0
2389

„Славянски свят“ за България

Карта на Българската екзархия (1870–1913)

Ярослав Рубаха, „България от края на XIX и началото на ХХ век в полското списание „Славянски свят”: българските въоръжени сили, икономиката и културата на България“, том III, превод от полски Юлиян Божков, изд. Македонски научен институт, София, 2021 г.

Образът на България и българите, представен в краковското месечно списание „Славянски свят” през 1905–1914 г., е много широк и засяга всички области на обществения живот. Ръководейки се от мотото „да запознаят читателя с историята и настоящето на славянските братски нации“, прието в програмата на Славянския клуб, издателите на списанието не се ограничават само с поглед към миналото на балканските славянски страни, но коментират и актуални въпроси с културен и политически оттенък. Благодарение на публикуваните текстове полските читатели имат възможността да се запознаят с отделните елементи на сложните процеси, протичащи в началото на ХХ век по българските земи. Том III от текста на проф. Ярослав Рубаха е посветен на българските въоръжени сили, икономиката и културата на България. Предлагаме ви откъс от книгата.

Религиозният живот в българските земи – Българската екзархия и Българската униатска църква

Почти веднага след турското нашествие започва целенасочена политика на възможно най-широка ислямизация сред местното население. Действията в тази област, макар и с различна интензивност, продължават, като първоначално приемат формата на открита война срещу християнството – разрушаване на църкви и манастири, които биват превръщани в джамии, изгаряне на реликви и библиотеки, изпращане на духовници в изгнание в Азия[1]. По-късно властите се опитват да засилят мюсюлманския елемент, преселвайки на Балканския полуостров номадски народи от Кавказ и Анадола, изповядващи исляма. Трябва да се подчертае обаче, че българите, въпреки гоненията и натиска, не възнамеряват да се отказват от вярата на своите предци. Дългата християнска традиция несъмнено играе ключова роля за подобна нагласа[2].

Периодът на засилен религиозен гнет в европейските владения на Високата порта завършва в средата на XVIII в. с първите признаци на сериозна вътрешна криза в турската държава. Положението в българските земи обаче не се подобрява радикално поради подчинената роля на местната православна църква спрямо Цариградската патриаршия[3]. Въпреки че настъпилите промени имат благоприятни последици от гледна точка на властите, те отварят пътя на Гръцката църква за елинизиране на българските земи. Като част от този план всички църковни административни области биват възглавени от гърци, а заедно с висшия клир пристигат и духовници от по-ниско ниво, които сравнително бързо започват да установяват контрол над местните енории и манастири. Става обичайно явление на най-високите служби, но и на по-ниските стъпала в църковната йерархия, да се назначават хора без нужната богословска подготовка и непроявяващи никакви тежнения към пастирска дейност[4], което до голяма степен се обуславя от специфичното положение на Православната църква в Турция.

Нейните йерарси, особено патриарсите и митрополитите, макар и полезни за осигуряването на реда в провинциите, биват третирани от Портата като представители на второразредна или дори зловредна религия. Затова ръкополагането на архиереите се превръща в добър източник на доходи, тъй като всеки път преди да встъпят в длъжност, те са принудени да плащат значителна сума, т.нар. пешкеш[5]. Това от своя страна заставя църковните власти да предлагат постовете на кандидати, които са в състояние да покрият съответните разходи, като в същото време им се дава пълната свобода да назначават по подобен начин други лица на по-нисши църковни и монашески служби. Така с течение на времето се утвърждава система за предаване на църковната власт най-често не в ръцете на хора, които са най-подходящи за пастирско служение, а които са в състояние да платят най-много за поверения им пост[6].

В същото време се увеличава фискалният натиск върху населението, което в крайна сметка е принудено да поеме разходите по тези финансови операции[7]. Заедно с елинизаторските опити се правят и опити българският език да бъде премахнат от богослуженията и училищата и да бъде заменен с гръцки. Това бързо довежда до рязко понижаване на образователното ниво в богословските семинарии, подготвящи духовенство от по-нисък ранг, предимно от български произход, както и до популяризиране на гръцкия език сред градските жители[8]. Същевременно гръцките църковни власти повеждат настървена борба срещу местната историческа и книжовна традиция, като унищожават не само старинни български преписи и книги, но дори летописни бележки и спомени[9]. Така в богослуженията се налага гръцкият език, напълно неразбираем за местното население[10]. Протестите не дават резултат[11], а всички опити за връщане на българския език биват незабавно осуетявани от гръцкото духовенство[12].

Тези действия закономерно събуждат негативна реакция сред българите и съпротивата им много скоро прераства в борба за църковна, а след това за национална независимост[13]. Няма съмнение, че нарастващата активност на все по-широки кръгове е предизвикана от зараждащия се по същото време процес, наречен Българско възраждане[14]. Неговото начало се свързва с труда на светогорския монах Паисий Хилендарски, завършен в 1762 г. и озаглавен „История славянобългарска за българския народ, царе и светии и за всички български деяния и събития“[15], описващ миналата слава и величие на българската държава[16], както и с дейността на Юрий Венелин, автор на съчинението „Старите и сегашните българи“[17]. Зараждането на възрожденския процес съвпада с промени в Европа, сред които най-съществено място заемат все по-популярните идеи за свобода. Отгласите им постепенно започват да достигат до Балканите, намирайки тук благодатна почва за развитие. Трябва да отбележим и нарастващия интерес на европейските Велики сили към Югоизточна Европа от началото на XIX в.

