0
2091

Сименон и „дървото на мъртвите“

Изстрелите и убийствата, белязали началото на годината, неволно насочиха мислите ми към криминалния жанр. Там, където за разлика от живота, справедливостта (почти) винаги тържествува. И пак за разлика от онова, което видимо ни тормози, насилието среща отпор. Дали тук не е разковничето за успеха на голямата криминална литература, която „придоби твърди контури… и отдавна в образцовите си творби престана да бъде мътна мешавица“ (Зигфрид Кракауер)? Независимо, че потокът от криминални еднодневки е покъртителен.

И два цитата:

Човекът иска да живее в общност, ала откакто тя съществува, използва немалка част от енергията си, за да се бори срещу нея („Големият Боб“).

Всичко е комедия, а всяка комедия има своето повторение („Жълтото куче“).

Авторът на тези две фрази, разграничаващи два пласта в криминалната литература, е Жорж Сименон (1903-1889). Превъзнасян от почитатели и хулен от критици, забравен от едно поколение, ала преоткрит от следващото, негови творби вече се появиха в най-престижната френска литературна колекция – поредицата „Плеяда“ на издателство „Галимар“, запазена за класиците.

Сименон – класик на ХХ век? И защо с част от творбите си? Няма как да е иначе, защото творчеството му е „чудовищно“ по обема си: повече от 200 романа, публикувани под негово име, над 150 повести (само поредицата за Мегре включва 75 заглавия), да не говорим за безбройните автобиографични текстове от късните години или за „диктовките“, за всичко онова, което той оставя, след като през 1972 г. официално обявява, че спира да пише.

Има някаква загадка в този „малък белгиец“, роден преди 115 години. Архивът му днес е приютен от университета в родния му град Лиеж, а върху творчеството му се пишат дисертации, макар цял живот да е бил контрапункт на официалната литература. Темите му са почерпени от улицата, почти не използва прилагателни и за близо седмица е бил в състояние да публикува нов роман. Той не е изтънчен стилист или мислител, подобно на големите имена във френската реч, нито е съпоставим с Пол Валери или Екзюпери, Камю или Сартр.

Сименон е литературен плебей, инстинктивно странящ от всякакъв „интелектуализъм“. И цялата му съдба го доказва. Той е първородният син в скромно провинциално семейство, който вижда бял свят късно след полунощ в петък, 13-то число. Обстоятелство, подтикнало суеверната му майка да подкупи акушерката. Така той се озовава с фалшив акт за раждане, на който фигурира датата 12 февруари. Едва в автобиографичната си книга „Спомням си…“ (1945) Сименон признава истината и днес на възпоминателната плоча върху родния му дом е посочена правилната дата. Когато е на 13 години, семейният лекар го вика на сериозен разговор и му съобщава тежка вест: на баща му, банков служител, имащ проблеми със сърцето, не му остава повече от година живот. Младият Жорж трябва да се хваща на работа, като паралелно с това продължава да учи. Последователно е чирак къде ли не – в сладкарница, в ателие за шапки, бил е разносвач на книги. Опознава улицата във всичките ѝ полутонове и измерения.

На 16 години, въпреки несъгласието на майка си, постъпва като криминален репортер в консервативния вестник „Газет дьо Лиеж“ и там потъва в алхимията на подземния свят, който дава фон на романите му. Следват над 1000 репортажа, най-добрите от които са подписвани с Жорж Сим., и сътрудничество с редица сатирични издания. Равносметката от този период е писане, което го научава да икономисва думите, да постига силен ефект с минимални средства. Биографът му Дени Тилинак определя тези първи текстове като откриване на „оголения живот“, помогнал му да разбере, че може да се твори и с „фрустриращи материали“.

От началото на 20-те години Жорж Сименон се установява в Париж. И отново перото му се потапя в „криминалната хроника“, в онова, което на френски език буквално означава „различни факти“. Започва да пише разкази и повести. „Малкият белгиец“ е забелязан от Колет, голямата дама на френската литература, а през 30-те години и от Андре Жид. През 1931 г. излиза и първият роман от сагата за комисаря Мегре – типичен дребен буржоа със селски корени, загрижен да си свърши добре работата, която е от значение, без да изрича големи думи, но със съзнанието, че отстоява каузата на доброто. В „Мемоарите на Мегре“ Сименон описва заниманията на своя прочут герой така: „Във всеки случай, той трябваше да познава (курсивът мой). Да познава средата, където престъплението е извършено, да познава типа хора, навиците, нравите, реакциите на хората, замесени в случая, жертвите, виновните или обикновените свидетели. Да навлезе в техния свят без учудване, да стъпи там и да заговори езика им“. Читателите днес започват да си дават сметка, че под формата на криминалния роман Сименон прави едно от най-дълбинните описания на френското общество между 30-те и 60-те години на ХХ век, превръщайки се в съвременен Балзак.

