0
1305

Скърцането
на колелата

 TDimova

В един ранен следобед на един от натежалите от есенно слънце и нега септемврийски дни видях двама мои колеги сeднали на една масичка, пиеха уиски, спрях се при тях и ги загледах учудено, и двамата бяха работохолици,  подтискащо много четат, подтискащо добре пишат, как така по никое време са седнали на тази масичка и пият уиски? Какво ви е накарало, скъпи колеги, по средата на деня да седнете в тази мила сладкарничка на този обсипан с нападали листа тротоар на припек слънце, да наблюдавате нехайно минувачите, да ги сподиряте с погледи, да си разправяте смешки, да си пилеете времето и тънко тънко и красиво да мързелувате? уж строго ги попитвам аз.

Празнуваме краят на лятото, весело ми отвърна единият. О, краят на лятото, повторих безразсъдно, понеже не знаех как да продължа, ами това е страхотен повод, наистина, и без много да му мисля приех поканата им и се присъединих към  кротката, приятелска, сърдечна компания. Повторих им, че причината за празненството им е наистина очарователна, неустоима, а те ми разказаха за един грузински тост.

На нас грузинците са ни известни най-вече с прословутите си и неподражаеми тостове. На малко хора им се отдава да ги преразкажат и изиграят. В тях се съдържа целият живот, с всички негови радости и тъги, с цялата му комичност и трагичност, с цялата му превратност. Грузинските тостове не са проста работа.

Група приятели отдавна пиели, но не искали да се разделят, вдигали чаша след чаша от искрящото грузинско вино и казвали тост след тост, защото грузинецът не може да пие без да казва тост. Но тостовете свършили, а виното не. А и съвсем не им се разделяло още. Но как ще пият без тост! Стояли омърлушени пред червеното като рубин вино в чашите си и мълчали. Не щеш ли точно по това време по улицата минавала една каруца. Тогава най-припреният или най-досетливият от компанията се изправил тържествено, изпъчил се, огледал победоносно приятелите си, които също наскачали в очакване и в настъпилата тишина гръмовно обявил: да пием за скърцането на колелата на каруцата, която сега минава по улицата!

Много се смяхме и започнахме да се питаме кой от двата тоста е по-неустоим и всеобхватен – скърцането на колелата на каруцата или краят на лятото?

Понякога подобни импровизирани срещи се разрастват като джем сешън, на тях се споделят най-интересните случки, разказват се дълбоко забравени истории, правят се нелогични на пръв поглед асоциации, всичко се случва на момента, импровизира се, създава се, изгражда се на мига, темите бликат от сърцето, всеки поема от другия изтъканата до този момент нишка и  продължава в своя посока, всяко нещо може да бъде повод за среща, стига да има приятелство.

Винаги ще се намери край нас да мине някоя каруца със скърцащи колела. В скърцането на колелата е закодиран целият ни живот. Каруцата пренася товар от едно място на друго. Това е товарът, който всеки от нас носи всеки ден през целия си живот, това е товарът, който ни изгърбва под своята тежест, който имаме нужда да свалим от плещите си за кратко, да седнем с приятели в средата на деня, в края на отиващото си лято, на припек, на прага на есента и зимата, около нас да има нападали листа, да мирише на шума, на нещо, безвъзвратно отишло си, което никога няма да се повтори, защото сезоните се редуват и отминават и всеки от тях отнася нещо от всеки от нас и ако ние не сме заедно, ако не споделяме един с друг тежестта и товара си, движението на сезоните ще бъде тягостно и убийствено, скърцането на колелата на житейските ни каруци ще е пронизително, тягостно, досадно и безсмислено. Защото каруците рядко се движат по гладък път, най-често те подскачат по калдъръми и още по-често се изкачват по стръмни нанагорнища. Често дори нямаме време да смажем колелетата и така се обричаме сами да чуваме единственото скърцането им.

Защото ако ги смажем, ще започнем да чуваме не само скърцането им, но и песента им. Както Йовков е казал на финала на великия си разказ: „Мъдрец наистина беше Сали Яшар, много нещо беше видял, много нещо беше преживял, но едно беше ясно за него: с мъки, с нещастия е пълен тоя свят, но все пак има нещо, което е хубаво, което стои над всичко друго — любовта между хората. С тая каруца щеше да се връща Джапар и Шакире щеше да го чака. Тя трябва да пее! И Сали Яшар започна да почуква по дисковете с чука, даваше ухо, внимаваше, ловеше всеки звук, проверяваше всяко съзвучие.”

След като си тръгнах, побързах да напиша тези редове, за да не забравя топлотата, с която си поговорихме, да не изгубя аромата от срещата ни, да не заглъхне в съзнанието ми скърцането на колелата от грузинския тост, което неусетно се беше превърнало в песен.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияШокира ме гаврата с човека
Следваща статияКак се финансират независими артистични проекти