Особено активна в религиозно отношение е Русия, която, издигайки лозунги за етническо братство и общност на вярата, се старае, доколкото е възможно, да поддържа българското национално движение, а оттук и все по-ясно очертаващите му се стремежи да отхвърли зависимостта на Гръцката патриаршия[18]. Това улеснява значително начинанията на българите. Те предприемат широкомащабни действия по създаване на мрежа от просветителски центрове, независими от гръцката опека, един от ръководителите на които е епископ Софроний Врачански[19]. За сравнително кратко време, първо в Габрово, а след това и на други места в Северна България, Тракия и Македония, започват да се откриват т.нар. взаимни училища[20], независими от Патриаршията, както и просветителски дружества, читални и читалища[21]. Най-активен труженик на това поприще е монахът и писател Неофит Рилски, който е и главен учител в Габровското училище. В същото време най-талантливите българи получават стипендии и се изпращат да учат в Русия[22]. След завръщането си те основават първите български класни училища, а по-късно и гимназии[23].

Същевременно, заедно с разгръщането на националното учебно дело, се засилва и борбата за самостоятелна българска църква. Сигналът е даден с провъзгласяването на султанския Гюлхански хатишериф, издаден в 1839 г., с който се открива ерата на Танзимата, и в който са включени реформи, свързани с религиозните свободи. Възползвайки се от този факт, двама будители – бъдещият търновски епископ Иларион Макариополски и светогорският монах Неофит Хилендарски Бозвели, предприемат стъпки за създаването на независима българска църква. Въпреки голямата им ангажираност обаче, техните усилия в Цариград не дават никакви резултати и двамата са пратени на заточение от патриарха през 1845 г.[24] Това значително отслабва борбата, но скоро дейностите в тази област придобиват ново измерение във връзка с обнародването на султанския Хатихумаюн в 1856 г., с който се прокламира религиозна толерантност и свобода на вероизповеданията в Турция.

Срещу реализирането на българската идея се обявява не само Гръцката патриаршия, която съзира в това посегателство срещу своя авторитет и влияние, но и турските власти, пред които гърците се ползват със значителна тежест. Въпреки тези препятствия българите проявяват голяма последователност в действията си. Всеобщото разбиране е, че църковната независимост е тясно свързана с националния въпрос. Нейното извоюване ще допринесе не само за поемането на контрола над училищата, които трябва да станат средища за формиране на националното самосъзнание, но и ще създаде, поне частично, усещане за политическа независимост[25]. Ето защо българските дейци все по-често настояват българските епархии да бъдат възглавявани от български митрополити[26], а съпротивата срещу гръцкото духовенство набира все по-голяма сила и накрая приема масов характер[27].

При постоянно растящото напрежение избухването на открит конфликт между българи и гърци става въпрос на време. Ситуацията ескалира на 3.04.1860 г., когато по време на великденската литургия Иларион Макариополски отказва да спомене името на цариградския патриарх в молитвите си, демонстративно скъсвайки с Патриаршията[28]. Това решение (т.нар. Великденска акция) е посрещнато възторжено от българската общественост и духовенство, които започват открито да се противопоставят на разпорежданията на гръцките църковни власти[29]. Тъй като създалата се обстановка заплашва да дестабилизира вътрешния ред, турските власти заставят патриарха да започне преговори с българите относно автономията на Българската църковна област[30]. Тези преговори продължават в периода 1863–1870 г., но въпреки оказваното от турците давление, не се стига до споразумение[31]. Причините се дължат както на нагласата на гръцките църковни власти, които са далеч от желанието за постигане на съгласие[32], така и на неотстъпчивостта на българската страна. Описвайки тези събития през 1911 г., „Славянски свят“ съобщава: „Турците считали националния спор за верски и не можели да проумеят как народи от една вяра може тъй да се препират. Възложили въпросът да бъде уреден от Цариградския патриарх, грък. Той изпратил заместника си, Битолския митрополит, в град Прилеп, за да реши спора. Българите се стекли за неговата тържествена литургия. Тъй като в този град те представлявали мнозинство, богослуженията се извършвали на славянски. Сега обаче, поради пристигането на митрополита, започнали да четат евангелието на гръцки. Българският народ се възпротивил на това със силни викове и настоял литургията да се отслужва само на славянски. Владиката разбрал на място какво стои в дъното на спора и отстъпил пред народната воля“[33].

