Начало Идеи Актуално Скудоумие
Актуално

Скудоумие

4297
Николай Кочергин, „Към другарите украинци: Само в братския съюз на Съветска Украйна със Съветска Русия е спасението на работниците и селяните от световните хищници и грабителите помешчици, капиталисти и генерали“, плакат от 1920 г.

Винаги съм подозирал, че между неограничената държавна власт и ограничеността на хората, които я упражняват, съществува една скрита, но желязна взаимозависимост. Нещо повече – принципът на държавническата ограниченост, на бездуховността, на късите хоризонти и ниските чела се разпростира и върху онези, които следват тази власт, които се придържат към нейните ориентири и лимити. (Именно лимити, а не регламенти – регламентираността е качество само на цивилизованите, на демократичните системи.) Противодействие диктатурата среща само от страна на морално и граждански осъзнатите интелектуалци, които във всяка страна са по правило малцинство. Подобни несговорчиви малцинства са трън в очите на деспота, за тях обаче всеки авторитаризъм, и особено всеки тоталитаризъм, си има надзорни и силови структури, които не си поплюват. В националсоциалистическа Германия такава структура беше Гестапо, в социалистическа Русия – КГБ, а в не по-малко социалистическата НР България – ДС. Неслучайно през суровите и зли времена на еднопартийното начало у нас злите езици нашепваха (тогава гражданските истини се нашепваха – изговаряха се гръмогласно само официалните измами), че единствена опора на Народната власт е Народната милиция. Която наистина беше народна – и дори общонародна беше. А народността обединява и сплотява. Така че не някакви чисти и свети социални идеали, не гражданският романтизъм и не абстрактният дребнобуржоазен хуманизъм предвождаха нацията ни към светлото комунистическо бъдеще – всичко това беше парлама, цветна прах в очите на родната и международна общественост. Пропагандна, декоративна прах, адресирана до полезните (по ленински полезни) идиоти и на Изток, и на Запад. Предназначението на тези идеологически пропагандни усилия бе да скрие горчивата истина за господството на централизираното държавно насилие над личността. Какво да се прави – по традиция най-зловещите режими си търсят най-лицеприятните фасади, зад които да се прикрият, откакто свят светува дяволът обича да се спотайва в сянката на кръста. Там той е най-незабележим и неразпознаваем, там неговият сатанизъм и неговата бесовщина намират най-удачната маска за грозния си маскарад.

Обществената мимикрия беше несъмнен факт, но спойката, която обединяваше нацията ни в единно гражданско битие, бе, както споменах, ограничеността. Която бе повсеместна и се предаваше неуморно по вертикала – отгоре надолу, сиреч от вожда към придворните, а от тях – и до редовите граждани. Но пътят бе и обратен, сиреч отдолу нагоре, от народните недра, от масите през придворните, та чак до вожда. Така кръгът се затваряше, двете ограничености (ограничеността снише и ограничеността свише) се срещаха нейде по извечния си път, натрупваха се по върха на пирамидата и в нейното подножие, за да се съюзят и да образуват всемогъщото царство на мракобесието. Едно дълголетно, едно полувековно мракобесие, в което с еднаква несъмненост участваха, съзнавайки го или не, и неговите палачи, и жертвите му.

Когато бях подрастващ, батковците ми разказваха как са плакали на погребението на Вожда и учителя на българския народ. Как се плачеше масово и общонародно пък при вестта за кончината на Вожда и учителя на цялото прогресивно човечество, станах сам свидетел. Радвам се, че не участвах лично в това многомилионно ридание. А не участвах не от някаква мирогледна, не от някаква политическа и социална осъзнатост, а от простото ми и ясно детско усещане, че е неподобаващо, че е неуместно, нелепо и дори лицемерно да плача за един мустакат сивоок чичко, когото никога не бях и виждал, който знаех само от портретите, от бюстовете и от букварите си, на които пък и много-много не вярвах – както се оказа впоследствие, като пламна демокрацията, съвсем основателно. Така, за разлика от целия братски съветски народ и от народа български, поради малолетието си в повсеместното ридание за Гения на всички времена и народи аз не взех участие – безучастен си останах. Останах, с други думи, вън от просълзената общонародна ограниченост – въпреки невръстната си възраст или по-точно тъкмо поради нея.

