0
599

Симптомът
на Варненско-Преславската епархия

KYanakiev

Изборът на двама епископи, измежду които членовете на Св. Синод на БПЦ следващата неделя ще изберат епархийския архиерей на Варненско-Преславската митрополия, приключи благополучно. И двамата номинирани са – според църковното обществено мнение – достойни кандидати.

Какво обаче показаха перипетиите, предшествали този благополучен избор? Най-важното – че в Българската православна църква бавно, незабележимо за външните й наблюдатели, е израснал същински църковен народ – „лаос”, казано на собствено църковен език. Ще припомня, че според църковното схващане „лаосът”, т. е. народът Божий на една местна Църква, който съставлява Тялото Христово в това определено място, включва без разлика всички „членове” на това Тяло – както йереите и дяконите (свещениците, казано на популярен език), така и онези, които са започнали, крайно неподходящо, да се наричат „миряни”, сякаш са прибавени от „света” (от „мира”) към Църквата, възглавени от своя епископ. След дълго и болезнено прекъсване, ние започваме да се завръщаме към жизнената практика на древната Църква, в която мястото на нейния предстоятел, епископа, никога не се е заемало без изричното волеизявление и участие на църковния народ (целокупния лаос). Драматичната перипетия във Варненската църква показа, че в нея има такъв църковен народ и той не е без воля и съвест. Драматичната перипетия във Варненската църква показа, че е дошъл краят на чисто формалните избори, при които буквата на устава е спазена, при практически пълно неглижиране на неговия дух.

Предварителните договаряния на синодални „партии”, които без въобще да се интересуват от Тялото Христово в определеното място, излъчват нейде „горе” (сиреч извън Тялото) своите фаворити и ги „спускат” на шепа църковни чиновници (по-голямата част от епархийските избиратели са все още такива), за чиито гласове въпросните „фаворити” се борят кой както може, вече стават невъзможни. Защото очевидно е отминало времето, когато Църквата бе населена основно от пасивни „потребители” на (индивидуални) „духовни  услуги”, за които епископът е нещо далечно и дълбоко безразлично, или от престарели „пазачи” на голия факт на съществуването на тази „традиционна българска институция”, за които пък епископатът като такъв е абстрактна и почти деперсонализирана „шапка” на съвкупността от храмовете и манастирите на територията на страната ни. Именно това почти пълно отсъствие на живи енории – общности от вярващи, живеещи постоянен евхаристиен живот, свързани интензивно и лично със своите свещеници – позволяваше за моралния облик на архиереите да не се знае почти нищо или и да „се е чувало”, да бъде дълбоко безразлично за почти всички.

Казвам това, защото е възможно не някой друг, а медиите у нас да си припишат заслугата за благополучното отстраняване на одиозния Бачковски игумен от мераците му за Варненската катедра. Истината обаче е, че този път срещу „фаворита” в избраната на първия тур неочаквана „двойка” въстана съвестта на местната църква. Въстана едно сплотено свещенство и водените от него съзнателни църковни общности (видях ги на молитвеното им бдение пред сградата на Св. Синод). И именно защото срещнаха възмутена църковна съвест, вбесените от това „фаворити” (и тук не визирам само обвинения в симония Борис и въобще не визирам „неизбираемия” му подгласник еп. Игнатий) прибягнаха до лукавата адвокатура на медиите. Транспонираха борбата си в една изключителна неблагообразна плоскост. Още на молитвеното бдение пред Синодалната палата, сред вярващите дошли от Варненската епархия с изненада разпознахме дежурния „контрапротестиращ” Бисер Миланов-Петното и двама-трима клакьори, издигнали нелепите плакати: „Искаме здрава ръка в Църквата” и „Не на меките китки в Църквата”.