Междувременно проточилите се разговори радикализират българското общество, което заставя турските власти, опасяващи се от избухването на открит конфликт, да разрешат арбитражно спора и да признаят самостойността на Българската църква. На 28.02.1870 г. е издаден султански ферман, по силата на който се учредява Българска екзархия[34]. По същото време е създаден Български синод, който трябва да изготви устава на новия църковен диоцез. Работите по този документ продължават повече от година, но въпреки предприетите преговори с гръцката страна, той не получава одобрението на патриарха[35]. Главната причина е представеният териториален обхват на Българската църковна област. Завързалият се спор бива разрешен за пореден път от османските власти, които утвърждават устава[36] и се съгласяват на 16.02.1872 г. Антим I да бъде провъзгласен за български екзарх. За негово седалище, както и на други църковни архиереи в Турция, е определен Цариград[37].

Българският екзархийски диоцез включва следните епархии: Русенска, Силистренска, Варненска, Шуменска, Търновска, Ловчанска, Врачанска, Софийска, Кюстендилска, Самоковска, Пловдивска, Видинска, Нишка, Пиротска, Кюстендженска, но извън пределите ѝ остават почти всички епархии в Македония[38], което в значителна степен изостря българо-гръцкото съперничество. Спорът скоро е оставен временно на заден план заради събитията, разиграващи се в контекста на „Голямата източна криза“, особено избухването на Руско-турската война през 1877 г.

Въпреки че тази война донася на българите така лелеяната от близо пет столетия свобода, очертанията на държавните граници, прокарани по време на Берлинския конгрес, далеч не са задоволителни за тях. Още първите известия, идващи от Берлин, предизвикват голямо безпокойство в България. Западните Велики сили не желаят да се примирят със значителните загуби на Турция и затова подкрепят възобновяването на българската държава само в земите между Дунав и Стара планина[39]. Това заставя българите да изпращат прошения, петиции и протести до представителите на Великите сили, които, както се смята, биха могли да повлияят на окончателното им становище. Българските църковни йерарси проявяват особена активност в тази област. Петициите обаче не донасят никакви резултати. Берлинският договор, сложил точка на обсъжданията на Конгреса, влиза в сила без никакви изменения.

Същевременно установяването на нов ред на Балканите поставя Българската екзархия в нови условия. Националната църква получава възможност да се развива свободно единствено в пределите на Княжество България[40], докато в другите части на българските земи, особено в Македония, турците все още могат да прилагат без никакви пречки добре познатата от недалечното минало политика на подстрекаване на отделните балкански народи едни срещу други.

Македонските земи, подобно на други части на Европейска Турция, попадат под юрисдикцията на Гръцката патриаршия в средата на XVII в. Следователно тук протичат процеси, сходни с тези в останалите български земи – появяват се гръцки църковни йерарси и духовници от по-ниско ниво, чиято основна задача е да реализират плана за елинизация. Тук обаче тези процеси протичат много по-бурно поради гръцките аспирации към Македония[41]. Обосновавайки домогванията си с чисто исторически подбуди, гърците в същото време отричат българските претенции към тази област. Споровете ескалират с особена сила, след като Гърция възстановява независимостта си в 1830 г. и правителството в Атина получава възможност да провежда своя външна политика, както и да подема усилия за разширяване на границите си.

Опитите за включване на македонските земи в орбитата на гръцкото влияние обаче срещат категоричния отпор на българите. В самото начало конфликтът се развива предимно в идеологическата плоскост и засяга въпроса за контрола върху просветата и религиозните обекти. По този начин гърците се стараят да придобият колкото може повече училища като важен инструмент за индоктриниране на местното население[42], докато усилията на българите са насочени към това да привлекат под крилото на националната църква същото това население[43]. Ожесточеното духовно съперничество се задълбочава още повече в края на 70-те години на XIX в., когато се намесва активно и сръбското правителство[44].

Ескалиращият конфликт за влияние в Македония принуждава българските управляващи да подемат активни стъпки за възможно най-скорошното му разрешаване. Тази задача обаче не е никак лесна за изпълнение, тъй като властите в Княжеството не могат официално да се ангажират в спора. Затова е взето решение за целта да се използва Екзархията, която разполага не само с развити структури, но и с впечатляващ висш духовен клир, можещ да осъществи на практика идеите, залегнали в българския план[45].

Тясното сътрудничество между светските и религиозните власти започва още през 1878 г.[46] и с времето осъществяването на българските национални цели се превръща в една от ръководните задачи на Екзархията[47]. Интензифицирането на усилията за възможно най-бързо повдигане на националното самосъзнание на македонските българи се дължи първоначално на опасенията за бъдещата форма на Екзархията. Още по време на дискусиите на Берлинския конгрес се надигат гласове, че границите ѝ следва да бъдат преначертани предвид новата карта на Балканите, което би могло да постави местната църква отново под гръцка юрисдикция[48]. При все че тези опасения не се потвърждават, те значително динамизират действията от страна на българските граждански и църковни власти. Нараства постоянно броят на четите и емисарите, в по-голямата си част духовни лица[49], които биват прехвърляни през граница, и чиято задача е да консолидират националния дух и да затвърждават идеята за спояване на македонските земи с България.

