Да се създаде национален експертен съвет в областта на монументалните изкуства, който да оценява проектите за скулптурни намеси в градската среда и да издава разрешения. Около тази идея се обединиха участниците в дискусията „Скулптурата и градът”, организирана от „Медиа въпреки”, издател на сайта въпреки.com.
Събитието, което се проведе в края на ноември в Софийската градска художествена галерия, бе подкрепено от Националния фонд „Култура”. Ето част от изказванията.
Аделина Филева, директор на СГХГ
Много желаещи да поставят възпоменателни знаци
За съжаление в последните години се появи практиката: щом някой дава средства, а общината не плаща – дадено произведение може да се случи. Общината само посочва мястото и така паметникът се реализира, а този, който плаща, избира хората, които да го правят. Така за много паметници, които вече бяха направени, комисията към Министерството на културата трябваше да даде разрешение постфактум, тя беше с вързани ръце. Не сме свидетели да е премахнато нещо, което не е добро.
Затова преди няколко години Столична община реши, че трябва да промени нещата поне за София. Беше направена широка работна група от различни специалисти, която дълго време оглеждаше старата наредба за поставяне, премахване на паметници, паметни плочи, декоративни елементи и т.н. и внесе своите предложения за промени. В новата наредба съществува експертен съвет, той има препоръчителни функции, аз съм един от членовете му. Трябва да кажа, че никак не ни е лесно. Не съм предполагала, че има толкова желаещи да поставят различни възпоменателни знаци – от паметници до табели. Този съвет има препоръчителни функции и може би мнозина си мислят, че не върши работа, но всъщност ние сме първата цедка на предложенията. Когато дадем мнение за определен паметник или паметен знак, че той не може и не трябва да бъде реализиран, след това предложението не се внася в комисиите на Столична община и не се гледа от комисиите в Общинския съвет. Наредбата има нужда от усъвършенстване, за да се осъществи по-добра връзка на паметниците с околната среда, с архитектурата и зелените площи. Но с тази наредба вече не е лесно всеки да постави каквото реши, включително и временни обекти и инсталации. И пак казвам, има значение да се подобряват нещата и да се правят предложения към общината, защото една комисия не може да свърши всичко. Хората, които са будни и се интересуват от своя град, могат да направят това за него.
Йоханнес Артинян, скулптор
Паметниците легитимират тези, които ги правят
Макар скулптурата да не е водеща в градоустройството, тя се явява нещо като „черешката на тортата“ за дадено пространство, или пък „върхът на цирея“, зависи как се възприема. До голяма степен тя е отражение на състоянието на дадено общество – от политическата система до социалните връзки. Искам да започна с кратко описание на едно пространство в Пловдив, което се намира в централната градска част, стълбите на „Каменица“. Едно от първите неща, които са направени там след пълното затишие в началото на 90-те години, беше фигурата на Мильо. Според мен, относително добра реализация в този жанр. Друг е въпросът дали градът трябва да се представя с това. Естествено, тази пластика бе приета относително радушно. Нещо повече, тя стана повод за хиляди селфита на минувачите. На същото това място десетина години по-късно – понеже стълбищата са много големи, тържествени, но не са обиграни – вероятно някой по-деен реши, че трябва да се направи нещо, което да разчупи пространството. И беше решено да се пусне една водна каскада по стълбите. Идея, която сама по себе си не е лоша. Проблемът е, че поради липса на средства и излишък на въображение това не е просто водопад, който слиза по стълбите и създава атмосфера, а някакво съоръжение, трудно за определяне като стил, което завършва в едно басейнче. В чест на това, че Пловдив ще бъде културна столица на Европа, на входа на стълбището пък е сложен грамаден надпис, наклонен на около 30 градуса. Какво се получава: на едно централно място в града имаме три абсолютно несъвместими от естетическа гледна точка неща.
Защо се случва всичко това? В крайна сметка, без да имаме световни имена в скулптурата и архитектурата, ние имаме достатъчно капацитет да не се допускат подобни неща. Скоро гостува един световен архитект, Ян Геел от Дания, той каза нещо, което казват и много други архитекти: ние построяваме градовете, след това градовете построяват нас. Същото е с този тип пластическа намеса в пространството – ние я правим, а след това тя започва да ни изгражда.
