1
921

Слави Бинев ли е проблемът на българската култура?

Atanas-Jdrebev

 

 

 

 

 

 

В проблемните назначения на Слави Бинев за председател на Парламентарната комисия по култура и медии и на Орхан Исмаилов за заместник-министър на отбраната на пръв поглед общото е само в натрупалото се напрежение между партньорите в управляващата коалиция.

В проблемните назначения на Слави Бинев за председател на Парламентарната комисия по култура и медии и на Орхан Исмаилов за заместник-министър на отбраната на пръв поглед общото е само в натрупалото се напрежение между партньорите в управляващата коалиция. Същевременно те биха могли да се вкарат в доста по-различен контекст, съдържащ в себе си необходимостта да се правят ценностни избори, детерминиращи господстващите светогледни нагласи. Културата не е само изкуство, както беше отбелязано в един коментар, но не е и вярно застъпеното там твърдение, че понятието се изчерпва, като включим в него мениджмънта на културните процеси. Тя съдържа в себе си цялостното отношение към проявите на обществения и на институционалния живот не само като задвижващи структурата механизми, но и като моделирани светогледни нагласи, задава и стереотипите, през призмата на които бива мислена тази социална структура като органична и аксеологическа хомогенност. Двата персонални избора поради конкретни биографични специфики на стоящите зад тях публични фигури отразяват съответно конфликтите между антикултурната по своята изначална генетична природа власт, фаворизирала на висок пост бивш собственик на чалготека, и аморфната неорганизирана маса от възмутени интелектуалци, надигнала се срещу граничещото с безумие политическо назначение; между съществуващите нагласи, предразполагащи към етническа дискриминация, които помагат на ДПС безкрайно да демагогства с темата, извличайки дивиденти за себе си, и толерантността към представителя на другия етнос, назначен на висок държавен пост. В единия случай става дума за безразличие към проблемите на културата, за силово прегазване от страна на държавата на всички ценности, за да се съгласи една дискредитирана личност да заеме специално избрана за нея апетитна длъжност. Тук биографичните елементи действително са смущаващи и не отвеждат дори и до бегли следи от значим културен артефакт.

Вината естествено не е в човека, който притежава съответните качества, за да се занимава с други видове дейности. Слави Бинев, сам по себе си, не е ахилесовата пета на българската култура. Неговата институционализирана позиция е продукт на колективно политическо решение, при което се мисли как да се сглоби управленският пъзел, а не как да се съчетаят професионалните качества със заеманата ръководна длъжност. Тоест мисълта не е за културата, а е за политиката и оттук произтича изводът за пренебрежителното отношение към културата от страна на политиците и за нейното неглижиране.

В другия случай имаме господство на предразсъдъците на етническа основа, което обаче се дължи на натрупалия се негативен опит и на политическите злоупотреби на ДПС с етническата карта. Орхан Исмаилов също се превърна в одиозна фигура и освен политическите причини за това, засягащи усложнените взаимоотношения между партньорите в управляващата коалиция, се забелязват и причини от културен характер. За разлика от Бинев, Исмаилов стои като безспорен професионалист на своето място. Изявленията на Местан изостриха обществената чувствителност към етническата тематика. Патриотичният фронт не е в състояние да представи аргументи, които да уличат заместник-министъра в корупция, задкулисие или нерегламентирани контакти с турските ислямисти. Общественото съзнание е възприело модела на публично поведение на ДПС като универсален модел на поведение за всяка една партия, защитаваща интересите на дадено етническо малцинство, да не употребяваме по силен израз, с присъщите негативни практики, приложени на политическия терен. Така, след като Местан превърна в инструмент на политическия език темата за културните и етнорелигиозните различия, казусът „Исмаилов” бива ситуиран в среда на нов тип социална чувствителност. В нея сякаш прозира културата на дискриминационното отношение, проявена от страна на Патриотичния фронт. Липсва конкретика в обвиненията на националистите, което подлага на съмнение тезата им, че техните възражения не засягат етническия произход на Исмаилов. Господството на предразсъдъците тук измества силата на аргументите, а напластените в съзнанието на политиците културноисторически факти рефлектират върху една предубедена визия за конкретната личност, без да са налице обективни логически основания да й се вменява каквато и да било вина. Докато при назначението на Слави Бинев безпредразсъдъчната заслепеност спрямо недостатъчната му професионална компетентност измества необходимостта да се отдаде необходимото уважение към представителите на българската култура и културните институции. Става дума за политически решения, за проблеми с обществена значимост, в които културният контекст бива загърбен в името на политическата целесъобразност. В тази тенденция се забелязва ролята на държавата във формирането и утвърждаването на едно цялостно отношение към определени споделени в обществото или поне в части от него ценности, към културата като феномен със своята значимост и неотменимо място в човешкия живот. И въпросът дали ще успее да надделее Патриотичният фронт в трудните битки, които води, далеч надхвърля политическите си рамки. Не се знае дали някоя от оспорваните фигури ще се раздели с поста си, а от това коя ще бъде тя, можем поне да констатираме в каква посока върви държавата ни.