Същевременно под опеката на Българската църква бързо расте броят на взаимните и класните училища, читалищата и читалните[50], които трябва да се превърнат в крайъгълния камък за постигането на интелектуално предимство и поемането на контрола над Македония по един естествен начин, в случай че бъде невъзможно да се предприемат дипломатически или военни стъпки[51]. Тези действия много бързо започват да дават конкретни резултати, като повишаване на националното самосъзнание[52] и разширяване мрежата от културно-просветни центрове. По изчисления, благодарение на особената активност на Българската църква и заангажираността на българските власти, в навечерието на Балканските войни в европейските територии на Турция функционират 1216 просветни средища от различно ниво, управлявани директно от Екзархията[53] и частично поддържани от нейните фондове[54]. В същото време се подемат действия по унифицирането на учебните програми в България и Македония, което трябва да улесни македонските българи при продължаването на обучението им в български училища и университети. Резултатът от тези стъпки е въвеждането през 1910 г. на единен правилник за църковните и частните училища[55], а контролът над всички институции е поверен в ръцете на Екзархията.

Много от българските духовници се включват активно в пропагандната дейност, превръщайки се във важен политически инструмент. По тази причина те биват възприемани, както от Гръцката патриаршия, така и от турските власти, за разпространители на опасната национална идея и са подложени на особено брутален тормоз и натиск[56]. В същото време Високата порта, отчитайки резултатите от работата на Екзархията, се старае да отслаби влиянието на българското образование в Македония. Като част от предприетите мерки през 1894 г. турските власти разпореждат затварянето на всички български просветни центрове в Македония и прехвърлят голяма част от тях под контрола на Патриаршията. Девет години по-късно, в стремежа си да разбият българската училищна система, те въвеждат т.нар. препоръчителни писма за учителите, без които е невъзможно да се започне работа в образователната сфера. По обясними причини на българите се отказва издаването на тези документи, като по този начин те биват възпрепятствани да изпълняват задълженията си. При все че с енергичните си стъпки екзарх Йосиф I [57] успява да предотврати пълната парализа на българското просветно дело в Македония, спънките от страна на турските чиновници не спират до 1908 г. и едва в периода след Младотурската революция Екзархията получава по-голяма свобода на действие[58].

Въпреки положените усилия и понесените жертви, нейните действия не завършват с успех. Главната причина за това е поражението на България в Междусъюзническата война. Окупацията на македонските земи от гърците и сърбите отнема на Екзархията контрола над поместните църкви, манастири и културно-просветни средища и в крайна сметка довежда до нейното ликвидиране. Поради факта, че Македония е разделена между православни балкански народи, по-нататъшната дейност на тази институция в Цариград става неоправдана от идеологическа гледна точка. Затова в средата на декември 1913 г. екзарх Йосиф I напуска Цариград и се прибира в София[59]. След смъртта му през 1914 г. негов наследник не е избран и така след 44 години съществуване в сърцето на османската държава, Българската екзархия е принудена да се оттегли[60]. Въпреки че запазва своята автокефалност, този факт представлява непоправима загуба. Българите извън пределите на Царството, досега уверени в своите национални убеждения благодарение на принадлежността си към една самостоятелна църква, започват да губят националната си идентичност[61]. Провеждайки шовинистична политика, сърбите и гърците обсебват не само религиозните обекти в Македония, отстранявайки от тях българското духовенство, но и училищната мрежа и, както отбеляза Тадеуш Слава на страниците на „Славянски свят“, подемат действия, насочени към „унищожаването на всички творения на българската култура, та даже до заличаването на следите ѝ“[62].

Тази изключително трудна ситуация заставя както македонските българи, така и управляващите в София, да търсят възможности членовете на българската религиозна общност в Македония да бъдат извадени изпод сръбска и гръцка опека и да бъдат подчинени на йерархия, гарантираща защитата им срещу опитите за денационализиране. Анализът на различни сценарии скоро показва, че такава институция би могла да бъде Католическата църква. Ето защо много сериозно се подлага на обсъждане възможността за сключване на уния между Българската православна църква и Рим. Причините за това решение са две. Първо, новите български власти търсят своеобразен реванш срещу Русия, традиционно считана за застъпник и покровител на православието на Балканите, заради това, че последната отказва да се намеси в полза на България по време на спора ѝ с нейните съюзници, и второ, Униатската църква има вече установена дълга традиция в българските земи, датираща от 60-те години на XIX в.

До идеята за сближаване с Рим се стига за първи път още в началото на ожесточения спор, който водят представителите на българското национално движение и Гръцката патриаршия във връзка с учредяването на Екзархията. Демонстративното прекъсване на връзките, свързващи гръцката и българската църква, настъпило в 1860 г., както и пасивната позиция на турските власти спрямо ескалиращия конфликт, липсата на надежда за положително уреждане на българските искания и новите финансови тежести, които Патриаршията налага на българското население, подтикват българите, живеещи в турската столица, да установят контакти с папския легат в Цариград – архиепископ Паоло Брунони[63]. Скоро след проведените разговори специална българска делегация заминава на официално посещение в Рим. По време на визитата гостите отправят молба до папа Пий IX за създаване на католическа църковна провинция на територията на България, като бъдат запазени непокътнати традициите на източния църковен обред и старобългарският език в богослуженията. Инициативата е посрещната с интерес в Рим и още на 21.01.1861 г. е учредена Българска униатска
църква, а в средата на април е хиротонисан първият ѝ апостолически наместник – архиеп. Йосиф (Юзеф) Соколски[64].

