На 1 ноември 2018 г. от 19 часа в столичната Зала „България“ Софийската филхармония под диригентството на Герган Ценов ще представи програма, съставена изцяло от произведения на български композитори. Концертът е част от поредицата RE: NOVAE MUSICAE, а програмата му ще включи две световни премиери – на „Небесна светлина“ за симфоничен оркестър на Ясен Воденичаров и Симфония №7 на Васил Казанджиев, както и изключително рядко изпълняваната Симфония-кончертанте за виолончело и оркестър на Любомир Пипков със солист Лъчезар Костов. По повод на предстоящия концерт диригентът Герган Ценов споделя някои свои мисли и впечатления, свързани специално с подготовката на премиерата на новонаписаната симфония на Васил Казанджиев.
Преди няколко дни се обадих на Васил Казанджиев, за да го помоля да промени един съвсем малък детайл в партитурата на своята последна Седма симфония, чиято световна премиера ни предстои да представим с колегите от Софийската филхармония на 1 ноември тази година. Казах му: „Маестро, умолявам ви, нека променим нотацията на това място, за да не осъдим бъдните поколения на вечно умуване върху този един такт, както днес, почти двеста години след смъртта на Бетовен, продължаваме да умуваме върху последния такт от встъплението на неговата Първа симфония“.
След три секунди мълчание (което при Маестрото обикновено е сигурен знак, че ще последва словесен шедьовър) той ми отговори: „Е, много ти благодаря за комплимента“.
Само преди няколко седмици Васил Казанджиев навърши 84 години, което е един безценен дар за всички нас, неговите почитатели, защото (с риск да бъда упрекнат в изпълнителски егоизъм) на всички нас ни е предоставена изключителната привилегия да се насладим на нещо много специално, а именно – на златните плодове на един вълнуващ късен стил. И ако теоретици – от германеца Теодор Адорно до палестинеца Едуард Саид, са се опитали, всеки по своему, да артикулират идеята за късния стил по възможно най-убедителния начин, за мен лично късният стил не е нищо друго освен една музикална реприза, в която композиторът прави опит да резюмира, и евентуално да умиротвори, главните елементи от „експозицията“ на своя ранен творчески път.
А ние всички помним (дори и аз, който по това време още не съм бил роден) тази не „експозиция“, а истинска „експЛозиция“ от ранните творчески години на Васил Казанджиев, когато всяко негово ново произведение се очакваше като топъл хляб на небезизвестните „обсъждания“ в Съюза на българските композитори, на които той и неговите съмишленици Лазар Николов, Константин Илиев, Георги Тутев и Иван Спасов трябваше да дават отчет за своята безкомпромисна творческа смелост. От същите тези ранни години датира и писмото на Константин Илиев до неговия скъп другар и съратник Лазар Николов, в което той пише: „Много се страхувам за Васко, който правил опасни изказвания. Дръпни му ушите от мое име. Не са времена за донкихотовщини. Да не проявява излишен героизъм.“ (9.04.1954)
Но както пее басът в Тринайсетата симфония на Шостакович: „Хотели юмор убить – а юмор показывал кукиш!“ Какъвто жест, безспорно, в ония години би изглеждало прелестно-остроумното „Дивертименто“, което Панчо Владигеров (по думите на Васил Казанджиев) нарекъл „ДивОтименто“. А паралелът между Шостакович и Казанджиев може би не е съвсем лишен от смисъл, защото по мое мнение и при двамата композитори истинският протест е в тяхната музика.
С основаването на ансамбъла „Софийски солисти“ през 1962 г. двете големи теми в сонатната форма на Васил Казанджиев, наречена живот – композирането и дирижирането – започват своята взаимна… трудно ми е да намеря най-точната дума… игра, борба, надпревара? Самият Васил Казанджиев в моменти на меланхолична самокритичност споделя, че дирижирането е попречило на композирането му, но мисля, че малко по-късно в разговора ни той винаги и неминуемо се съгласява с думите ми, че: първо, без опита от диригентските му години (и то какви години!) нямаше никога да се появят всичките тия оркестрови произведения, в които изключителното оркестраторско майсторство и пълното владеене на тази огромна триглава ламя, наречена оркестър, вероятно нямаше да бъдат възможни; и второ – така се случи, че в България през изминалия век повечето от големите ни композитори бяха и големи диригенти, което може би е било и единствената причина произведенията им да бъдат изпълнени и чути в една среда, в която „авангардно“ бе синоним на „упадъчно“. (Понякога си мисля: какъв късмет, че Добрин Петков обожаваше музиката на Лазар Николов!)
