ръководиш от доброто на доброто, а не и от това дали и доколко доброто е силно. И това, видиш ли, само защото твоят отец те е насърчил да го правиш.

За да бъдем честни и за да не си правим никакви илюзии, още тук трябва да кажа нещо важно: силата на младенеца е единствено в неговата вяра, а не в неговата сила. Младенецът, разбира се, няма сила срещу прадревните чудовища на „вражеската сила“, срещу пронизващата отрова на „змиите и скорпиите“. Младенецът обаче има вяра в думите на отца си, който му казва „Ето давам ти да настъпваш на змии и скорпии“. И тази, тази вяра е силата на младенеца, от която е лишен „мъдрият и разумният“, който – по парадокса, явен ни тук – тъкмо защото полага силата си в разума си, в самия себе си… губи сила срещу „змиите и скорпиите“. Но тогава – нека се запитаме – кой в действителност има по-голямата сила срещу злото? Младенецът, на който силата е вярата и която, която сила му позволява да стъпва върху „змиите и скорпиите“, или „мъдрият и разумният“, чиято сила е разумът и която сила не му позволява да стъпва върху тях, прави го… слаб срещу злото им?

Да, струва ми се, че тъкмо тук е тайната, за която ни говорят думите на Христос в евангелието. Защото, нека го кажем ясно – християнската победа над злото, над „змиите и скорпиите“ и над „всяка вражеска сила“ – е всъщност победа не на нас, християните, които, както справедливо ни казват „мъдрите и разумните“ – сме слаби младенци в сравнение с прадревните и опитни чудовища на злото. Тя наистина не е по силите на никой, освен на Онзи, който вижда „сатаната да пада от небето като светкавица“ (срв. Лук. 10:18). Тя е победа на Бога, а не на света или на някого от света. Само че… в този свят тя обикновено е победа чрез младенците, които единствени са повярвали в Неговата сила и са тръгнали да я осъществят.

За да поясня онова, което имам предвид тук, ще припомня за великолепната (и симптоматично – предназначена именно за деца) поредица от повести на Клайв Стейпълс Луис „Хрониките на Нарния“. Ще припомня, че във втората от тях, озаглавена „Лъвът, вещицата и дрешникът“, по иносказателен начин става дума именно за това, което се опитвам да кажа. Нарния – приказната страна, в която се развива действието на повестта – казва ни писателят – от незапомнени времена е овладяна от мрачната сила на Вещицата и нейните служители – страховитите Чудовища на злото. Пак от незапомнени времена обаче – в тази поробена страна, съгласно смътни предания, очакват пришествието на „Великия лъв“ (иносказателен образ на Бога), за който се знае, че ще я освободи. Знае се обаче и нещо загадъчно: знае се, че това ще се случи, когато в тази страна се явят „синовете и дъщерите Адамови“. И ето, парадоксът е именно тук: тези „синове и дъщери Адамови“, които в края на краищата по чудодеен начин се озовават в Нарния, се оказват не други, а… три малки деца. Не на някой друг от населението на Нарния, а именно на тези деца „Великият лъв“ заповядва да тръгнат срещу Вещицата и Чудовищата й и те, без все още дори да са съзрели своя противник, без да са били осведомени за неговите зли магически сили, тръгват срещу тях и ги побеждават. Нека си дадем сметка как ги побеждават. Със своите физически сили? Разбира се, че не. Та те са и съвсем наистина са – малки и слаби в сравнение със злите сили деца. Побеждава значи силата на „Великия лъв“, побеждава Неговата сила. Побеждава обаче, защото децата тръгват с нея. А тръгват, защото имат една вече именно своя (и именно младенческа) сила – тази на вярата. Имат силата да Му вярват въпреки очевидното: че са слаби деца, а онези отсреща им – огромни чудовища. Да Му вярват, защото да вярват им казва Той. А това наистина е младенческо – присъщо е, учи ни писателят, именно (и само) на децата.

