0
459

Силата на човешките гласове

„Войната не е с лице на жена. Последните свидетели“, Светлана Алексиевич, превод Боян Станков, под редакцията на Светлана Комогорова – Комата, издателство „Парадокс“, 2017.

Дори Светлана Алексиевич да не беше получила Нобеловата награда за литература през 2015 г., нейните книги нямаше как да останат незабелязани. Те и преди това се четяха. Защото писането на Алексиевич е едновременно документално и лично, пределно изчистено и овладяно, но в същото време и много болезнено. Светлана Алексиевич сякаш съзнателно се е отказала от всички словесни еквилибристики, текстовете ѝ имат силата на суровия материал, който трудно се огъва и още по-трудно се поддава на манипулация и съчинителство. Или да го кажем така – Светлана Алексиевич владее силата на документалното писане, което трудно може да остави някого безразличен.

След „Време секънд хенд“, издателство „Парадокс“ представя сега и една двойна книга на Алексиевич – „Войната не е с лице на жена“ (1983) и „Последните свидетели. Соло за детски глас“ (1985). Тези книги не са непознати у нас, но сега преводът е нов, съображенията с цензурата са отпаднали, с автоцензурата също, тук са и всички поправки, които беларуската писателка и журналистка нанася по-късно. И е факт – почти трийсет години по-късно, книгите на Алексиевич не са изгубили нищо от силата си.

Чета своя стар дневник… Опитах се да си спомня човека, когото бях, докато писах книгата. Този човек вече го няма, даже я няма и страната, в която тогава живеехме… Навън всичко вече е друго – ново хилядолетие, нови войни, нови идеи, ново оръжие и изменилият се руски (по-точно руско съветски) човек…

Във „Войната не е с лице на жена“ Светлана Алексиевич дава думата само на жените – понякога ги увещава, друг път ги изчаква внимателно да започнат да говорят, понякога дълго пият чай, обсъждат прически и рецепти, докато стигнат до същественото – да заговорят за войната и за онова, което са се опитали да забравят. Алексиевич търси истината отвъд фактите, които така или иначе знаем. Тя търси историите. Търси как се преживяват тези истории.

Слушам, когато говорят… Слушам, когато мълчат… И думите, и мълчанието за мен са текст…

Някои от тези гласове принадлежат на жени, които са герои, други са жертви, някои от тях са били медицински сестри, други – снайперистки, картечарки, командири на зенитни оръдия, сапьори… След войната тези жени се превръщат в учителки по история, счетоводителки, лекарки, готвачки, перачки, но никой никога не търси тяхната гледна точка – официалната история вече е написана от мъжете и в нея няма място за колебания, за ужас, за срам и за разкаяние. А в женските разкази има много сълзи, независимо от това кой е бил победител и кой победен. Жените по-трудно преживяват войната и затова по-трудно говорят за нея. А техните спомени разрушават много от митовете за героизма, за безстрашието, дори за страха – въобще за всички онези свръхчовешки подвизи по време на Втората световна война.

Селото от моето детство след войната беше женско. Мъжки гласове не помня. Така е и останало в мен – за войната разказват жените. Плачат. Пеят, сякаш плачат, пише Алексиевич за мотивите си да потърси женската гледна точка към войната. Както и отговор на въпросите защо и днес продължаваме да бъдем в плен на „мъжките“ представи за войната и защо обикновено жените нямат думата.

„Войната не е с лице на жена“ е възможно най-добрият пример за силата на документалния разказ – за това как трябва да се работи със свидетелствата, и как документалната история няма нужда от разкрасяване и словесни излишества, защото тя така е най-силна – чиста и оголена.

Втората книга „Последните свидетели. Соло за детски глас“ Светлана Алексиевич пише две години по-късно, след като е събрала женските гласове – този път тя записва спомените за войната на онези, които най-малко са имали право на глас – на онези, които са били деца. Дванайсетгодишни, петгодишни, седемгодишни момчета и момичета, които свикват с глада и със смъртта, с това бащите им да ги няма, майките да плачат, никой да не се смее. Деца, които живеят в сиропиталища и които се разплакват в един глас, когато някой произнесе думите „мама“ или „тате“. Оказва се още, че онези – най-малките, които уж все още не разбират, помнят всичко – как мирише войната, как майките падат край пътя и войниците набързо ги погребват, как върху надгробните могили пълзят едри буболечки, как са загубили способността си да говорят и как след пожарите по дърветата растат печени ябълки…

Войната – това е моят учебник по история. Моята самота… Аз изтървах времето на детството, вместо детство имах война, казва Вася Харевски, който е на 4 години, когато започва войната.

Накъде вървяхме, закъде пътувахме, разбира се, не знаех. Не разбирах. Помня само думата Азаричи и телта, към която мама не ми разрешаваше да приближавам. След войната разбрах, че ние сме попаднали в Азаричкия концлагер. Аз даже после ходих там, на това място. Но какво ще видиш там сега? Трева, земя… Всичко е обикновено. Ако е останало нещо, то е само в нашата памет…, казва Зина Приходко, която също е била на 4 години.

Между другото – ето и един парадокс – книгите на Светлана Алексиевич освен че трудно могат да се четат безпристрастно, те често предизвикват полярни мнения. И преди промените, и сега. Нейните книги са трудни за преглъщане. А тези документални разкази някак все излизат от рамките, които официалната история е очертала. Дори днес Алексиевич е обвинявана в съвсем крайни и взаимоизключващи се грехове – веднъж се чуват мнения, че нейните текстове са чиста журналистика и съответно не са истинска литература. Друг път беларуската писателка е обвинявана, че тези документални разкази са толкова страшни и толкова въздействащи, че няма как да бъдат документални, а са литература, т.е. – измислица.

И така – между тези взаимоизключващи се обвинения, книгите на Светлана Алекиевич демонстрират, че най-голямото достойнство на документалните разкази е, че те не влизат в общия калъп, те прекрояват официалната история, дават думата на онези, които обикновено мълчат. И още – силата на тези истории е, че те не претендират, че има една-единствена официална гледна точка към историята, а ни дават богатството на човешките гласове.

Оля Стоянова е завършила журналистика в Софийския университет. Авторка е на осем книги – с поезия, къси разкази, роман и документалистика. Тя е носителка на награди за поезия и проза, сред които: първа награда от националния конкурс за разказ „Рашко Сугарев“ (2011), наградата „Николай Кънчев“ (2013), националната награда „Иван Николов“ (2013), както и на наградата за драматургия „Аскеер“ през 2014 г.

Предишна статияАко искаш мир, готви се за война
Следваща статияПреди двайсет години