Плановете за създаване на независима българска провинция, подчинена на Рим, са посрещнати с неприязън от Гръцката патриаршия, която се опитва да осуети намеренията на българите, в т.ч. апелирайки и пред турските власти. Последните обаче се стараят да пазят неутралитет по този въпрос. От една страна, Униатската църква в българските земи би могла да ограничи ефективно руската експанзия и влияние на Балканите, а от друга – турците не желаят да влизат в конфликт със западните Велики сили, особено с Франция, която неофициално изпълнява ролята на покровител на католиците в османската държава. Ето защо Високата порта не се противопоставя на създаването на Българска униатска църква.

Униатството внася значително объркване в редиците на българското национално движение, ангажирайки членовете му в разгорещени спорове относно концепцията и насоките на бъдещите начинания[65]. Това значително отслабва ефективността на действията, насочени към еманципиране от Гръцката патриаршия. Проблемът е решен бързо, тъй като на 18.06.1861 г. архиеп. Йосиф Соколски изчезва безследно при неизяснени обстоятелства, а обвиненията за тайнственото му изчезване неофициално са адресирани към гърците и русите[66].

Междувременно липсата на пряк духовен глава на Униатската църква и нейното подчинение на папския легат в Цариград значително забавя развитието на структурите ѝ и броят на нейните членове започва бързо да намалява. В стремежа си да овладее този процес, Римската курия възлага на Обществото на Възкресението на Господа Нашего Иисуса Христа, познати като възкресенци, да се заемат с мисионерска работа в България. В рамките на тази акция през 1863 г. в Одрин пристига Карол Качановски, благодарение на когото скоро възникват параклис и училище, представляващи своеобразна база за по-нататъшното разширяване на църковните структури[67]. В същото време по инициатива на папата в Пловдив е създадено второ културно-просветно средище[68]. Резултатите, главно поради ограничения брой на духовниците, натоварени с мисията, са скромни. През 1865 г. броят на членовете на Църквата в Одринския вилает се изчислява на около 700 души, а в двете училища се обучават едва няколко десетки ученици[69]. Ситуацията се променя след ръкополагането през 1865 г. на нов апостолически администратор на Българската униатска църква – епископ Рафаил (Рафал) Попов, но за масова конверсия на българи и дума не може да става. Причините следва да се търсят преди всичко във факта, че съюзът с Рим – както отбелязва отец Юзеф Холубович – „възниква
повече от политически, нежели от религиозни подбуди“[70].

Ето защо, когато борбата за създаването на Българска екзархия навлиза в решителната си фаза, интересът към Униатската църква чувствително намалява. Независимо от това, активните действия на еп. Р. Попов и неговия наследник архиеп. Нил Изворов, съсредоточени върху разширяването на структурите, значително увеличават униатското паство. В края на 70-те години на XIX в. то се оценява приблизително на 14 000 души в Северна България и Тракия[71] и около 17 000 в Македония[72]. Същевременно учредяването на Българската екзархия, политическите трусове, свързани с „Голямата източна криза“, и най-накрая възстановяването на православната българска държава[73], в значителна степен ограничават сферата на влияние на униатската идеология и броят на нейните членове в Княжеството систематично намалява. В началото на XX в. той не превишава 10 000 души, като най-големи са униатските общности в София и Пловдив.

Определено по-добре се развиват униатските структури извън Княжество България. В началото на ХХ в. броят на членовете им се изчислява на около 16 000 души, които са разделени на две отделни провинции, създадени в 1883 г. – Македонски и Тракийски викариат[74]. Македонският викариат с център Солун, оглавяван първоначално от еп. Лазар Младенов, а след това от еп. Епифаний Шанов, обхваща 26 селища с около 12 000 вярващи, в които служат 230 свещеници. В неговите предели функционира и духовна семинария, ръководена от отците от Ордена „Св. Лазар“ (т.нар. лазаристи), в местността Зейтинлък край Солун, където се подготвят около 30 дякони, както и католическа учителска семинария, обучаваща служители за разширяващата се мрежа от културно-просветни центрове[75].

Много внимание се отделя на женското образование. В Кукуш (Килкис) Обществото на Милосърдните сестри на св. Викентий от Паула ръководи училище за 300 ученички и женска учителска семинария, а дейността на монахините се подкрепя от общество, обособено от тяхното и състоящо се от българки, наречени сестри евхаристинки. Тракийският викариат наброява около 4 000 вярващи, живеещи в 18 селища, в които служат 15 светски свещеници, 6 монаси от Обществото на отците Августино-Успенци, т.нар. успенци, и 5 възкресенци. Центърът на провинцията се намира в Одрин, където е седалището на апостолическия наместник еп. Михаил Петков. Там действа Одринската българска католическа гимназия (Collegium Bulgaricum), в която се обучават около 100 ученици[76], и малка духовна семинария[77]. Върховната власт над българо-униатската общност е поверена на резидиращия в Цариград архиеп. Михаил Миров[78], който представлява Църквата пред Високата порта.

