0
1402

Слава Кирилу и Методию

Михайло Попруженко

Подвигът на светите братя Кирил и Методий бе с голямо историческо значение, защото благодарение на него се създаде национална славянска Църква, възникна огнището на националната славянска просвета. Това бе подвиг на великата идея за обединението на славянството върху почвата на общи културни интереси, за укрепване връзките между славяните – връзки трайни и надеждни, тъй като тези връзки трябваше да бъдат осветени с духовна, а не физическа сила, сбираща хората – като безсловесно стадо – в тълпа.

В онова време, когато в Европа господстваше убеждението, че само на три (по-право на два) езика може да се извършва богослужението и да се проповядва Свещеното Писание, – св. св. Кирил и Методий почнаха своята мисия сред славяните именно с превода на Свещеното Писание и на богослужебните книги на славянски език, който не влизаше в числото на избраните езици.

Така в Европа грейна огнище на култура, огнище, изключително по своя характер и качество, – огнище около което можаха да се съберат всички славяни, добили възможност да слушат на понятен тям език великите слова на християнството, и по такъв начин да влязат във взаимни връзки. Именно това ни кара днес да виждаме в деятелността на Кирила и Методия подвиг с широко общославянско значение. Този подвиг не можа да се излее във формата на един съюз, а остана само завет, даже идеал на славянското единение. Този завет и този идеал трябва неизменно да ръководят славянството; само те могат направят възможна великата роля на славянството в световната история. За всеки славянин с името на светите братя Кирил и Методий трябва да бъде свързана представата за велики и безкористни поборници на безкрайно скъпата идея за културното сближаване на славяните – на чисто братското общение, чуждо на всеки раздор, крамола и вражда. Славяните трябва с благоговение, със сърдечен трепет да тачат паметта на своите първоучители и с умиление да произнасят техните свети имена. Това е дълг на всички славяни и особено неотменен дълг на ония между тях, които могат с гордост да считат св. св. Кирил и Методий или едного от тях за непосредствен участник в създаването на своята културна история, на своята народна просвета.

Днес, без колебание, може да се признае, че тази велика чест и щастие се падат на българите.

Въз основа на свидетелствата на много източници, ние идваме до заключението, че в периода от кроя на 863 г. до началото на 865 г. мнозина българи, па и самият техен цар Борис, са покръстени в християнството, което са приели от Византия. По-голямата част от сведенията говорят, че Борис бил покръстен в земята си от архиерей, пратен нему от Цариград. Кой е бил тоя архиерей, който е извършил кръщелния обред – това ние не знаем. Не ни е известно също и кой е подготвил самия Борис, за да приеме християнството, кой му е обяснил преимуществата на тази вяра. Това – повтарям – е неизвестно, ала ние можем да направим едно правдоподобно допускане.

В много паметници, посветени на св. св. Кирил и Методий, са запазени редица откъслечни спомени за мисионерската им служба в България – служба на двамата заедно или на някого от тях отделно.

И като несъмнено трябва да бъде прието туй, че цариградският патриарх Фотий, бидейки главен вдъхновител на всички културни начинания на Византия по онова време, е вземал живо участие в работите по утвърждаването на християнството в България. Обаче невъзможно е да се допусне, че сам той лично ще е подготвил към покръстване Борис и че сам ще е пътувал, за да покръства българите. Затова той трябва да е имал помощници и предани, изпитани в мисионерството, сътрудници. Отношенията на патриарх Фотий със славянските първоучители Кирил и Методий – отношения на сърдечна дружба и доверие – са несъмнени.

Ето защо ние не трябва да отдаваме право на ония, които приемат за по-късно съчинена легенда съобщеното в много източници, че светите братя допреди своята моравска мисия са упражнили върху Борис съответно влияние, като са посели в неговата душа семето на християнската вяра. Без съмнение изпитани сътрудници на патриарх Фотий са подготвили българите и техния цар към великия акт, извършен от пратен от Цариград архиерей, името на когото ние не знаем, но който без друго по дух и идеи е бил близък на великите братя.

Така можем да си представим възникването на национална Църква в България; така са били посети тук първите семена на националната просвета, дала такъв изобилен разцвет при великия ученик на св. св.Кирил и Методий – Климент, епископ български…

Чествайки паметта на светите славянски първоучители, българите с голяма гордост могат да възкликнат: „Свята е нашата земя!” Защото тя е видяла трудовете на св. св. Кириловия и Методиевия подвиг и се е удостоила да ги възприеме.

И нека пребъде над България и българите благодатта на великите славянски подвижници, поборници за народната славянска просвета, за славянско културно единение и мир и съгласие между славяните…

Публикува се по: „Равноапостолите Кирил и Методий”. Литературен сборник под редакцията на Хр.Цанков-Дерижан, София, 1936 г., с.102-109. 

Михайло Попруженко (1866-1944) е украински славист-филолог, палеограф, дългогодишен преподавател в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. От 1919 г., тоест след болшевишката революция, се установява в България, а от 1941 г. е действителен член на БАН. Автор на множество студии и изследвания, както и на научните издания на „Синодикът на цар Борил” и „Беседа против богомилите” на презвитер Козма.