4
1272

Силните жени на Северното сияние

Kristin Lavransdatter1
„Кристин, дъщерята на Лавранс”

За изборите, които прави жената, и за силата й да брани желанията си: две заглавия от програмата на фестивала на северното кино (3-11 декември 2014).

Еманципацията на скандинавските общества (политическа, социална, културна, сексуална…) отдавна не е изненада за никого. И все пак, когато в зоната на киното се появят универсални сюжети, решени по „скандинавски” толерантно, това винаги буди любопитство и предизвиква размишления, породени в случая от две заглавия в програмата на фестивала „Северно сияние” 2014. Става дума за изборите, които прави жената, и за силата й да брани желанията си в света, в който живее. При това „мечтаното утопично общество” в Стокхолм от края на 70-те го отминаваме мимоходом, защото политическите секскандали са по-скоро клише в литературата и киното, а свободата (и свободията) от „Момиче на повикване” (2012, реж. Микаел Марсимаин) не могат да се конкурират с отстояване на позицията „разбунтувана жена” през Средновековието или дори в началото на ХХ век.

Признавам, че първоначалният ми избор да гледам „Кристин, дъщерята на Лавранс” (1995) и „Мари Кройер” (2012) беше продиктуван от имената на режисьорите. Вторият опит зад камерата на Лив Улман и творбата на Биле Аугуст винаги будят любопитство. Но ето че се оказаха филми за силни жени, които не просто обичат и страдат, а успяват и да наложат волята си – е, това вече наистина заслужава внимание в пределите на трагичния романтизъм.

„Кристин, дъщерята на Лавранс” е екранизация по трилогията на Сигрид Ундсет (носител на Нобелова награда за литература). Действието ни пренася в норвежкото Средновековие, в една полуприказна, полуисторическа стилистика, където Кристин, „любимото момиче на татко”, се оказва единственото оцеляло (и здраво) дете на богат земевладелец. Тя обича баща си и приема избора на жених без възражение, но… Временното оттегляне в манастир (докато дойде време за сватбата) вместо да я сближи с Бога, я среща с рицар – прелъстител… Подобни сюжети винаги завършват трагично или в краен случай с драматично примирение, дори когато действието не се развива в суровото Средновековие. Кристин, г-н Ундсет и г-жа Улман обаче ни поднасят една доста неочаквана развръзка на потенциалната семейна катастрофа. И това далеч не се дължи на приказно-магическия оттенък на историята. Филмът е красиво заснет, омагьосващо лиричен и мрачно натуралистичен на места (не толкова във визията, колкото в откровеността си). Женската сила никак не омаловажава достойнството на мъжките персонажи в тази фабула, а само превръща психологическите двубои в равнопоставени и по-непредвидими.

Актьорите са чудесни, а влиянието на естетиката на Бергман се усеща на всяка крачка, но при все това „Кристин, дъщерята на Лавранс” е съвсем различен филм и доста по-оптимистичен – от фолклорните намеци, през трагизма, до разкрепостената си еманципация (и нито грам феминистична пропаганда). Някак утешително е да видим, че обречената любов освен прокълната може да бъде и оцеляваща, и то в Средните векове, когато отделният човек твърде често се оказва заложник на политически интереси и семейна чест.

Marie Kroyer
„Мари Кройер”

Това, разбира се, е „привилегия” не само на средновековните социални порядки, както свидетелстват историята и изкуството. Ето да вземем Мари Кройер, любящата съпруга на известен и доста луд датски художник. Тя наистина се опитва да остане до мъжа си, въпреки неговите сривове, капризите му на творец и безпощадната му откровеност, която я превръща от самостоятелен индивид в незаменимата-съпруга-и-майка-която-не-става-за-нищо-друго. Мари обича Педер повече от неумелите си творчески опити и дори от дъщеря им Вибеке, но тази любов я изпълва с тъга и разочарование. В опит да възстанови равновесието си, тя заминава с детето за Швеция, където се запознава с композитора Хуго Алфвен… Биографичният филм „Мари Кройер” се отличава с някаква хладина и овладяност на чувствата, контрастиращи същевременно със страстите, за които разказва, и умело ги подчертава, сякаш погледнати през далекогледа на безпристрастен наблюдател. Фабулата напомня по любопитен начин на съдбата на Ана Каренина, с някои дребни разлики в детайлите (скучният съпруг е заменен с луд), като изключим обстоятелството, че не е художествена измислица, защото е по действителен случай. И ето че при разлика 20 години в епохата и географско преместване на Запад, към Дания, историята придобива по-сдържан тон и неочаквана развръзка. Мари Кройер е невероятно красива жена (така говорят и за Ана Каренина), обект на обожание и желание за притежание, тя е зависима от мъжа си и леко безотговорна към детето си, когато я пресреща голямата любов, но… Тя се оказва далеч по-малко безпомощна, по-уверена, по-решителна (може би в качеството си на датчанка от началото на ХХ век) и способна да живее с избора, който прави.

Биле Аугуст е умел киноразказвач, възприел специфично рационален стил (сякаш без излишни „прилагателни”), който оставя героите на тяхната съдба и се оказва дори по-въздействащ в предаването на женската драма. Скандинавският дух (или онова, което си мислим, че знаем за него) прониква в историите на Кристин и Мари, разделени от столетия, и дава на зрителя различна перспектива към вечната тема за любовта и за женското страдание, обвито в романтичен ореол.