Въпреки че униатите минават през тежки изпитания в хода на Балканските войни[79], фактът, че те се ползват от ограничена протекция от страна на западните Велики сили, особено на Франция,
подтиква българските политици да обмислят възможността Униатската църква да поеме контрола над българите, останали на териториите, окупирани от гърците и сърбите[80], а в по-далечна перспектива да бъде постигнато пълно обединение на Българската православна църква с Латинската църква. В същото време тази идея става все по-популярна сред бежанците в България, които още в средата на август 1913 г. свикват конгрес в Кюстендил. По време на разискванията делегатите приемат резолюция до екзарх Йосиф I, в която настояват той да даде съгласието си за сливането на македонските енории с Униатската църква и отправят апел към българското правителство да подкрепи идеята[81].

Тази инициатива предизвиква силен отзвук и се превръща в обект на широка и разгорещена дискусия, която се води в края на октомври – началото на ноември 1913 г. Въпреки ентусиазма, с който голяма част от българското общество посреща идеята за уния[82], както и проявения към нея интерес от страна на Римската курия[83], с времето въодушевлението постепенно стихва. В средата на ноември 1913 г. започва да надделява становището, изразено от един от българските дипломати: „В момента унията е без значение за Македония, нито пък ще може да се извърши в тамошните условия. Даже не считах цялата тая работа за нещо съществено, докато самото правителство не реши да се занимае с нея. Този факт вече поставя въпроса в съвсем друга светлина. Не мога да гадая как ще се развият нещата по-нататък, но оставам все така верен на убеждението си, че унията няма бъдеще сред българите“.[84]

Тези прогнози се оказват основателни и няколко месеца по-късно идеята за унията е отложена ad acta.

Проф. Ярослав Рубаха (род. 1970 г.) е преподавател по история в Университета на Вармия и Мазури в Олщин, Полша. Член е на Македонския научен институт в България, на Центъра за изследвания на Източна Европа, на Комисия по балканистика на Полската академия на науките в Познан. Изследователската му работа се фокусира върху историята на народите от Балканския полуостров през XIX и ХХ век с особен акцент върху историята на България и полското славянофилство. Автор и съавтор е на книгите: „Българската мечта за Византия. Българската външна политика 1878–1913“, „История на България 1870–1915. Извори с коментари“, „България в края на XIX и началото на ХХ век. Българските метаморфози в публикациите на „Славянски свят“ (1905–1914)“, „Българската епопея 1915–1918. Българската армия по фронтовете на Първата световна война“ и др.

На главната страница: Тържество по случай 11-и май в Солунската българска мъжка гимназия, преди 1913 г. Публикувано в „Илюстрация Илинден“, година 2, София, май 1929 г.

