За литературната сцена в Република Северна Македония, за преводите и издателските политики – разговор с писателя и издател Жарко Куюнджиски
Вашето издателство организира литературния фестивал BookStar. Има ли в Република Северна Македония много подобни фестивали?
Това беше осмото издание на фестивала BookStar, който организира нашата издателска къща „Антолог“. Ние стоим зад него, измисляме програмата на всяко издание, каним автори от цяла Европа. Фестивалът започна доста скромно през 2015 г., тогава имахме български автор – наш гост беше Захари Карабашлиев, и една авторка от Белгия – Изабел Уери, носителка на Наградата за литература на Европейския съюз. Така се и роди идеята – покрай книжните преводи. Македония като страна, която принадлежи към европейското семейство, трябва да познава по-добре съвременната европейска литература и заслужаваме да имаме един такъв голям фестивал, с европейски мащаб.
Говорите за Европа, но мащабът е по-голям, защото ви гостуват не само европейски автори?
Да, не говорим за географски ограничения, въпреки че в началото се придържахме към този принцип. После ни гостуваха и турски, и руски автори, защото повече ни интересуват писателите, които пишат важни и актуални книги. По-важно е книгите да са качествени, независимо дали авторите им принадлежат на Европа. Ето, искахме да поканим преди пет-шест години Маргарет Атууд, но в онзи момент тя не можеше да се включи, защото беше на един друг фестивал в Македония – „Стружки вечери на поезията“. И тук отговарям на въпроса ви – в Македония има много литературни фестивали, три от тях са само за поезия, но има и само за проза – тук е BookStar, но също и „Про-За Балкан“, който се провеждаше преди през май, а сега е през септември. Тук е „Друга Приказна“ – един фестивал, който е повече регионален, събира автори от бивша Югославия, но много често и от България, Румъния. Има още много по-малки фестивали, някои от тях не се провеждат в Скопие. Но това е сцената ни и затова нашето желание да направим този фестивал идваше от нуждата да засилим мобилността между Македония и другите части на Европа. Само допреди десетина години почти нямахме гостувания в Скопие на европейски писатели. Или по-скоро – тези гостувания бяха много спорадични. Нито един голям европейски писател не беше идвал в Македония, а това е много важно и за популяризацията на книгите, които издаваме, но и за привличане на нова публика. Да дойде тук Маргарет Атууд или Алесандро Барико, означава нещо и за средата ни, и за нашия контекст. Ето, наскоро Олга Токарчук беше в София и от това, което виждам в медиите, имало е много голям интерес и от публиката, и от писателските среди. Затова си мисля, че когато подобни големи писатели или важни интелектуалци идват тук, размяната на идеи е много важна и за двете страни.
А как се развива един фестивал, как се променя публиката за осем години?
През 2019 – годината преди пандемията, за първи път усетих, че фестивалът е жив и се променя. Тогава забелязах, че в публиката не са едни и същи лица, че вече има много хора, които не познавам и не съм виждал, че са се появили много млади хора. За мен това означава, че фестивалът върви в добра посока и изпълнява своята първична цел – да е „славене“ на литературата, всичко да е посветено на нея, да бъде празник. А празник означава да не разговаряме просто едни с други – тет-а-тет за литературата, а да има по-широка публика, да бъде масов, да се включат повече хора и за тази масовост смятам да работим напред. Пък и заради това, че сме малък град, средата ни не е много голяма и имаме по-малък читателски кръг, смятам, че хората са жадни за качествена литература.
Във всяко издание на фестивала ли сте връчвали награда? И как стигнахте до избора тази година отличието да получи Светлана Алексиевич?
Първата година нямахме награда, пък и броят на гостите беше наистина малък и за нас това беше като един експеримент, защото не бяхме сигурни дали ще бъде успешна тази форма. На втората година обявихме награда, но беше някак много срамежливо – нямаше статуетка, нямаше нищо, само едно устно признание. Официално от третата година започнахме да връчваме наградата и като всяко нещо, което е в развитие, ни трябваше време, за да си дадем сметка какво искаме всъщност да постигнем. От една страна, обръщайки се към масовата публика, можехме да обявим награда за най-четена или най-търсена книга. Това беше лесно, но на мен не ми се виждаше достатъчно за един сериозен литературен фестивал. И вече от петото-шестото издание решихме да даваме награда за най-актуална, най-важна книга за този период. Няма значение кога книгата е написана, по-важното е през тази година тя да е отново актуална, да е успяла да привлече ново внимание и дискусии. Така преди две години наградихме романа дистопия „Ана“ на италианеца Николо Аманити, защото разказваше за една непозната епидемия, която се появява, и на света остават само две деца. Изданието на фестивала беше хибридно и решихме, че тази книга по някакъв начин буквално е предвестник на това, което ни се случи. А тази година пък решихме да наградим Светлана Алексиевич с „Войната не е с лице на жена“ по простата причина, че отново темата е актуална и днес в Европа отново се водят военни действия. Така или иначе това е нещо, с което живеем и ако първите месец-два неизменно войната беше в центъра на вниманието ни, сега наблюдаваме как свикнахме с нея – да, войната в Украйна съществува, но виждаме, че животът продължава. Затова смятам, че тази книга на Светлана Алексиевич заслужава по-голямо внимание днес, защото отново повдига актуални въпроси и отново е на дневен ред.
