„Роб се връща“ е книга със спомени на д-р Атанас Москов, книга, излязла през 2000 г., но не стигнала до повече читатели, които тя наистина заслужава. Въпреки че се опитвам да следя спомени, мемоари, дневници, автобиографии от времето на комунистическото управление в България, за мен това е първа среща със спомените на този толкова респектиращ като интелект, дух, поведение човек.
Д-р Атанас Москов, юрист и политолог, социалдемократ от европейска величина, независим депутат от 24-ото Народно събрание (1938 г.), след 1944 г. арестуван, инквизиран в следствия, лежал в лагерите Богданов дол и Белене, разказва в „Роб се връща“ за дните, преживени на остров Персин. Дни, в които сблъсъкът с безчовечността, злобата, жестокостта на мъчителите е всекидневие. Когато болести и смърт спохождат лагера буквално всеки ден.
Спомените на този изключителен човек, не преклонил глава пред мракобесието, преживял тегобите на лагерното всекидневие в „землянка-гробница без въздух и без светлина“, са от една страна своеобразна хроника на първите, най-страшни години на комунистическия режим и разправата му с всички онези, които не само не споделят тъй наречените му идеологически основания, но отстояват своите идеи, своите принципи – политически, морални, човешки.
Във всяка една от простичките „разказчета“ читателят се среща с мнозина герои, хора, чиито имена ще чуе за първи, а вероятно и за последен път. Отстояващи себе си, не отстъпващи, хора, просто човеци, добри, жалостиви, помагащи с каквото могат на другите страдащи като тях. Разказана е и срещата с Цвети Иванов, приятеля, другаря, съмишленика, на когото е посветена и самата книга на д-р Москов.
В разказите няма патетика, няма обвинения дори, има обаче някаква, бих я нарекла, мощна, могъща простота. В тях можем да видим и как хуморът, смешките, иронията, самоиронията помагат на човека да премине през всекидневните изпитания. Да устои на насилието – брутално, физическо насилие, лишено от смисъл, от основания – затова и още по-безчовечно и неморално. Ако въобще можем да си позволим да градираме всичко това.
„Роб се връща“ (заглавието иде от първата част на поговорката „Роб се връща, гроб се не връща“) e едно от онези свидетелства за времето на тоталитарния комунистически режим, за лагерите на смъртта като Белене, които не трябва да се забравят и загубват. Спомените не са като големите исторически разкази, те и не претендират за това. Те обаче са ценните свидетелства, допринасящи за „археологията“ на нашата памет. Тези спомени са обагрени с емоциите на лично преживяното, което прави въздействието им върху читателя наистина много, много силно. С книги като тази се спасяваме от наслоената с години умишлена забрава, спасяваме се от безпаметството. За онези, които не са живели комунизма или не помнят тази му тъмна страна, това би трябвало да бъде и книга на проглеждането. На научаването. На среща с много малка като обем, но важна като последици част от общата ни история.