Живеем в едно изключително фрагментирано общество от групи, които не споделят едни и същи ценности, доколкото изобщо можем да говорим за ценности. Всичко това се дължи на неправилния преход. Ние живеем в някакво много странно съчетание между разпокъсан феодализъм и патриархални взаимоотношения. При липсата на една колективна воля, публичните пространства в началото на 90-те години бяха превърнати в места за хвърляне на боклук, а след това – в пространства, където всяка групичка, групировка, било то политическа, или на приятелски принцип, иска да постави някакъв знак, който да я легитимира. Всички тези паметници се правят, за да легитимират тези, които ги правят.
За съжаление, скулпторите се явяват участници в нещо, което не може да се нарече творчески процес. Когато заданието е да се направи най-буквален фигуратив, няма вариант скулпторът да надскочи заданието, защото ще бъде сменен с друг.
В Пловдив нещата не стоят като в София. Всеки, който си е насмогнал на масрафа, може да внесе предложение и паметникът да се реализира. Струва ми се, че трябва да има комисия на национално ниво, в която да влизат скулптури, архитекти, урбанисти, литератори. Нещата трябва да се гледат на три етапа – първо да се прецени дали дадена концепция трябва да бъде реализирана, на втория етап трябва да се разглежда идейният проект, до каква степен дадената намеса е адекватна и влиза в синтез с околната среда, а на третия етап трябва да бъде работният проект. За мен цензурата не е добро решение, но ако искаме да се предпазим от това да живеем в някаква смесица между гробище и дисниленд, това е неизбежно.
Филип Зидаров, изкуствовед
Кое различава голямото произведение от кича?
Опитите за възвеличаване на някакво митологизирано минало винаги означават едно и също – признание за нищетата на съвремието. По какъв начин в България се изражда идеята за паметник? Първите паметници след Освобождението са почти нефигуративни, докато народната власт засипа държавата с „ужасии“ по политически причини, направи това тотално израждане на вкуса на нацията. За мен от много време има само два прилични паметника, направени в България след 1944 г. Единият е паметникът на Стефан Стамболов на Иван Славов и Александър Стефанов в София, а другият е на Крум Дамянов – Бранителите на Стара Загора. Паметниците които познаваме, не просто са остарели морално, те са продукт на едно лошо мислене в посоката. Дори автори, които са били в състояние да направят един, два или повече прилични паметника или скулптури в градска среда, също са подложени било на изкушението, било на някакво естествено движение да не са винаги на ниво. Самият Крум Дамянов има един паметник на Асеневци в Търново, който никак не е хубав, или да вземем неговото участие в шуменския мемориал с една пластика, сама по себе си оригинална, и с едно потискащо общо решение точно поради историко-политическия елемент, който трудно може да бъде изчистен. Стигаме до неща, които са откровени безобразия – как една известна картина на Ярослав Вешин – „Самарското знаме“, може да бъде превърната в паметник…
Примерите са много. Онова, с което в момента се залива България, е доста далеч от моите разбирания за хубава пластика или паметник. Света София е една увеличена малка пластика, но не е паметник. Така любимите на чуждите туристи Славейкови е елементарно произведение, почти във всеки европейски и американски град има подобни, къде по-лоши, къде по-добри…
С онова, което сега се създава, бъдещите поколения ще се борят по същия начин, по който нашето поколение се бореше с Мавзолея. Едно от най-страшните посегателства върху естетиката е паметникът на армията, която обявява война на България, завладява я и се нарича след това освободителка.
Ние сме в безвремие на пълна обърканост, точно заради липсата на arbiter elegantiarum. Заради това, че нашата среда от художници, архитекти, от една страна, е частично продажна: колко са архитектите и скулпторите, които не биха направили нещо за халтура, като знаят много добре, че не могат да се преборят с обстоятелствата? Колко са онези, от които зависи нещо и които биха си сложили ръката в огъня, след като могат да минат и по друг начин? За мен е известна болка да говоря това, защото ние сме в Европа, но не сме; ние правим изкуство, но не го правим; ние се тупаме в гърдите, знаейки много добре, че това са театрални жестове. И рискуваме да се доближим до ситуацията в една съседна държава, която показа докъде може да стигне безвкусицата, ако вземе властта.
