0
1063

Славата на рицаря

„Слава“

Мъжество, вярност, щедрост, благоразумие и чувство за чест – това са рицарските добродетели. Те са качествата, които могат да донесат слава на рицаря. За мен филмът „Слава“ на Кристина Грозева и Петър Вълчанов е осъвременена форма на рицарския епос.

Уговорката, която правя, е всеизвестна: ако наистина живеем в постмодерно време, то тогава творбата не принадлежи на автора, а принадлежи на интерпретациите на публиката. И още: херменевтичният анализ търси смисли и значения, които авторът ни най-малко не е предполагал, че съществуват или че влага в творбата си. Моята интерпретация е подхранена от идеите на философа Джорджо Агамбен и неговата книга „Homo sacer: суверенната власт и оголеният живот“.

Това, което ми харесва особено във филма „Слава“, е, че зад относително непретенциозния сюжет стоят няколко важни пласта – социологически, политически и философско-етически дискурси.

Ето с няколко думи сюжетът на „Слава“. Цанко (Стефан Денолюбов), възрастен кантонер, живеещ някъде в провинцията, намира голяма сума пари до железопътната линия. Цанко връща парите, обявен е за герой и е награден с часовник от министъра на транспорта. В суматохата на празненството обаче пиарката на министерството – Юлия (Маргита Гошева), чиято е идеята за награждаването, изгубва стария часовник на кантонера – „Слава“. Цанко иска своя часовник, но настоятелността му да си върне изгубената вещ събужда в Юлия водопад от арогантност и насилие. Решен да си върне часовника и обхванат от справедлив гняв, кантонерът дава телевизионно интервю, в което изобличава жп-служителите в кражба. Юлия успява да потули случая и дори отива в къщата на Цанко, за да иска извинение. Той отваря вратата, лицето му е подуто и насинено. Финал.

Нека първо започна с една видима за мен тенденция в авторското и световно кино изобщо. Аз виждам и в „Патерсън“ на Джим Джармуш, и дори в „Ла Ла Ланд“ изтънчена прилика с рицарските обети. В „Патерсън“ рицарството се проявява в култа към дамата на сърцето, поетичната щедрост на главния герой, великодушието му към света. В „Ла Ла Ланд“ героят на Райън Гослинг жертвоготовно защитава правото на живот на джаза, иска да създаде клуб с джаз музика, въпреки че масовият вкус отдавна е открил нови, по-интересни територии. Като опит за възраждане на рицарския идеал може да бъде прочетен и филмът на Мел Гибсън „Възражение по съвест“. Героят на Гибсън е готов доблестно, дори без оръжие да защитава слабите и нуждаещите се на бойното поле.

„Слава“

Във филма на Петър Вълчанов и Кристина Грозева рицарската тема буди недоумение и възхита едновременно. Цанко още в началото на филма връща парите, които намира, докато изпълнява служебните си задължения. Смелостта, честността и желанието за справедливост на главния герой напомнят както за образа на Дон Кихот, така и за княз Мишкин от „Идиот“. Този архетипен слой в образа на Цанко, по юнгиански мислен, се слива с представата за героичната персона в аналитичната психология. Този рицар на честта от филма „Слава“ може да бъде сравнен и с пътешественика Одисей, не заради хитростта на античния авантюрист, но заради неговата решителност да стигне до заветната цел. Ако за Одисей финалът на пътуването е Итака и възвръщането на царското му достойнство, то за Цанко е решението да си върне загубения часовник, да си върне отнетата му собственост. Тази собственост не е важна заради нейната битова обвивка, а заради емоционалната стойност, която носи на притежателя си. Часовникът на Цанко може да бъде сравнен с царските регалии на Одисей. Всъщност честта е единственото, което притежава Цанко. Честта на кантонера е вид блаженство, надежда за обезправените, богатство за бедните духом. Последният Мохикан си има име.

В Homo sacer Джорджо Агамбен разглежда един интересен случай от римското право. Това, което дефинира състоянието на Homo sacer, е противоречието. Човек, който е нарушил закона и бива обявен за престъпник, не може да бъде пренесен в жертва на боговете, защото вече е нечист в очите на властта и в същото време всеки гражданин може да убие Homo sacer, без да бъде съден по законите на държавата. Всъщност този образ на сакралния човек е тотална профанация на достойнството и честта на индивида от онази епоха. Той, човекът, не е достоен, той е нечист, както за боговете в римския пантеон, така и за съгражданите си, които „свободно“ могат да го лишат от живота му. Тази маргинална маска носи и героят от „Слава“. Той – Цанко, постепенно бива лишен от властимащата Юлия от всички човешки атрибути, които съвременността може да му придаде. Желанието на кариеристката Юлия не е тенденциозно и злонамерено да унижи Цанко, но чрез властта, която ѝ е дадена от „държавните богове“, както и заради личните си амбиции, тя превръща кантонера в изкупителна жертва. Цанко е Homo sacer, защото държавата чрез Юлия постановява, че кантонерът е нарушител на обществения закон и отново Юлия поема отговорността да изпълни присъдата. Цанко е измъчван и унизен в полицията, после набит от своите колеги в жп-то. Разликата между оригиналния римски Homo sacer и нашия, побългарения, е, че на географските ширини, на които се намираме, жертвата никога не може да бъде обявена за мъртва, дори да изглежда като такава. Цанко в края на филма, в последната сцена, с подутата глава, с кървясалите очи, с остриганата коса, прилича на вампир или призрак, който е възкръснал, за да накаже молещата го за прошка Юлия.

„Слава“

И какво ако Homo sacer получи власт на финала на историята? Цанко хваща, подпрения до вратата тежък ключ. Завесата пада. Призив към революция на онеправданите, мечтание или прокоба тегне над нашата България? На отворените финали това им е силата, те показват, но не казват. Homo sacer е научил уроците на профанния живот и е готов да наказва по същия начин бащите си, които са го десакрализирали и почти умъртвили. Както казва Платон, пък и Аристотел – миметичното чувство се учи най-добре с примери. Възпитание му е майката. И ако държавата не е майка, а мащеха, то тогава може да бъде оприличена на една студена змия. Ницше работи с този образ в „Тъй рече Заратустра“ и мисля, че той е прекалено модерен, за да бъде обявен за архаизъм. Тук някъде, на финала, Цанко може да загуби своя рицарски ореол, който така бавно и славно гради по време на филма.

Втори финал. Време е за промяна, „времето е наше“, нали така казваха преди години и ревяха по площадите. Интертекстуална връзка. Нов кадър. Хора с тежки кантонерски ключове пеят и се полашкват в ритъм! Синьо им е отвътре! Хуманистичният патос на народовластието има свой нов рупор.

Б.р. Филмът „Слава“ на Кристина Грозева и Петър Вълчанов получи в началото на август 2017 г. три награди от 31-ия филмов фестивал в Херцег Нови в Черна гора, където журито с председател Милчо Манчевски го отличи като най-добър филм, за сценарий и за женска роля (Маргита Гошева). Филмът получи и наградата на филмовата критика. Година след премиерата си в Локарно „Слава“ вече има 44 награди и е откупен за киноразпространение в повече от 30 държави.