0
2396

Славословие

В навечерието сме на Рождество Христово. Очакваме празника, в който празнуваме раждането на… Знаем ли всъщност какво празнуваме? Или когато чуем Коледа, се сещаме единствено за Дядо Коледа. Ако все пак сме чували за Иисус Христос, знаем ли Кой е Той? Нашият Спасител. Богомладенецът. Витлеемецът. Синът Божий. Синът Човешки. Синът на Дева. Бездомният Бог. Разпнатият. Възкръсналият.

Наближава Бъдни вечер. Да се взрем в бъдното. Да прозрем в бъдното. За да се сбъдне. Докато пазаруваме за празника, докато приготвяме празничната трапеза, да помислим какво ще празнуваме. Ще празнуваме рожден ден. Невъзпитано е да не помислим за Рожденика.

Може би други мисли ни вълнуват в навечерието на Рождество Христово. Иисус Христос се роди там, където сега се води война и се хвърлят бомби. Ние желаем Той да спре войната. Нали е Бог – трябва да е всесилен. И щом Той не спира войната, ние се гневим и Му обръщаме гръб.

Но празникът наближава. С наближаването му църквата започва да ни подготвя, за да разберем неговата същност, да знаем какво празнуваме. Да се впишем в празника. Да го преживеем. Пътуваме към него и постепенно се приближаваме, започваме да го усещаме, трепетът ни се усилва.

Както бъдещата майка, която носи в утробата си обичния плод, е в нетърпеливо очакване на раждането, така и ние сме в очакване. В това очакване има и радост, и трепет, без тях няма как да усетим празника. А лишен от трепета на очакването, празникът се лишава от празничната си същност.

Когато ние сме част от църквата и живеем с нейния ритъм, нашето очакване на Рождество Христово е преплетено с вековното историческо очакване да се изпълнят Божиите пророчества за избавление. Те започват още от грехопадението и продължават векове наред. Светият Дух, „Който е говорил чрез пророците”, е подготвял както нашите древни предци, така и самите нас. Светият Дух ни говори и днес със същия глас.

С наближаването на празника ние обръщаме поглед към светите Праотци. Те подготвяха столетия наред духовната почва за раждането на Божия Син, но те и днес подготвят нашите души, за да бъде срещата ни истинска и радостта ни искрена. Честваме ги две недели преди самия празник Рождество. Чрез тях насочваме своето внимание към очаквания Рожденик.

Следващата неделя, последната преди Рождество Христово, на Литургията слушаме дългия списък от имена на Христовото родословие от началото на Евангелието от Матей – „Авраам роди Исаака; Исаак роди Иакова…” Тези два неделни дни са предверието, през което влизаме в празника. През тези дни, чрез тези празници ние обръщаме поглед към Христовите предци. Наричаме ги Праотци. Те са родословното дърво на очаквания Богомладенец.

Както благородническите родове пазят паметта за своите предци от много поколения назад, така църквата пази земното родословие на Сина Човешки не от столетия, а от хилядолетия назад. Ние, днешните членове на църквата, ще се усетим истински, реални, живи членове тогава, когато осъзнаем и се усетим реални потомци и следовници на Праотците. Праотците от старозаветната епоха са едновременно Праотци на Христос, но и наши Праотци.

Литургичните четива през тези дни ни говорят само за Праотците. Припомнят ни още и едно от най-удивителните събития от древността – жертвоприношението на Авраам. Той трябвало да принесе в жертва единородния си син Исаак, но преди това му било обещано от Бога, че „от Исаака потомството ще се назове с твое име”. Как така Исаак ще бъде принесен в жертва, заклан, а ще има потомство? Авраам приел Божието обещание с вяра, „че Бог е силен и от мъртви да възкреси Исаака, поради което го прие назад като предобраз на възкресението”. Ето така и ние гледаме на Праотците като пророчески предобрази на Христос.

Като обръщаме поглед назад към Праотците, ние изповядваме, че Иисус Христос се роди на земята като истински човек, като един от нас. Като възпоменаваме Праотците, изповядваме реалното боговъплъщение. Още в първите десетилетия след раждането на Христос са се появили ереси, отричащи Неговото човешко естество, твърдели, че то е призрачно, твърдели, че самата материя е зла, че е от дявола. Така тази дуалистична „духовност” е отричала самото спасение. Днес също мнозина са склонни да възприемат Твореца като трансцендентен дух, чужд, далечен и противоположен на всичко земно, на самата материя. Оказва се, че не е толкова трудно да се вярва в съществуването на Творец, а истински трудното е да се разбере и приеме, че Бог стана човек. Всемогъщият Творец и съдия лесно се разбира и приема, но страдащият, унизен и разпнат Бог е неразгадаем.

А Бог стана човек, за да ни подаде ръка. Дойде на земята да сподели нашето битие, за да ни направи част от Своето Божествено битие. Роди се във времето, за да ни въведе във вечността. Стана наш родственик, за да не Го чувстваме далечен.

Като честваме паметта на света Анна, майката на Божията майка, на светите Праотци, на светите Пророци, ние обръщаме поглед не само към църковната история, но и към бъдещето. Чрез Христос човешката история става есхатологична. Като ни връща в историята, църквата ни води към бъдещето. Като Син Човешки Христос има Своето земно родословие, но като Син Божи царува във вечността.

Освен разумен – homo sapiens, човекът се назовава и с друго определение – homo adorans – прославящ. Когато Божият Син се роди на земята, ангелски хор изпя на пастирите химна на великото тайнство на боговъплъщението. За първи път от Сътворението прозвуча ангелски химн, защото небето слезе на земята и земята стана небе. Химнът на ангелското войнство – „Слава във висините Богу, и на земята мир, между човеците благоволение”, продължава да звучи в християнските сърца вече две хилядолетия.

Ангелите изпяха именно на пастирите своя химн, а не на цар Ирод, който нямаше уши да чуе и сърце да разбере небесното послание. Трите божествени послания от ангелския химн са свързани в едно и обусловени взаимно – може да има на земята мир само когато въздаваме слава във висините Богу и само когато има блага воля между човеците. На земята може да има мир тогава, когато ние сме в мир с Бога и помежду си.

Защото мирът не е просто отсъствие на война. Мирът е като хляба – дава се, когато го измолиш от Бога, но и когато се трудиш за него.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияМоят стил е кошмарен реализъм
Следваща статияОтчаяни сме, защото сме вярващи