Както споменах, макар и искрено, детското ми безразличие към смъртта на генералисимус Сталин не бе класово осъзнато – класово неосъзнато беше. По-късно с времето, след като по възрастови причини излязох от Димитровската пионерска организация и по възрастови причини (други, морални причини аз не виждах) се приобщих към Димитровския комсомол, осъзнах колко точна и вярна е била детската ми сетивност. Аз и до днес считам, че да скърбиш и плачеш за собствения си палач и за палача на родителите и на народа си, е израз на граждански мазохизъм – патология е, макар и патология, грабнала цели народи. В едно от знаменитите си писма Сенека стига до извода, че робите са създали повече тирани, отколкото тираните – роби. И още нещо научихме от възхода и падението на Римската империя: че за нейното разпадане, за нейното отмиране тъгуват най-безутешно не робовладелците, а щастливите роби, онези, които, както пише в „Психология на комунизма” бащица (в романите ми той е Бащицата) Асен Игнатов, с готовност отхвърлиха от плещите си пъстрите одежди на цивилизоваността, за да се втурнат с мазохистична наслада в обятията на един или друг деспот. Тъкмо тази им всеотдайност прави и деспотичните режими така монолитни и толкова устойчиви пред еволюцията на времето – отвеки веков довеки веков.

Нагледен пример за дълголетието, за безсмъртието на робството е не само вчерашна, а и днешна Русия. Където, въпреки ежедневните издевателства на Путин и олигархичното му обкръжение, въпреки свирепата саморазправа на Кремъл с всяко свободомислие, въпреки арестите, убийствата и поетапното възраждане на Архипелаг ГУЛ-аг и въпреки чудовищната завоевателна война в Украйна, едноличният кремълски режим се радва на масова подкрепа. А онова, което мен като българин ме гнети още по-неукротимо, е фактът, че колективистичната и олигархична руска империя потърси и намери свои фенове и на родна земя – и то милиони фенове. Техният примитивен, почвенически фанатизъм вече се вихри и в парламента, и в президентството, а ако върви, както е тръгнало, утре и цялата ни държава може да яхне. Какво да се прави – варварството е дело не само на предводителите на варварите, варварството е дело и на милионите редови варвари. Без чийто изборен глас, без чиято гражданска подкрепа, без чието лековерие и без чието овчедушие триумфът на шепа властолюбиви и сребролюбиви демагози нямаше да вземе такива чудовищни размери.

Прав е, прав е мъдрецът: генетичните роби, робите по душа и сърце са създали повече тирани, отколкото тираните – роби. Лошото е само, че един предстоящ, един неминуем ден подвластен на задаващото се ново робство мога да се окажа и аз. При това без собствен принос в мракобесието, без да съм си създавал робовладелци, без и да съм им позволявал те да ме създават като роб. Опасността да се окажа съставна част от едно ново робство, което аз нито съм изграждал, нито съм допускал да бъда изграждан от него, е налице, налице е обаче и изходът от тази крещяща, от тази убийствена несправедливост. Името на този нелек изход е едно ново изгнание на път от родината към себе си. След една младежка емиграция и след една реемиграция на средна възраст обратно в родината, една нова, старческа емиграция по отъпкания маршрут от Изток на Запад набира вече ход. Актуалната политическа карта на Европа го позволява – все още. А милионите родни носталгици по Великия братски Съветски съюз, които виждат в лицето на Кремъл не наш двоен поробител, а наш двоен освободител, ще оставя да се възраждат, да се раждат и прераждат, множат и умножават на родна земя – най-коравосърдечно и без капка жал ще ги оставя. Защото знам, че съм ги предоставил в сигурните ръце на приложния им ленинизъм и на ленинския им идиотизъм, сиреч на собственото им скудоумие. Скудоумие, в което аз за нищо на света не искам нито да участвам, нито да го превръщам и в свое собствено местожителство – ни наяве, ни дори само насън!…          

Димитър Бочев е роден през 1944 г. Следва философия в СУ „Климент Охридски”. Многократно е арестуван от Държавна сигурност за другомислие, два пъти е изключван от университета. През 1972 г. напуска нелегално страната и се установява в Западна Германия, където получава политическо убежище. Работи като редовен извънщатен сътрудник на „Дойче Веле”, където си дели есеистичните понеделници на българската емисия с писателя Георги Марков. От 1975 г. е програмен редактор в българската редакция на Радио „Свободна Европа”, където отговаря за културно-публицистичната програма „Контакти”. През 1976 г. е осъден задочно на 10 години затвор. Присъдата е отменена от Върховния съд в София през 1992 г. Автор на книгите: „Междинно кацане”, „Генезис ІІ”, „Синеокият слепец”, „Хомо емигрантикус”, „Несъгласни думи”, „Белият слон” и др.

Свързани статии

Още от автора