Белезите на късния стил в творчеството на Васил Казанджиев се явяват в своето типично проявление. Появяват се симфонии с подзаглавия като „Нирвана“ (№4) и „Lux Eterna/Вечна светлина“(№5), старинни форми като ричеркар изместват някога граничещата със сюрреализъм необуздана алеаторика. Това също така е и периодът, в който Васил Казанджиев се обръща назад с благодарност към своите духовни наставници и им се отплаща за тяхната бащинска подкрепа по единствения възможен за него начин – „Сага“ за виолончело и пиано (в памет на Константин Илиев), Пета симфония (в памет на Добрин Петков), Трио-соната за кларинет, виолончело и пиано (в памет на Лазар Николов).
Седма симфония е типична рожба на късния стил. По отношение на формата, Васил Казанджиев се завръща към класическия четиричастен цикъл и (още по-назад в историята) към бароковата конфигурация бавна-бърза-бавна-бърза част. Това, което за мен е изключително интересно в Седма симфония, е една тенденция, която според мен се появява още в Четвърта, а по-късно и в Шеста симфония, а именно – тази целенасочена контрастна съпоставка между двете бавни и между двете бързи част, където първата бавна част (Largo) е по характер ефирна, прозрачна, неподвластна на гравитацията, втората част (Allegretto scherzando) привнася една усмихната жестикулативна игривост, която напомня шегите на Щраусовия Тил Ойленшпигел и която има известна отрезвяваща и приземяваща роля, преди композиторът да ни потопи в дълбинните течения на третата част (Adagio), което за разлика от предходната бавна част ни въвежда в свят на нежна мелодика и интимна експресия, само за да бъдат тези нежност и интимност разкъсани от огнения вихър на финалната част (Allegro con brio). И ако в описанието на отделните части си позволих сантиментално-поетични сравнения като „ефирна“, „приземяваща“, „дълбинни течения“ и „огнен вихър“, единствената причина навярно е нескорошният ми разговор с композитора, в който той самият ми сподели, че в процеса на работа върху симфонията съвсем спонтанно, и до много голяма степен подсъзнателно, у него се е зародила идеята за творба, в която да претвори идеята за четирите основни градивни елемента от Античността – въздух, земя, вода и огън. В същия разговор Васил Казанджиев напрàви интересен паралел между горната древногръцка космогония и идеята за четирите основни човешки темперамента – флегматик, сангвиник, меланхолик и холерик, като за мен подобен род комплексни идейни аналогии и чисто рационални взаимовръзки е може би един от основните белези на типичния късен стил.
Седма симфония се различава от останалите шест симфонии по един признак, който до много голяма степен доближава късния стил на Васил Казанджиев до този на Бетовен и който признак до много голяма степен буди известна тревога у мен. Аз лично усещам в двете бавни части една отчуждена и отчуждаваща меланхолия, много близка до меланхолията, която можем да видим в бавните части на късните клавирни сонати и късните струнни квартети на Бетовен. Една меланхолия, в която човек изгубва представа за време и за пространство и в която на моменти като че ли тишината взема превес над звука. И може би именно тази победа на Васил Казанджиев над звука, над музикалната фактура, над оковите на акустичната действителност е и най-яркият белег на истинския късен стил – периода, в който композиторът се отделя от материалното и явното.
Герган Ценов е завършил музикалното училище „Добрин Петков“ в Пловдив. През 1993 г. постъпва в Националната музикална академия „Проф. Панчо Владигеров“ с две специалности: пиано в класа на проф. Жени Захариева, и оперно-симфонично дирижиране в класа на проф. Васил Казанджиев. От 1999 г. живее в САЩ, където е завършил Държавния университет в Монтклеър, Ню Джърси с магистърска степен по пиано и Джулиард Скуул в Ню Йорк с магистърска степен по оркестрово дирижиране. В Ню Йорк той създава и дирижира Камерен ансамбъл „Ценов”, който изпълнява неотклонно произведения на български композитори. През май 2017 г. Герган Ценов изнесе световната премиера на Шеста симфония на Васил Казанджиев (посветена на него) заедно с Нов симфоничен оркестър. В началото на 2018 г. Портал Култура публикува апела му Дайте шанс на българската музика, който предизвика голям отзвук.