Доц. Георги Лозанов, култоролог
Паметник, който учи хората на подчинение, е лош
Скулптурата се намесва в твоето собствено пространство, конкурира се с теб, част е от живота, от всекидневието ти. Скулптурата в градската среда не е музеен експонат, при който отиваш, тя нахлува триизмерно и заедно с теб живее общ живот. Затова скулптурата в градското пространство трябва да е хуманна. Знам, че това е забравена категория и вече рядко се използва. Хуманна скулптура значи за мен нетоталитарна скулптура. В никакъв случай в съвременния свят не биват да бъдат допускани тоталитарни паметници, паметници на властта, които потискат индивида. Това са паметници, които оказват всекидневна репресия върху хората наоколо и са създадени с тази цел. Те показват, че човекът е малък, а има нещо над него – властта, на която той трябва да се подчинява. Това са паметници, които учат на подчинение. В нашата среда има такива паметници, разбира се, не са създадени в наше време, но нищо чудно да има нова идеологическа енергия, която пак да започне да прави такива паметници. Когато един паметник учи хората на подчинение, това е лош паметник. Така да се каже, лош в моралния смисъл на думата, по линията добро – зло.
Скулптурата в градската среда има поне три измерения. Едното е естетическото. Особено нефигуралните пластики имат естетическо внушение и могат да бъдат оценявани според него. Второто е историческото измерение и то има характеристиката на памет. Скулптурата може да бъде използвана в памет, за да съхранява памет, да бъде общо място на паметта и тогава става паметник, ако върши тази историческа работа – да пренесе в настоящето паметта за нещо, което се е случило. Има и едно трето измерение, свързано с второто, и то е идеологическото. Паметниците вършат идеологическа работа. Например, паметникът на цар Самуил е много по-малко паметник и много повече идеологически жест. Той е идеологически жест на един съвременен национализъм, насочен главно срещу Македония, в конкуренция с подобни жестове от страна на Македония. Фактически това е паметник, посветен на една идеологическа разправия, каквито на Балканите на базата на историята има много. Има много паметници, които се създават в съвременната идеология на национализма, която тук, на Балканите, често пъти е силно ксенофобска и враждебна спрямо съседите. Паметта е свързана с миналото. Идеологията е сега, тя е жест, който в момента се осъществява, така че в това отношение е необходима непрестанна идеологическа преоценка на паметниците. Аз не смятам, че паметниците, защото са паметници, не принадлежат на настоящето. Те принадлежат на настоящето и както преоценяваме собствения си живот, даваме оценка на миналото, а паметниците са част от тази оценка. В това отношение гледам на градската среда като на палимпсест, нещо непрестанно се създава, нещо непрестанно се руши. Паметниците се създават на базата на идеологически подбуди, идеологиите се променят и ако една идеология стане неприемлива, дори престъпна от гледна точка на съвременното състояние, съвсем естествено е това да изисква промяна на градската среда. Променят се имена на улици, събарят се сгради и се строят нови…
Разбира се, има основание паметникът да бъде запазен, ако е станал паметник на културата, защото не идеологическото, а естетическото в него е силно и е водещото начало. Но ако паметникът носи преди всичко един идеологически факт, а от гледна точка на съвременната ситуация това е идеология, която не е приемлива, за мен няма основание паметникът да бъде съхранен. Не виждам причина паметниците да са в друг режим спрямо всички знаци в културата, които имат една или друга идеологическа функция.
Паметниците пазят връзката с миналото. Ние си представяме миналото в житейски категории, сякаш става дума за възрастни, мъдри хора, към които трябва да се отнасяме с уважение. Но миналото не е пълно с възрастни, мъдри хора, точно както и настоящето не е пълно с възрастни, мъдри хора. Самата перспектива, че миналото е по-добро от настоящето, не почива на някаква разумна или ценностна логика. Това не отговаря и на самото движение на културата. Модернизмът отричаше миналото и беше много радикален в жестовете си. Комунизмът, ако може да го приемем за част от модернизма, най-радикалната, отричаше миналото във всичките му измерения. Постмодернизмът имаше много по-меко, но и иронично отношение към миналото. Цитираше, а цитатът във всички случаи променя контекста. Когато сложиш нещо извън собствения контекст, повече или по-малко това е ирония. Постмодернизмът беше иронично отношение към миналото, а иронията е също начин да се освободиш от нещо. Сега е време, в което нямаме идея за отношение към миналото. Когато няма водеща идея, тогава избиват естествените нагласи, традициите и се получава резултатът, който виждаме.