Комисарят Мегре не е гениален детектив, нито нов Шерлок Холмс. Той е просто човечен и е добър психолог. Във всеки отделен случай, той изследва света от нов ъгъл, макар да извършва съвсем привични неща: кръстосва улиците, разговаря с портиерки, с посетителите в бистрата или кафенетата, разпитва свидетели.

„В почти всичките си разследвания, Мегре имаше период, в който, както споделяха почти шепнешком сътрудниците му, той едва „преживяше“. На този първи етап, озовеше ли се в нова среда, сред хора, за които не знаеше нищо, човек би казал, че той само диша машинално и постепенно се издува като гъба… Изчакваше възможно най-дълго, преди да си създаде мнение. И пак то не бе окончателно. Запазваше умът си свободен, докато очевидността не се изяснеше за него или докато събеседникът му не се пречупеше“ („Крадецът на Мегре“).

Накратко, за разлика от авторите, които влагат много „интрига“ в творбите си, Сименон я свежда до минимум, но пък дава много атмосфера. И често повтаря, че персонажът му, тъкмо заради човечността си, трябва да може да отиде извън себе си. Именно онова „проникване от оста на несъщинското към същинското“, за което говори Кракауер в „Детективският роман“ (1925).

Затова и в романите на Сименон хората не се делят на виновни и невинни: а там има „виновности“, рожби на обстоятелства, навързващи се в дълга верига.  

Много естествени, текстовете му са силни с ритъма на описанието (фуга и дистанция), с психологията на персонажите. Затова и критици като Пол Русел ги определят не толкова като „истории“, а като „картините на един малък белгиец“.

Той пише бързо и компулсивно, почти винаги отдалечавайки се от първоначалната идея, защото никога не знае къде ще го отведе неговата писалка или въображението му. В късните си спомени Сименон споделя, че докато работи над книгите си, включително и над цикъла за Мегре, усеща, че „сякаш е обзет от персонажите си“. Вижда ги, чува техните гласове, връща се из забравени места на паметта, влиза в кожата на героите си.

Писането превръща Сименон в номад от един свят към друг. Той странства в пространството не е като турист, а като пътник между времената. И така до 1972 г. След което престава да твори свят, макар и да продължава да пише за онова, което вече е правил.

Сименон е много различен от днешните автори на бестселъри. В неговото писане няма нищо сензационно, механично и повторяемо. Почитателите му знаят това – която и негова книга да отгърнеш, ти сякаш попадаш в „семейство от творби“, към което си приобщен. Защото има „стил на Сименон“, но има и „свят на Сименон“.

Едва тогава разбираш, че тези „малки творби“ имат особен хоризонт – не философски или метафизически, ала все пак хоризонтът на един жизнен свят. Може би затова този странен белгиец е посветил живота си тъкмо на жанр като криминалната литература. Може би защото тъкмо там е усещал, че може най-автентично да очертае профила на съвременния човек – с неговите страхове, самота, болки и накърнено чувство за справедливост. В някакъв смисъл Сименон прави в творбите си онова, което режисьорите на италианския неореализъм направиха в киното след края на Втората световна война. Те показаха с пестелив изказ колко много сила и болка се крие в света на малкия човек.

В „Спомням си…“ Сименон разказва как във въображението си подреждал всички свои истории и персонажи върху едно „дърво от романи“, което било и „дървото на мъртвите“. Звучи стряскащо, дори чудовищно: дърво, в което „чернотата“ на сюжетите видимо изобилства. Злото обаче е в материята на романа. А разгадаването на престъплението е престъпване отвъд; то е освобождаване на душата от оковите на мрака.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияНепокорни
Следваща статияПолитически стилове 2017: неръкуване vs. хулиганеене