Видях в интернет снимка, под която много хора бяха изразили възмущението си. Направена в центъра на един от големите градове на страната, край дървените къщички на коледен базар, в които освен шапки, шалове и подаръци се продава скара и греяно вино, а около в къщичките в две редици са наредени пластмасови маси и столове. Именно те бяха снимани. Всички места бяха заети от развеселени групички млади хора без маски, без намек от дистанция, без какъвто и да е забележим белег в поведението, че градът, страната и светът са обхванати от пандемия, че всички сме призовани да се пазим един друг като спазваме елементарните правила. В един от коментарите под снимката се посочваше, че общината е съвсем близо, на метри от този базар и от масичките, подредени там във фрапантно нарушение на карантинните мерки. Затова няма как те да не са забелязани от служителите на общината, от контролните органи, а и от самия кмет. Тоест тези заведения не могат да функционират по друг начин, освен с мълчаливото съгласие на общината, въпреки строгите забрани за събиране. Другите коментари изразяваха горчивината и глухото безсилие, с които обикновено реагираме в подобни ситуации. Моята реакция е същата. Какво мога да направя, освен да се гневя вътрешно и гневът ми да се усилва от безсилието ми.
Дълго след като изключих компютъра си продължавам да мисля за тези развеселени хора по масите на коледния базар. Какво би могло да се направи с тях? Как би могло да им се говори? Безнадеждно закъсняло ли е вече говоренето?
На тях им е весело и нищо друго не е важно. Да, и да се разболеят, те ще прекарат „грипа“ леко и без усложнения. Те са окей с грипа, както биха се изразили. Но не се ли притесняват, че могат да заразят родителите си, бабите и дядовците си, възрастните си роднини, които едва ли ще го прекарат леко и без усложнения, едва ли ще са окей с него? Нямаше и сянка от притеснение по техните усмихнати, развеселени от греяното вино лица. Такива въпроси очевидно не съществуваха в тяхното обхванато вече от празнично настроение съзнание.
И по някакъв зловещ начин тук всякакво желание за евентуален разговор и диалог горестно се прекършва. Защото когато ти не се замисляш за собственото си семейство, как би могъл да се замислиш за приятелите си, за познатите си, за колегите си или за обществото като цяло? Какво отношение изобщо би могъл да имаш към хората и към света? За теб е най-важното увеселението, топлата скара, греяното вино, шегите, закачките. Наближават празници, а нали празниците така се празнуват. Нали точно това им е празничното на празниците! Да хапваш, да пийваш и да се веселиш. Това са въпроси, които не могат да бъдат зададени – няма на кого да бъдат зададени, защото отсреща няма никой.
Сигурна съм, че из цяла Европа има млади хора край коледните базари, които са си взели по нещо на крак и оживено разговарят. Но едва ли услужливо са им подредили масички. Едва ли служителите от близката община се правят, че не виждат нарушенията. Там, където има ограничения, има и санкции при нарушения.
Колко е просто уравнението – липсата на санкции ще доведе до заразяването на близките на тези млади хора. Съдбата на една възрастна двойка, на мъж и жена в еднаква степен зависи от нехайството на техния внук и от леността на някой общински служител. Възрастната двойка и този служител въобще не се познават, но животът и смъртта им са свързани помежду си с посредничеството на техния внук.
Ние зависим едни от други в много по-голяма степен, отколкото съзнаваме. Това, което един от нас прави, се отразява на всички останали. Животът в общество поражда обществена отговорност. Прави ни зависими един от друг, но ние доброволно сме се съгласили на тази зависимост. Който погазва обществения договор, следва да понесе обществени санкции.
Трудно ми е да преценя кой носи по-голяма вина – дали младежите, насядали около масичките или общинските служители, с чието съгласие те са поставени. Едните сядат, защото виждат, че масичките и столовете са сложени. Другите, чиято работа е да гледат – не виждат. И едните, и другите не само нарушават закона – и едните, и другите са част от една корупционна среда.
Защото корупцията не е само даване на пари и получаване на пари. Корупцията не е финансова операция. Какво е корупцията в действителност, най-добре показва значението на думата – строшавам, повреждам, съсипвам, унищожавам, покварявам, развращавам, развалям. В мрежата на корупцията е оплетен целият обществен живот – икономика, политика, правосъдие, здравеопазване, полиция, отбрана, образование, религия. Пламенната изобличителна реч на Христос със седемте „горко!“ против фарисеите (вж. Мат. 23:13-33), всъщност изобличава корумпираното съзнание, където се зараждат всички видове корупция.
Въпреки че корупцията се осъществява тайно, в нея винаги присъства трета страна – това е нашето примирение и бездействие. Веселите хора, насядали около масичките, са наясно, че нарушават закона, но си мълчат, защото им е удобно. Досещат се, че някой си затваря очите за нарушението, но и за това си траят, защото им е удобно.
Корупционната нагласа се предава от един на друг поради удобство на много страни. Това създава корупционна среда. Работи на същия принцип като вируса. На коронавируса също му е най-удобно да се предава от човек на човек в корупционна среда. Така ставаме свидетели на зловещата симбиоза между две зарази – корупцията и вирусът. И двете са еднакво заразни и еднакво опасни. Влизат в симбиоза, защото естеството им е едно и също. Една снимка е запечатала тяхната унищожителна симбиоза на един празничен базар. Базари има във всички градове. Легла в болниците няма.
