0
1541

Симпатично мастило

Патрик Модиано

Най-новата творба на Нобеловия лауреат за литература Патрик Модиано (превод Красимир Кавалджиев, изд. „Колибри“) е посрещната с ласкави отзиви от литературната критика и от широката публика.

„Малката музика“ на този изящен роман плавно лъкатуши и съпровожда читателя в лабиринта на спомените, из уличките на Париж, в кафенетата, в изоставени апартаменти, чак до Рим и… неочаквания завършек.

„Симпатично мастило“ е магичен роман в романа със заплетен сюжет и изкусно вмъкнати размисли за самоличността, интуицията, паметта и забравата. През 60-те години на миналия век начинаещият писател Жан Ейбен, алтер его на автора, постъпва в детективска агенция. Първото поверено му разследване е свързано с внезапното изчезване на млада жена броени седмици по-рано. Той тръгва по оскъдните следи от тънкото досие, но нишките се губят. Скоро напуска, ала заинтригуван от непроницаемата „афера“, продължава да издирва парчета от сложния пъзел и да запълва лист подир лист от книгата, която посвещава на мистериозната Ноел Льофевр, а може би и на потънала дълбоко брънка от собственото си минало. Постепенно изплуват имена, места, събития, епизоди. И белите полета в един живот, изписани сякаш със симпатично мастило, добиват контур, облик и цвят.

Френският писател Патрик Модиано е роден през 1945 г. Автор е на 29 романа, издадени на 36 езика, немалко от тях и на български. Творчеството му е белязано от темата за отсъствието, за изчезналите близки, от надеждата да открие тяхната и своята идентичност. Особено място заема споменът за окупацията през Втората световна война. През 2014 г. Модиано получава Нобеловата награда за литература за цялостно творчество, присъдена „за изкуството на паметта, с което изучава най-неуловимите човешки съдби и вдига завесата над света на окупацията“. Постоянният секретар на Шведската академия Петер Енглунд го нарича „Марсел Пруст на нашето време“.

„Симпатично мастило“, Патрик Модиано, превод Красимир Кавалджиев, дизайн на корицата Люба Халева, издателство „Колибри“, 2022 г.

В човешкия живот на моменти има бели полета, но понякога те наподобяват някакъв рефрен. В продължение на по-кратки или по-дълги периоди не чуваме този рефрен и като че ли го забравяме. После някой ден той изплува неочаквано в паметта ни, когато сме сами и нищо наоколо не може да ни разсее. Изплува като текст на детска песничка, която не е загубила магнетичното си въздействие.

Броя годините и се опитвам да бъда максимално точен: като съпоставям различни спомени, бих казал, че са минали десет години от краткото ми чиракуване в агенцията на Ют и от няколкото следобеда, в които ходех на гишето за писма до поискване по следите на тази Ноел Льофевр. И то без никакъв резултат. Освен досието в тънката небесносиня папка, което съм запазил и което не може да се сравнява по дебелина с прекратените разследвания на полицията и жандармерията.