––––––––––––––––––––––––––––––––––

[1] Zankow, S. Die Grundlagung der Vefassung der bulgarischen orthodoxen Kirche. Zürich, 1917, s. 22; Hołubowicz, J., Bułgarya, jej przeszłość dziejowa i jej obecne narodowe i religijne odrodzenie. Kraków, 1885, s. 21.
[2] Началото на християнството в българските земи се отнася хронологично към първите векове на новата ера. Според църковното предание апостолите Андрей и Павел развиват мисионерска дейност по тия места, а още през IV в. тук има добре организирани църковни структури. – T. Sława, Propaganda unicka w Bułgaryi. – „Świat Słowiański“, IX, 1913, t. 2, s. 724. Въпреки че по-късно те биват разрушени по време на Великото преселение на народите, България е една от първите славянски държави, която официално приема християнството от
източен обред – през 864–866 г. Почти по същото време Българската църква е издигната в ранг на архиепископия, а след прогласяването на автокефалията, на два пъти – в 927 г. и в 1235 г. – тя е възведена в Патриаршия, като едва турското нашествие слага край на дейността ѝ. – Zankow, S. Op. cit., 5–21; Hołubowicz, J. Op. cit., 10–19.4
[3] Sława, T. Propaganda unicka w Bułgaryi. – „Świat Słowiański“, IX, 1913, t. 2, s. 725.
[4] Zankow, S. Op. cit., s. 236
[5] Встъпването в патриаршеско служение в средата на XIX в. е било обвързано със заплащането на огромната сума от 150 000 дуката, а ръкополагането на епископ „струвало“ не по-малко от 4 000 дуката. – Hołubowicz, J. Op. cit., 51–52.7
[6] Ibidem, 35–36, 74; още по темата: Documents and Materials on the History of the Bulgarian People, Sofija, 1969, No83.8
[7] Miecznik, A. Macedonja i Macedończycy, Warszawa, 1904, s. 96.
[8] Kronika. – „Świat Słowiański“, VII, 1911, t. 1, s. 403, Bułgarya pod jarzmem tureckim. – „Niwa“, XVI, 1887, z. 302, s. 88, Documents and Materials…, No103.10
[9] Sława, T. Propaganda unicka w Bułgaryi. – „Świat Słowiański“, IX, 1913, t. 2, s. 725; Grzegorzewski, J. Spółczesna Bułgarya. – „Ateneum“, r. VIII, 1883, t. 2, s. 210, Bułgarya pod jarzmem tureckim. – „Niwa“ XVI, 1887, z. 302, s. 88; Zankow, S. Op. cit., s. 23; Hołubowicz, J. Op. cit., 53–58; Documents and Materials…, No113.1
[10] Kronika, – „Świat Słowiański“, VII, 1911, t. 1, s. 403.
[11] Tsanoff, V. A. Repots and Letters of American Missionaries. Referring to the Distribution of Nationalities in the Former Provinces of European Turkey 1858–1918. Sofia, 1919, 53–54
[12] Documents and Materials..., No80, 81, 114, 130; още по темата: Марков, и. Метохът на Рилския манастир в Неврокоп през Възраждането. – „Македонски преглед“, XXXII, кн. 2009, прил. No1, 3, 5, 6, 7.
[13] Sława, T. Propaganda unicka w Bułgaryi. – „Świat Słowiański“, IX, 1913, t. 2, s. 725. Пълната гръцка доминация, продължила няколко десетилетия, в крайна сметка допринася за силната през годините арелигиозност на българското общество. Така още от края на 70-те години на XIX в. религиозните въпроси биват третирани в категориите на традицията и се използват главно за постигането на политически цели. – Kronika. – „Świat Słowiański“, II, 1906, t. 1, s. 382; More, R. J. Under the Balkans. Notes of a Visit to the District of Philippopolis in 1876. London, 1877, p. 39.
[14] Zawilski, A. Bułgaria trzynastu wieków, Warszawa, 1979, 70–84; Zawilski, A. O wolność Bułgarii. Warszawa, 1979, 13–27; Wasilewski, T. Historia Bułgarii. Ossolineum, 1988, 138–140. Трябва да се отбележи обаче, че този процес протича бавно и достига зрялата си фаза едва в средата на XIX в. – Kronika. – „Świat Słowiański“, VII, 1911, t. 1, s. 403.1
[15] Kronika. – „Świat Słowiański“, VIII, 1912, t. 1, 555–556; Паисий Хилендарски. Славянобългарска история. С., 1963, 29–30.
[16] Grzegorzewski, J. Spółczesna Bułgarya. – „Ateneum“, VIII, 1883, t. 2, s. 209; Wegnerowicz, W. R. Odrodzenie Bułgaryi, „Literatura i Sztuka. Dodatek do Dziennika Poznańskiego“ nr 48/1912; Zankow, S. Op. cit., 24–25.
[17] Czarnowski, S. J. Op. cit., s. 187; Wegnerowicz, W. R. Odrodzenie Bułgaryi, „Literatura i Sztuka. Dodatek do Dziennika Poznańskiego“, nr48/1912. Трудът на Венелин („Древние и нынешние болгары в политическом, народописном, историческом и религиозном их отношении к россиянам. Историко-критические изыскания“) е издаден в три тома в Русия в периода 1829–1856 г.
[18] Hołubowicz, J. Op. cit., s. 58, 61; Documents and Materials…, No79, 103.
[19] Софроний е един от първите сериозни критици на господстващите отношения в България. По време на дългите си митарства, заклеймявайки злоупотребите на гръцката църковна йерархия и на турските власти, той заедно с това засилва съпротивата на българите срещу беззаконието и укрепва националния им дух. – Zankow, S. Op. cit., s. 25.
[20] Hołubowicz, J. Op. cit., s. 45; Czarnowski, S. J. Op. cit., s. 187; още по темата: Documents and Materials…, No77, 106, 115 и сл.
[21] Kronika. – „Świat Słowiański“, VII, 1911, t. 1, s. 403.