В медиите се появиха множество съпоставки между протестите срещу назначаването на Пеевски за шеф на ДАНС и протеста срещу Слави Бинев. Доста ирационално е да се правят такива аналогии, защото подобни форми на активност на гражданското общество се маргинализират като идея, а нарочването на една личност за виновник за задкулисието, за арогантността и простащината или за какъвто и да било друг проблем ограничава възможността да се хвърли поглед върху цялостната картина на протичащите в държавата процеси и се банализира идеята за гражданска активност. Двата казуса са от съвършено различно естество – те касаят съответно политическия разпад в лицето на безотговорното отношение към специалните служби и ценностния разпад, изразен в тоталното пренебрегване на културата, чиито граници надхвърлят измеренията на позицията и на личността на Бинев. Поради тази причина опитът да се сравняват толкова разнородни протести крие риска да се профанизира самата идея за граждански натиск. Още повече, че той не се фокусира перманентно върху невралгичните области на политическия и икономическия живот, не успява да докаже своята ефективност. Контролът върху институциите не може да бъде нито епизодичен, нито само върху определени теми. Той трябва да е системен, мощен и авторитетен, а не да се фокусира върху отделни нелицеприятни фигури, без да успее да овладее цялостните процеси. Това не означава в тази неравна битка да надделява волята на държавната машина като силов конструкт, разполагащ и с ресурсите на полицията и армията, за да потуши всякакви форми на социално и политическо недоволство. Опозицията на държавата срещу гражданина  е толкова силна, колкото и опозицията на антикултурата срещу културата. Фиксирането върху персонални явления на девиантност спрямо общоприетите норми и наблягането на определени публично неприемливи процеси пречи да се изгради цялостен и всеобхватен поглед върху социалната среда. И така се акцентира повече и дори прекалено върху даден факт, като за сметка на това се игнорират други, които може би имат същата или подобна значимост. Например назначението на Слави Бинев изобщо не изчерпва ареала на проблемите в областта на културата и медиите, а само по себе представлява такава пренебрежимо малка, микроскопична частица от тях, че спокойно би могла да се изгуби в морето от недоразумения, които се генерират на медийния пазар или пък в институтите и средите на културната общност. Нека само да споменем пълната медийна тишина около свалянето на предаванията на Кин Стоянов и Емил Янев „Инфохолиците” и „Различният до мен” от програма Радио София на БНР. Едното предаване включва в своя разнообразен обхват гостувания на представители на различни сфери на българската духовност: учени, хора на изкуството и културата, общественици. Второто  се занимава с позицията на онези хора от обществото, които по някакъв начин са различни от останалите поради своето увреждане, недъг, етнос или други независещи от тях причини. Може би чистата случайност ни отвежда със споменатия пример към идентична проблематика с разглежданата дотук. Още преди Слави Бинев да оглави културната комисия, пипалата на цензурата са се впили в малкото добри неща, които прави за културата националният ефир. Още преди да се заговори така усилено за дихотомията етническа толерантност-нетолерантност, възпитаването на позитивно отношение към различието е било безапелационно препънато и възпрепятствано.

Случайно разглежданите тук два елемента от социалната реалност, които имат пряко отношение към действащите културни стереотипи, далеч не изчерпват тематиката, но са показателни за нагласите на обществото, на отделните индивиди като негови атомистични членове, на държавата като олицетворение на съвкупността от всички съставляващи я елементи и процеси. Необходимо е изостряне на гражданската чувствителност с потенциала да се превърне в силен контролиращ механизъм, а не да участва в отделни прояви на солидарност със строго определени каузи. Културата е широко понятие, интегриращо в себе си множество измерения и традиции. И тъй като в България тя бива често пъти пренебрегвана, е крайно време да се възприеме един по-системен подход на гражданското общество и управляващия елит спрямо нея.

Снимката на главната страница е на Георги Кожухаров, „Капитал“

Атанас Ждребев e политолог. Завършил е НГДЕК „Св. Константин Кирил Философ”. Доктор по политология на Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Автор на книгата „Разпадането на политическата система в България” – сборник с публикации, които хронологически обхващат периода на първото десетилетие на XXI в.
Предишна статияТръби or not тръби: това ли
е въпросът?
Следваща статияНяма къде да се скриеш