Седях в малък фризьорски салон на улица „Матюрен“. Чаках реда си пред ниска масичка, върху която бяха наредени няколко купчини списания и един филмов справочник. На кафявата му корица бе изписана годината на издаване: 1970-а. Разлистих го и попаднах на раздел „Снимки на актьори“. Едно име ми се наби в очите: Жерар Мурад. И все пак трябва да призная, че от десет години не се бях сещал за това име. Докато „Ноел Льофевр“ не бе избледняло в паметта ми, то едва ли бих могъл да си спомня ей така изведнъж точното име на човека, с когото се бях запознал десет години по-рано през април в едно кафене. На снимката той беше със същото яке от овча кожа както в деня, когато ме заговори. Кожен каскет, килнат назад и откриващ челото му, и шалче, силно стегнато около врата… Седеше върху подлакътника на едно кресло и се усмихваше. Отдолу бе написан някакъв телефонен номер с червен молив.
Фризьорът бе видял, че разглеждам справочника, и когато седнах на въртящия се стол пред огледалото, ме уви в бяла пелерина и ме попита:
– Интересувате ли се от кино, господине?
– Открих в този справочник снимката на един приятел.
Учудих се, че направих такова признание. Почти бях забравил Мурад и ето че той изникна най-неочаквано.
– Може и да го познавам. Дълго работих като гримьор в киното.
Фризьорът ли бе записал телефонния номер с червен молив? Взе справочника от ниската масичка, а аз го разгърнах на страницата със снимката на Мурад и той дълго я разглежда. Явно не го познаваше.
– И все пак това е моят почерк тук, с червен молив… Идвал е при нас да се подстригва… Посочи с ръка към отсрещната страна на улицата, оттатък витрината.
– Сигурно е играл някоя малка роля в единия от двата отсрещни театъра. Само че кога? Едни идват, други си отиват… Не са един-двама… Няма как да ги запомни човек… Вие също ли сте актьор, господине?
– Не точно.
– Да знаете само колко актьори съм гримирал…
Тъга премрежи погледа му. В ръката си държеше филмовия справочник.
– Давам ви го. Може пък да намерите в него и други приятели.

Когато излязох на улицата, ми се прииска да се отърва от този справочник, който беше доста тежичък. Ала не, по-добре да го прибера в някое чекмедже. Снимката на Жерар Мурад щеше да бъде още една насока в добавка към изготвеното от Ют десет години по-рано картонче, оскъдните допълнителни сведения, които бях изброил на две страници, и писмото до Ноел Льофевр, което бях взел от пощата. Още една насока? Помислих си за някои углавни дела, при които се събират така наречените „веществени доказателства“, и по-специално за един съдебен процес след войната: зад обвиняемия – трийсетина куфара, единствените следи от изчезнали хора.

Преди да прибера справочника в чекмеджето, още веднъж го разлистих и разгледах снимката на Жерар Мурад. Килнатият му назад кожен каскет, усмивката и непринудената му поза не отговаряха на представата ми за младежа, с когото бях прекарал един следобед в 15-и арондисман. В онзи ден той ми се бе сторил много по-мрачен. Ноел Льофевр и Роже Беавиур бяха изчезнали един след друг преди няколко седмици – това обясняваше неговата нервност и безпокойство. А тук, на снимката, пет години по-късно, вече си личеше, че несъмнено се е примирил с тяхното отсъствие. Или междувременно те са му се обадили и той просто ги е видял отново.
Под снимката не беше посочен адресът му, а само адресът на някакъв импресарио.
Осмелих се да се обадя. Отговори ми някаква жена, сигурно секретарка.
– Бих искал да се свържа с един от вашите артисти – казах аз.
– Как му е името, господине?
– Жерар Мурад.
– Как се пише?
Продиктувах го буква по буква. Последва мълчание. Сетне прошумоля хартия. Жената сигурно проверяваше в някаква картотека.
– Мурад, Жерар… Нашата агенция вече не работи с него от 1971 година, господине.
– Имате ли адреса му?
– Имаме два негови адреса – единия в Париж на „Ке дьо Грьонел“ №57, другия в Мезон-Алфор, улица „Карно“ №26. През 1969-а му бяхме намерили малка роля в една пиеса, „Краят на света“, в театър „Мишел“. Само с тези сведения разполагаме, господине.
За какво да ходя на „Ке дьо Грьонел“, в същия квартал, където крачех по следите на Ноел Льофевр? Нямах смелост. Нито време. Пък и бих се почувствал така, сякаш се връщам назад към период, в който животът ми все още бе твърде несигурен… Сега обаче той вече не беше несигурен и наистина не виждах каква роля би могъл да играе в него някой като Жерар Мурад.

