0
1254

Сицилианска история с духове

Sicilian Ghost Story (Сицилиански призрак)

Sicilian Ghost Story (Сицилиански призрак) на Фабио Грасадония и Антонио Пиаца (от програмата на София Филм Фест 2018) е въздействащо поетично пътешествие на ръба между реалност и фантазия.

Понякога метафоричният език и естетиката на символите са много по-ефективни за изграждане на емоционална нагласа и прокарване на послание от безпристрастния  документализъм в киното. И когато създателите на един игрален филм си владеят добре занаята, зад една романтична история с фантастичен оттенък изскачат не само семейна драма, крими съспенс и обществено-политически памфлет, а постепенно изкристализира горчивото философско откровение за една народопсихология, съсипана от отровните „изпарения“  на Коза Ностра.

Без да достига виртуозната изобретателност (сюжетна и визуална) на „Лабиринтът на фавна“ (2006, реж. Гийермо дел Торо), Sicilian Ghost Story на Фабио Грасадония и Антонио Пиаца (включен в секцията „Калейдоскоп“ от програмата на София Филм Фест 2018) е въздействащо поетично пътешествие на ръба между реалност и фантазия, и неочаквано обобщение на всичко онова, което светът вече знае (или предполага) за сицилианската мафия.

Sicilian Ghost Story (Сицилиански призрак)

Задачата, която си поставят двамата италиански автори, едновременно сценаристи и режисьори на проекта, не е никак лесна. От една страна, Грасадония и Пиаца се заемат да конструират прецизен, емоционално наситен и добре обмислен „портрет“ на едно от най-зловещите престъпления, извършени от сицилианската мафия – отвличането и убийството на 11-годишния Джузепе, син на Сантино ди Матео, бивш член на Коза Ностра, който през 1993 г. е задържан от полицията и става един от „покаялите се“ – т.е. свидетел на прокуратурата в делото за убийството на съдия Джовани Фалконе. От друга страна, създадена е фикция, около която се завърта фабулата на филма, а именно романтичната история, заформяща се между младия Джузепе (тук 13-годишен) и съученичката му Луна, които живеят в изолирано сицилианско село. Един ден Джузепе спира да ходи на училище, което събужда безпокойството на Луна, докато останалите обитатели на селото демонстрират безразличие, мълчание или онова отричане, типично за глупавите и/или страхливи възрастни. Безпокойството на момичето се увеличава, когато започва да получава видения за страданията на Джузепе, а зрителите постепенно откриват кой всъщност е мистериозният баща на момчето и какво се крие зад заплашителната сивота на всекидневието и алегоричните „халюцинации“…  Така върху реалното „произшествие“ се наслагва тийнейджърска романтична драма, която бързо отстъпва място на мистична история за духове, за да се издигне между лиричната невинност и бруталната действителност на съвсем различно ниво, както от естетическа, така и от етична гледна точка.

Sicilian Ghost Story (Сицилиански призрак)

Sicilian Ghost Story се отличава с изтънчен поетичен стил, който на моменти подлага на изпитание зрителското търпение с „реенето“ на разказа и дължи голяма част от внушението си на прекрасната операторска работа на Лука Бигаци (известен от съвместната си работа с Паоло Сорентино). Удивително е как филмът разцъфва като незабележимо цвете пред очите на зрителя и едва след края му (особено ако не познаваш реалните събития, вдъхновили сюжета) можеш да се отдадеш на размисъл за многопластовото послание на тази сложна сплав между онирично ефимерното и болезнената осезаемост на „мръсния“ реализъм, който допуска малтретирането на деца. Пречупването на една варварска ситуация от сицилианската действителност през „детския прочит“ отключва (особено за чуждестранния зрител) един процес на инициация, съчетаващ откритие, омерзение и некомфортна адаптация, по време на който голяма част от увереността в натрупаното познание за света експлодира и изчезва заедно с илюзиите за социалната еволюция.

Фабио Грасадония и Антонио Пиаца се придържат към общите характеристики на фактите „без грим“ и въпреки това съхраняват достатъчно умереност, за да се опитат да открият поезия в лоното на мафиотското правосъдие, превърнато в индустрия. В центъра на тяхната метафора е образът на Луна, едно момиче затворено в свят на самота, неразбиране и семейни ограничения (персонажът на майка ѝ е истинска класика), което надраства личния бунт и след изчезването на Джузепе смело понася сблъсъка с мълчанието и бездействието на всички авторитетни фигури, които я заобикалят (родители, учители, самата полиция и т.н.).

Sicilian Ghost Story си има недостатъци, сред които излишните дължини на някои сцени, както и малко резкия преход от метафорите (които постепенно ни привикват към специфичния поетичен стил на филма през три четвърти от екранното време) към бруталния натурализъм, лишен от естетически алюзии. Но въпреки че на моменти разказът сякаш губи извора си на идеи и вдъхновението, което изглежда толкова обещаващо в началото, пак си остава въздействаща и почти хипнотична кинотворба. Противопоставяйки една чиста романтична емоция на жестокостта и малодушието, извеждайки на преден план философското просветление, което отрича ефективността на кръвопролитието като оръдие на отмъщението, Фабио Грасадония и Антонио Пиаца преоткриват едно прастаро решение за морално надмощие над Злото – животът продължава, значи надеждата е оцеляла.

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.
Предишна статияБлаго-дарение
Следваща статияЧовешкото съществуване и виновността