[22] Documents and Materials…, №78. В същото време българи учат и в други европейски страни; Митев, T. Законът за прогресиращото изтощаване на родолюбието сред българското общество. – „Македонски преглед“, ХХХII, 2009, кн. 2, 12; още по темата: Танчев, И. Българската държава и учението на българи в чужбина 1879–1892), С., 1994, 6 и сл.
[23] Тази дейност започва сравнително бързо да дава видими резултати. В края на XIX в., вземайки предвид и килийните училища, над 80 % от децата в училищна възраст са ангажирани в учебния процес. За същия период процентът в Сърбия и Гърция не надвишава 40–45 %; Митев, T. Законът за прогресиращото изтощаване на родолюбието сред българското общество. – „Македонски преглед“, ХХХII, 2009, кн. 2, 14.
[24] Zankow, D. Op. cit., s. 27–28, Wegnerowicz, W. R. Odrodzenie Bułgaryi, „Literatura i Sztuka. Dodatek do Dziennika Poznańskiego“ nr 48/1912. И двамата са заточени в Света гора. По време на заточението Неофит умира през 1848 г., а Иларион е освободен през 1850 г.
[25] Zankow, S. Op. cit., s. 26.
[26] Documents and Materials…, №94, 137. Най-важното послание на тези искания е следното: „искаме владици, които разбират не само езика на нашите пари, но ще могат да разберат и езика на нашия народ“; Zankow, S. Op. cit., s. 28.
[27] Documents and Materials…, №90, 91, 92, 93, 94 и сл. Тази съпротива се изразява главно в отказа да се плащат парични повинности на Гръцката църква и в отслужването на литургии на български език от нисшето духовенство, което е в разрез с каноничното право; Hołubowicz, J. Op. cit., s. 72.
[28] Zankow, S. Op. cit., s. 27–28. За тази дръзка постъпка той е арестуван от турските власти и в 1861 г. е пратен на заточение в Мала Азия, където остава до 1864 г.
[29] Hołubowicz, J. Op. cit., s. 61. Не по-малко съществен елемент на спора е обширната полемика, разразила се в пресата и по страниците на пропагандните брошури, разпространявани в голям тираж през този период, които освен на български, излизат и на гръцки, турски, руски и френски език; Grzegorzewski, J. Spółczesna Bułgarya – „Ateneum“, VIII, 1883, t. 2, s. 212.
[30] Sława, T. Propaganda unicka w Bułgaryi, – „Świat Słowiański“, IX, 1913, t. 2, s. 726, Kronika. – „Świat Słowiański“, VII, 1911, t. 1, s. 403.
[31] Ключовият момент в спора е териториалният обхват на българския диоцез. Гърците предлагат той да включва само т.нар. изконни български земи между Дунав и Балканите. Българите от своя страна заемат становището, че той следва да се простира върху всички земи с българското население. В опит да се излезе от задънената улица в преговорите и да бъде оказано давление върху българската страна, патриархът предлага в 1868 г. спорът да бъде отнесен за решаване към Вселенския събор. Тази идея обаче е отхвърлена от Руския Свети синод.
[32] Sława, T. Propaganda unicka w Bułgaryi – „Świat Słowiański“, IX, 1913, t. 2, s. 726.
[33] Kronika. – „Świat Słowiański“, VII, 1911, t. 1, s. 403.
[34] Jireček, C. Das Fürstenthum Bulgarien. Seine Bodegestaltung, Natur, Bevölkerung, witrschaftliche Zustände, geistige Cultur, Staatsverfassung, Staatverwaltung und neuste Geschichte, Prag-Wien-Leipzig, 1891, s. 236; още по темата: Grzegorzewski, J. Spółczesna Bułgarya, „Ateneum“, VIII, 1883, t. 2, s. 209, Bułgarya pod jarzmem tureckim. – „Niwa“, XVI, 1887, z. 302, s. 945, Wegnerowicz, W. R. Odrodzenie Bułgaryi, „Literatura i Sztuka. Dodatek do Dziennika Poznańskiego“ nr 48/1912, Jankowski, C. Na gruzach Turcji. Zarysy polityczno-publicystyczne, Warszawa, 1915, s. 46, Miecznik, A. Macedonja i Macedończycy, Warszawa, 1904, s. 98, Czarnowski, S. J. Op. cit., s. 190; текстът на султанския ферман за учредяването на Българска екзархия е достъпен в: Documents and Materials…, №134.
[35] Hołubowicz, J. Op. cit., s. 86. Също така си струва да добавим, че ескалацията на спора в крайна сметка води до налагане на схизма на Екзархията на 14.09.1872 г.; Grzegorzewski, J. Spółczesna Bułgarya, „Ateneum“, VIII, 1883, t. 2, s. 213; която е свалена едва в 1909 г.; още по темата: Sława, T. Propaganda unicka w Bułgaryi, „Świat Słowiański“, IX, 1913, t. 2, s. 728, Jireček, C. Op. cit., s. 236.
[36] More, R. J. Op. cit., p. 35.
[37] Bułgarya pod jarzmem tureckim. – „Niwa“, XVI, 1887, z. 302, s. 99.
[38] Без Велешка околия.
[39] Така според средностатистически данни около 1,7 млн. българи остават извън пределите на Княжеството и Източна Румелия, от които близо 1,1 млн. в Македония; Sława, T. Propaganda unicka w Bułgaryi. – „Świat Słowiański“, IX, 1913, t. 2, s. 736.
[40] Обхватът на дейностите и структурата на Българската църква след Освобождението не се променят и се опират на устава, изработен в 1871 г. По-сериозни промени настъпват при обявяването на Екзархийския устав през 1883 г. С този документ се въвеждат необходимите промени в църковната структура, приспособявайки я към новите условия. Според залегналите в него текстове тези структури се състоят от 11 епархии: Софийска, Самоковска, Видинска, Врачанска, Ловешка, Търновска, Доростолско-Червенска, Варненско-Преславска, Пловдивска, Сливенска, