0
3123

Скандинавски сюжети

„Шведски навлек“

За три заглавия на фестивала „Северно сияние“ през декември 2016 г. 

Фестивалът „Северно сияние“ се позиционира естествено в началото на декември. Само дето на прожекциите тази година нямаше достатъчно публика като за доброто ниво на филмите в програмата. Което си е направо жалко, предвид студа навън и топлата емоция, която излъчва всяка умело разказана киноистория. Или поне три от тях…

„Шведски навлек“ (2015, реж. Рони Сандал) е романтична драма и нещо като социална фреска за един обществен феномен, с който едва ли много хора в България са запознати – бедни млади шведи, напускат родината, за да си търсят късмета в преуспяващия норвежки съсед Осло… Дино е на 23, нещо като бунтарка, която живее в общежитие и дели една стая с още няколко младежи. Тя не поддържа връзка със семейството си, има проблеми с алкохола и всекидневно търси работа. Един ден попада като детегледачка в дома на бивш тенисист, който се грижи сам за двете си дъщери, и това променя съдбата на няколко човека. „Шведски навлек“ е обгърнат в характерната скандинавска сдържаност, която по специфичен начин смекчава емоциите и изостря усещането за отчуждение и изолация. На фона на охолния норвежки „пейзаж“ младата Дино напомня на изпаднала южнячка, която е сърдита на целия свят и търси мястото си в живота. Общуването с децата, за които трябва да се грижи, и с техния баща самотник постепенно променя Дино и сякаш й дава някаква цел, различна от живеенето ден за ден. Филмът на Рони Сандал е любопитен като фабула, изпълнена с нетипични за този тип история ходове (на които ни е свикнало американското кино), както и с цялата ситуация на младите шведи, третирани като евтина работна ръка – крах на мита за северното благополучие, което в по-отдалечени географски ширини като нашата май не се разграничава според националностите на полуострова. Позитивното послание е толкова дискретно и ненатрапчиво като всеки елемент от сюжета и визуалното решение на тази екзистенциална драма, пораждаща доста размисъл.

„Две нощи до сутринта“

След шведско-норвежко съперничество, се озоваваме във финландско-литовско сътрудничество с „Две нощи до сутринта“ (2015, реж. Мико Купаринен) – друга романтична история. Този път социалният елемент не е активен фактор (до степен, че дълго време може да не си дадете сметка, че действието не се развива във Финландия, а във Вилнюс), защото се потапяме в психологията на взаимоотношенията. Каролин е френска архитектка, а Якко – финландски диджей. Съдбата ги среща в хотел в латвийската столица. Тя не говори английски, а той – френски, но двамата се разбират чудесно между две питиета. На следващия ден нейният полет е отменен поради облака пепел над Северна Европа и това им дава възможност да се срещнат отново, а правилата на общуването им са променени… „Две нощи до сутринта“ ни увлича в емоционалното „разсъбличане“ на двама души, които се оказват по-уязвими зад светските маски, надянати с професионализъм или по навик. Филмът разнищва перипетиите на комуникацията в модерното общество, което се оказва все по зависимо от технологичните си удобства. Неочакваната хотелска среща води до взаимно привличане, което разклаща привидната самоувереност и предизвиква няколко вълнуващи интимни момента, откраднати от неумолимия ход на времето. Двамата актьори са чудесни, особено канадката Мари-Жозе Кроз в ролята на талантлив творец на виртуални проекти, изгубена в „конструирането“ на собствения си живот. Филмът умело се измъква от клишетата на един изначално конвенционален сюжет, възползва се от гореспоменатата скандинавска резервираност и изгражда въздействащи образи на мъж и жена, разкъсвани между съкровените желания и ангажиментите на всекидневието.

„Втори шанс“

После се прехвърляме в Дания за „черешката на тортата“ – „Втори шанс“, петнайсетия игрален филм на (дамата от „Догма“) Сузане Биер, който освежава неприятния вкус, останал след американския й „флирт“ „Серена“. С достойно за възхищение умение в изграждане на интригата и водене на актьорите, режисьорката се впуска в семейна драма с елементи на трилър и проследява докъде е в състояние да стигне един съпруг и баща, воден от любов и грижа за семейството си. Андреас (Николай Костер-Валдау, в роля доста по-различна от тази в „Игра на тронове“) е съвестен полицай и баща на новородено. През деня той изпълнява професионалния си дълг, а вечер се прибира в спокойния си подреден дом, при красивата съпруга и малкия син, докато партньорът му Симон, наскоро разведен, прекарва нощите си в пиене до забрава. Един ден двамата попадат на двойка наркомани, които брутално пренебрегват грижите за бебето си, а в дома на Андреас се случва трагедия… „Втори шанс“ е истински вълнуващ филм, който дискретно балансира сюжетния съспенс и душевното пропадане; сурова драма без грам сълзливост и патетика (помните ли скандинавската сдържаност?), проникваща в съзнанието и сърцето с неуловима настойчивост, боравейки с ясни критерии за справедливо и непочтено, без да натрапва на зрителя морални присъди и сърцераздирателно изкупление. Сузане Биер е дала най-доброто от себе си, а разтърсващият коктейл, забъркан на екрана, излъчва аромат на катарзис и удовлетворение дълго след края на филма.

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.
Предишна статияСтръмнини
Следваща статияДо довечера има време