Кое решение е легитимно по отношение на намесата в градската среда? Досега вървим по пътя на комунизма или по пътя на капитализма. Вярваме, че ако народът харесва паметника, значи е добър паметник. Или пък ако си богат и си спечелил пари, това ти дава социалната привилегия да казваш какво да се поставя тук или там. Според мен и двата пътя са грешни. Трябва да се върви по трети, либерален път, а той е пътят на консенсус на експертите. В цял свят истината е резултат на консенсус на експертите във всички области. Лошото е, че тук няма авторитетност на експертните гласове. Нормално е да има комисия, нормално е тя да не е в ръцете на политиците, нито на бизнеса, нито на народа, а на едно експертно тяло, което да отговаря, да може даде обяснение, включително и в публичен дебат, за своите решения. И в диалог с обществото да взема решение за създаването на нови и за премахването на стари знаци в градската среда.
проф. Стефан Лютаков, скулптор
Скулпторът, изпълнител на чужди идеи
Искам да насоча вниманието ви върху свободата на скулптора, който е имал късмета да бъде избран или да участва в някакъв конкурс. Има изключително кошмарни предложения на инициативни комитети, които са толкова далеч от това да дадат творческа свобода на автора. Те просто го превръщат в обикновен изпълнител на чужди идеи. Това е най-обидната част от всичко. Има колеги, които с лекота приемат такива задачи, за съжаление.
Наскоро с СБХ пристигна предложение от инициативен комитет за създаване на паметник на хан Тервел в Стара Загора. Беше описано как трябва да изглежда паметникът: много силен, здрав човек с вдигната ръка, в дясната ръка да има меч – „дълъг“, ризницата му да е от плочки, правоъгълни, постаментът да е възможно най-груб. Много са конкурсните програми с подобно съдържание.
Преди година участвах в конкурс за паметник в Шабла, където трябваше да се възвеличае подвигът на загиналите селяни от 1900 г., които са се вдигнали срещу десятъка, наложен тогава от правителството. Мога да ви прочета извадки от заданието, които са куриозни. „Трябва да се спази единство между съдържание и форма. Съдържанието е идеята за социална справедливост, а формата – нейното сетивно, образно оформление… От паметника да се усеща борческият дух на селяните, готовността им да се борят за хляба си, за справедлив социален ред и т.н… Имайки предвид гореизложеното, ние предлагаме паметникът да изглежда така: пиедестал, върху пиедестала – две бронзови фигури. Вдясно – обобщен образ на интелигента, организатор на бунта, с вдигнат в дясната ръка факел, това е факелът на социалната справедливост, вляво – обобщен образ на земеделеца – водач, организатор и участник, държащ в ръце житен сноп.“
Какво имаме да правим оттук нататък? Аз участвах все пак в този конкурс, реших, че всичко това не е толкова задължително, но се оказа, че не е така. На всичкото отгоре спечелих конкурса, но паметникът ми няма да види бял свят, защото се вдигна този инициативен комитет и каза, че никога няма да позволи такова нещо да стои в Шабла. Пък и те нямат средства за реализацията му.
Искам да се върна към един стар конкурс – за паметника на Цар Освободител, открит в 1907 г. Да ви прочета части от конкурсната програма: да има статуя на цялата фигура на Цар Освободител – права, седнала или на кон. Оставя се пълна свобода на художника, той трябва да се съобразява само с изискванията на монументалното изкуство и мястото, където ще се постави паметникът. Също така се оставя пълна свобода във всичко, „що се отнася до формите и групировките на цялата композиция на паметника“.
Ние трябва да се върнем сто години назад. Чудя се докъде сме стигнали? Защо се е получило така?Всичко, което се случва в обществените отношения, рефлектира в пълна и в още по-остра степен в нашето монументално изкуство.