И ето тук е мястото да обясня защо този път лично аз се въздържах да взема активно участие в спора. Освен, разбира се, защото, като познаващ добре православното канонично предание си дадох сметка, че проблемът на една местна църква (доколкото тя, като Тяло Христово, е жива преди всичко в самата себе си и разполага с цялата пълнота – „католичност” – на евхаристийния си живот) би трябвало да се разрешава от самата нея и с нейните сили, още и защото, струва ми се, съзрях и една по-мащабна и по-долнопробна борба освен борбата на Борис срещу останалите. Бе – направо ще го кажа – изпробван на църковна почва „номерът” с Делян Пеевски. Одиозният Борис – известен в църковните среди с хулиганското си поведение и с безсрамно-разгулните си постъпки (публикуваният преди дни ужасяващ порно-видеоматериал, ако е достоверен, го потвърждава), ни бе представен като решителната църковна „мутра”, която единствена би могла да се справи с внедрилата се в Църквата „содомска порочност”. „Не на меките китки в Църквата” – припомням – пишеше на плакатите на хората на Петното пред Синода. Досущ така, както пък „успелият” ъндърграунд-политик Делян Пеевски бе единственият, който би могъл да се справи с ъндърграунд-лидера Бойко Борисов. Да, започнаха да ни облъчват: Бачковският игумен е човек с криминални наклонности, най-вероятно е раздавал подкупи на епархийските избиратели, най-вероятно е способен на шантаж (сам той размахваше някаква флашка с неопределено-заплашителни думи), но… знаете ли какъв ужас е всичко останало в Църквата? Срещу „дядо Борис” всъщност… воюва „хомосексуалното лоби”.

Не забелязахте ли как през последните десетина дни (вземайки повод от онзи безсрамен видеоматериал с младия монах от Троянския манастир) медиите – уви, не само жълтите – се изпълниха с интервюта, „журналистически разследвания”, материали за „хомосексуалните клирици в Църквата”. Ако едни ни поднасяха все по-ужасяващи разкрития за безобразията на „дядо Боре”, други ни заливаха с пикантни подробности за епископи и монаси. Лично аз (изглежда ме смятат за голям наивник) бях потърсен поне пет-шест пъти, за да коментирам „последните скандали в Църквата”, за да „взема отношение към хомосексуализма в Църквата” и внезапно си дадох сметка, че тревогата на задкулисниците около изборите за Варна е доста по-дълбока от елементарната борба за една архиерейска катедра. Макар да не съм привърженик на каквито и да било конспиративни теории, този път буквално с кожата си усетих, че на някои тъкмо перспективата за увеличаването на един съзнателен и съвестлив, просветен църковен народ, който вече не желае да приема пасивно „църковни князе”, определяни в тайни бизнесменски, „архонтски” и синодални канцеларии, се е видяла много по-опасна от съпротивата срещу някой си „дядо Боре”. Щом вече не ще може да се действа както досега, щом и в Църквата, както в държавата, започват да се появяват упорити „протестиращи” – хора, способни да възпрепятстват налагането на разнообразни „Делян-Пеевци”, то ще трябва да се погрижим за тоталното дискредитиране на тази зараждаща се общност. Трябва да заглушим чистите гласове на варненските свещеници и миряни със „скандали” на най-перверзна основа, та следващия път когато тези хора попречат на нашите сметки, публиката да се отвърне погнусена: „пак тези ли – содомци, блудници – при тях и едните и другите са маскари”.

Та, усетих, че този път борбата не е просто между „хората на дядо Боре” и „хората на еди-кой-си”, а, по техен повод, борба на мрачните сили в страната ни срещу един ужасно разтревожил ги симптом: в Църквата вече няма само безгласни, само „бабички”, само „мухльовци”. И макар да не мога въобще да отрека, че в Църквата ни съществуват безобразни неща (включително от споменатия по-горе тип) мисля, че темата сега, днес, не са те, а онова здраво, което се появява „отдолу”.

Ето защо поздравявам епархийските избиратели от Варненско-Преславската епархия, че издържаха изпитанието за съвестта им и най-вече – свещениците и миряните, „народа Божий” от тази епархия, че припомниха какво е местна църква – че тя е живо Тяло, в което не може да се „имплантира” нищо без неговото съизволение.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияПисатели от цял свят срещу тайните служби
Следваща статияКой загуби Украйна?