Трудно се организира такъв фестивал – с това няма да кажа нищо ново. Надявам се, че наградата, която връчваме, вече е реномирана, но за мен е още по-ценно, че имаме списък с интересни гости, които по всякакъв начин помагат фестивалът да е атрактивен и за публиката, но и да допринесе за срещите на автори от различни страни. А тези срещи са ни много нужни.
От колко време същестува „Антолог“ и какъв е профилът ви? От това, което видях, издавате много македонски автори, но също и добра европейска литература, имате и автори на бестселъри и трилъри като Ирса Сигурдардотир от Исландия например, която беше гост на фестивала и предизвика изключително голям интерес.
Издателството съществува вече двайсетина години. Първите десетина години издавахме предимно македонски книги, но и много детски заглавия, имахме и семейни издания. Баща ми, Александър Куюнджиски, е основател на издателската къща и много продуктивен писател, имахме и много негови заглавия. Въпреки това издателската къща не може да следва само неговия ритъм на писане и затова той постепенно е започнал да разширява издателската програма. Когато преди десетина години и аз влязох в ръководството на „Антолог“, реших, че тази дейност не ми е достатъчна. Може би защото съм завършил специалност „Сравнително литературознание“, започнахме с преводи, с добра европейска и световна литература, но и много съвременна класика – от Хулио Кортасар, през Итало Калвино до Уилям Фокнър. При нас излезе първият превод на Труман Капоти през 2010 г. По-късно направихме и малък компромис, като разширихме кръга според читателското търсене. Но истината е, че самата малка книжна среда ти подсказва този ход – ако искаш да се развиваш, трябва да имаш от всичко в издателската си програма. Затова добавихме в нашия каталог и по-комерсиална литература – трилъри, към които традиционно има голям интерес. Но в същото време работихме и по паралелни проекти като този литературен фестивал. Направихме и първата книжарница на колела в Македония и обикаляме всички градове, защото в страната има места, където изобщо няма книжарници. Имаме също електронно издание за култура и изкуство „Репер“, имаме и една книжарница в Скопие, но сме едва няколко души, които движат всичко, и затова понякога се случва някой проект да отиде на по-заден план, защото просто нямаме достатъчно време да му посветим.
Какъв е литературният пазар тук? Четат ли се македонски автори?
Имам чувството, че през последните години започна повече да се търси македонска литература, но все още смятам, че не е достатъчно. В същото време забелязвам, че се появиха и много нови, интересни автори с добра съвременна проза – Петар Андоновски, Румена Бужаровска, Владимир Янковски, първите имена, за които се сещам в момента. Мисля, че новите медии много помагат на съвременните автори да се борят за своето място под слънцето и те често сами си създават публика. Но на нас като издатели ни трябва и малко сдружаване, за да се направи някоя по-голяма кампания, която да популяризира четенето и литературата.
Имате ли издателски съюз?
Имаме. Тръгнахме преди две-три години, тъкмо преди епидемията, с амбициозни планове да имаме обща програма и да посещаваме отделни градове, а не всеки да обикаля сам със своя каталог. Но пандемията после промени плановете ни и засега кампаниите остават на микрониво. Ние в „Антолог“ правим такава кампания за четене на македонски автори най-често през пролетта – всеки ден писателите дават автографи в книжарницата, има много премиери на книги, всяка седмица обявяваме по 3–4 нови книги на македонски автори, но си давам сметка, че всички ние трябва да работим заедно. Вярвам, че македонският читател, също както и българският заслужават повече, а затова трябва всички да бъдем малко по-кооперативни.
Бяхте на Франкфуртския панаир на книгата, с какви впечатления останахте? Традиционно в България се чуват коментари, че имаме малък щанд, често има упреци, че не сме добре представени. Как изглежда това през очите на един македонски писател и издател?
В Европа нещата са много по-напред, разбира се. Важен е този форум във Франкфурт, защото има голям международен обмен и се сключват много договори. За съжаление, Македония не успя тази години да участва така, както заслужава. Но България имаше голям щанд, имаше и много автори и това е нещо важно. На този етап Северна Македония е далече от тази немска организация – от читателския интерес, от инвестициите в този сектор. Всичко това все още изглежда недостижимо за нас. Но това, което мен ме впечатлява, са всичките тези книжни премиери и представяния, които се случват по време на панаира. В Македония по време на панаирите се обръща внимание предимно на пазарния дял, на продажбите на книгите, гледа се колко публика имаш, дали се оформят опашки за автографи. И ако имаш продажби –панаирът е успешен, а ако нямаш продажби – не е добър. Но мисля, че този дял от фестивала, който обхваща програмата, посетителите, македонските или чуждите гости, представянията, премиерите и контактите – всичко това е много по-важно, защото работи за развитие на литературната ни среда. И ако трябва да вземем нещо от Франкфурт, това е точно тази идея – да се инвестира малко повече в програма, в премиери и в гости. Това означава да създаваме фестивал наистина, а не просто панаир на книгата. За мен е важно да отворим различни ъгли, да разглеждаме различни проблеми – да се говори за преводите, за издателските политики, за литературната сцена и среда. Важно е да има разговор за литературата.