проф. Емил Попов, скулптор
Липсва анализ на българската пластична култура
Отсъства експертен консенсус, бих добавил, отсъства среща на експерти, обявяване на разговор. Оттам нататък се случиха две възможно най-драстични ситуации: с монумента на Валентин Старчев и с експозицията на Любомир Далчев и присадените две неща. И двете се получиха в резултат на това, че все още за 30 години не виждам точен анализ какво се случи в българската култура, не се отчетоха нещата, които в българската култура са „въпреки“, които са абсолютна култура, не политически слугинаж. Затова българското общество не може да каже: „Любомир Далчев е неприкосновена територия, слагайте където си искате, но не върху главата на Далчев“. Същото е с Валентин Старчев, нахвърлиха се върху него отмъстително, яростно, върху послания, които изобщо не съществуват в неговата работа. Отново няма точен анализ и точна рефлексия от страна на този експертен елит, който да каже: в тази работа нито посланието, нито формата, нито пластиката са това, за което ги осъждаме на смърт. И по тази причина е необходим един национален експертен съвет, който поне да казва – това е подходящо, това не е. Не става дума за цензура, а за разговор за нещата по същество, а не като се размахват услужливи тъпи клишета, които не вършат работа. И най-голямата за мен болка: липсва анализ какво има в българската пластична култура. Често апелирам към студентите: вижте Калин Малакчиев, Дяков, Павел Койчев, Далчев, Лазаров, Марков – стълбовете на нашата пластична култура. Всичко това стои тихичко, скромничко, избутано в ъгъла и не играе, няма двигателна роля във формирането на мислене.
доц. Цветослав Христов, скулптор
Колегите архитекти проявиха нетолерантност
Понеже става дума за това как трябва да изглежда един паметник: искам да цитирам Любомир Далчев, който преди повече от 60-70 години е изредил следното: „идеята, композицията, художествената правда, материалът, традицията, околната следа, мащабът, синтезът с новата архитектура, сътрудничеството с архитекта“…
Беше предложено от министъра на културата двата съюза – на художниците и на архитектите, да направят общ съвет от експерти, който да разгледа проблема за намесата в обществените пространства. Срещнахме се с колегите архитекти и трябва да ви кажа, преживях голямо разочарование. Колегите, които ръководят съюза на архитектите, проявиха нетолерантност, опитаха се да ни поднесат готови постановки, в които ролята на художника беше игнорирана, не беше поставена на равноправни начала.
Васил Симитчиев, скулптор
Желая на всички смелост в себе си
Смятам, че тези дискусии не са безпредметни. В онова време дискусията не беше приета социална изява и междуколегиална среща. Ние решавахме нещата на маса и не говорехме за политика, бяхме аполитични… След 40 години в Швеция не трябва да ви убеждавам, ако ви е известно какво съм правил: най-силните ми работи са породени от родолюбие, от неща, които ставаха тук и интензивно влизаха в моето чувство на художник.
През 1964 г. като завършил скулптор в Академията работих година и нещо като миньор в Смолян, в радиоактивна мина. Там работеха най-вече затворници, но на мен много ми се прииска да срещна суровия труд. Върнах се, защото Далчев ме предложи за скулптор на София в направление „Архитектура“. Първия урок ми даде тогавашният главен архитект на София – каза ми: „Ще правим конкурс за еди какъв си паметник, напиши три имена“. Аз написах три имена според моята представа за качество. Главният архитект ги прочете и ми каза: „Ще ти кажа какво ще предложиш“. И така стана. Това беше първият камшик по задника ми…
Човек като обикаля България, вижда един много красив паметник, който се повтаря по всички наши села и градчета – паметник за загиналите в Балканската и другите войни, едно малко войниче на нож и отдолу стоят имената на умрелите за нас. По-красив паметник не съм виждал. Той е банализиран с тиражирането си, обаче е истински…
Трудно се прави изкуство за такава среда, където в демократични условия всеки има право – независимо от своя ръст, интелигентност, познания – да се изказва. Затова аз мисля, че някои художници със стойностно мислене и рефлекс към времето, в което живеем, могат с пълно право да се откажат да правят нещо в такава среда.
Желая на всички смелост в себе си, да сте смели в своите реакции, в отношението си към този свят.