Надвечер промених решението си. Не исках да съжалявам, или по-скоро да изпитвам угризения. Качих се на една линия на метрото, която от десет години не бях ползвал. Слязох на станция „Жавел“ и тръгнах по крайбрежната улица към моста „Грьонел“. Но когато стигнах до него, се запитах дали си струва да продължавам нататък. Сградите на крайбрежната улица бяха съборени и на тяхно място се виждаха само незастроени терени и купища отломки. Като че ли тази зона, която по-късно щеше да бъде наречена „Фронтът на Сена“, е била подложена на бомбардировки. И те не бяха пощадили първата сграда на крайбрежната улица близо до моста – от нея бе останала само бетонната фасада. Бих могъл да си помисля, че съм се озовал пред някакъв стар гараж, ако не бях прочел табелата с червени букви над зейналия вход: „Зала за танци „Ла Марин“.
Друг следобед в Париж, през един горещ юлски ден. Бях отишъл в Булонския лес с надеждата да намеря малко хладина и вече се готвех да се върна в центъра с автобус №63. Но се отказах и реших да повървя до авеню „Виктор Юго“.

Бях си спомнил едно име, Жорж Бренос, когото навремето Ют бе приел в кабинета си и който го бе уведомил за изчезването на Ноел Льофевр, онзи Бренос, чието писмо до нея бях получил на гишето за писма до поискване. Помнех адреса му – авеню „Виктор Юго“ №194 – тъй като неведнъж бях чел няколкото непълни записки в досието.
В горния абзац употребих думата „навремето“. Тя се отнася и за онзи юлски следобед, който ми се струва толкова далечен, че не мога да уточня годината – преди или след посещението ми във фризьорския салон, където попаднах на справочника със снимка на Мурад, или в годината, когато срещнах Жак Б. по прякор Маркиза?

Вървях по левия тротоар на авенюто, от 48 страната на четните номера, и скоро стигнах до № 194 – малък луксозен частен дом с фасада от тухла и камък и със спуснати метални капаци на прозорците. Медната табелка на входната врата изглеждаше съвсем нова, докато самата сграда имаше вид на запусната. На тази табелка беше написано с черни букви: „Ла Каравел“, дружество за недвижими имоти. П. Молиши“. Това име, както и адресът „авеню „Виктор Юго“ №194“, също фигурираше в старите ми записки. Няколко минути се колебах, после натиснах копчето на звънеца – бях сигурен, че никой няма да откликне. Жегата, опустелият квартал през юли, фасадата със спуснати капаци на прозорците… Но с изненада чух дрезгавия звън, който контрастираше с този замрял следобед. Звукът би изтръгнал човек и от най-дълбокия сън.

Вратата веднага се отвори, сякаш някой вече стоеше зад нея и очакваше посещение. Нисък мъж с оплешивяло чело, със суховати, като че ли издялани от светла дървесина черти и с леко дръпнати очи ме гледаше настоятелно. Беше облечен със силно втален тъмен костюм.
– Бих искал да говоря с господин Молиши.
Опитвах се да придам твърд оттенък на гласа си.
– Същият.
Усмивката му беше суховата като лицето и той с нищо не показа, че посещението ми го е изненадало. Пусна ме да вляза и затвори вратата след себе си.
Въведе ме в стая на партера и ме прикани с жест да седна на един стол пред маса с дървени крака, която несъмнено му служеше за бюро, ако се съдеше по множеството натрупани върху нея папки.
– С какво мога да ви бъда полезен?
Той бе вложил във въпроса си известна любезност и дори, бих казал, известна веселост. А това контрастираше с невъзмутимото изражение на лицето му.
– Просто бих искал да ви помоля за няколко сведения.
Жегата беше още по-голяма в стаята, отколкото навън, и аз си бършех челото с ръкава на ризата. Ала той като че ли не страдаше от тази горещина въпреки много високата стегната яка, вратовръзката и вталеното сако. Понеже капаците бяха спуснати, силната светлина от полилея ме заслепяваше.
– Става дума за една приятелка, отдавна нямам известия от нея – познавала се е с господин Жорж Бренос.
Седнал зад бюрото си с вдървена стойка, той ме разглеждаше, струва ми се, благосклонно. Посещението ми може би го откъсваше от еднообразието на работния му ден. Забеляза, че се потя.
– Съжалявам… Нямам разхладително питие да ви предложа…