Та ето, казвам: у всеки от нас, християните (щом въобще сме станали християни) има такова едно младенчество. И то, именно то е нашата единствена и собствено наша сила. Тя не е сила на нашите мишци, на нашия ум. Ние, християните, трябва да признаем, обикновено не сме нито духовни, нито интелектуални „атлети“. Тя обаче е силата идеща от нашето съхранено или пробудено младенческо доверие в Истината и Правдата. Нашият Отец е с нас, Бог е с нас и затова ние вървим – вървим независимо че виждаме пред себе си чудовища; вървим срещу злото, защото то е зло, независимо че освен това то е и силно. Вървим не защото не виждаме, че чудовищата са чудовища, а защото полагаме доверието си в Него, а не в зрящите си очи и проникновения си разум. А това, повтарям, действително е младенческо. Младенческо е, само че изглежда единствено с това младенчество и докато го има на света това младенчество, Бог побеждава в него.

Казвал съм го и друг път, ще го кажа и сега: има един парадигматичен евангелски епизод, в който силата на това младенчество ни е засвидетелствана по най-образцов начин и който може да бъде видян като най-дълбок и всеобхватен символ на младенческото в нашия живот изобщо. Говоря за онова възклицание на св. ап. Петър на Генисаретското езеро, когато той, виждайки Иисус да идва към кораба по вълните на езерото, извиква към Него: „Господи, ако си Ти, позволи ми да дойда при Тебе по водата“ (Мат. 14:28).

Какво е това? Не знае ли Петър, че по вода не се върви, че тръгвайки по вода, не би могъл да стигнеш до никого, защото… чисто и просто ще потънеш? Не бихме могли да си представим, че не го знае – то не е плод на мъдрост, а на най-елементарна разсъдливост. Но ето – Петър очевидно повече от това „разумно“ знание има доверие в Онзи, Когото вече е познал като Господа и Спасителя. И това е младенческото в него, което му дава да тръгне по водата, да тръгне по бездната. Пак то, младенческото в него му дава и да се спаси, когато – всъщност съвсем естествено – усъмнил се за миг в онова, което прави, и започвайки да потъва – извиква към Иисус: „Господи, избави ме“ (Мат. 14-30).

Казвам, че в този епизод ни е явен един най-дълбок и основен символ на младенческото в нашия живот изобщо, защото – не живеем ли всички ние всъщност, вървейки по вода? Ако бяхме само „мъдри и разумни“, ние много бързо щяхме да осъзнаем, че животът ни е именно това – вървене по вода, т. е. предопределено, неминуемо, след стъпка, две, три или колкото и да биха били – потъване. С разума си, следователно, ние бързо правим извода: раждаме се, за да умрем, защото не можем да се „задържим“ в това битие, „тежки“ сме за него и то с неизбежност ни поглъща. Имайки това „знание“, какво правим обаче ние? Отпускаме се и потъваме, отказваме да правим жалките и осъдени усилия да се държим върху онова, което не може да ни удържи? Или правим нещо друго – въпреки че виждаме с неоспорима яснота, че сме се родили, поставени върху вода, ние… тръгваме по нея, вървим по нея. Защо го правим, защо се държим не като „мъдри“, следвайки прадревното учение за „всяческата суета“ на този живот, а като младенци? Не ли защото – именно като младенци – имаме съприродната на живота ни вяра в Онзи, Който ни е извикал върху тази вода? И защото само на това младенческо у всеки у нас (а не на „мъдростта и разума“ ни, които ни откриват единствено водата и бездната) е откровен Онзи, Който, идейки към нас от брега, ни е извикал да дойдем при Него и от самото начало е прострял десницата Си към нас, та да я поемем в същия миг, в който, възпомнили детето у себе си, извикаме: „Господи, помогни ми“!

И ето, казвам: в това младенчество е нашата смелост. В него, а не в „мъдростта и разума“ е и нашата сила.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияЛегендарната дама на прехода
Следваща статия„Онази с бръчките съм аз“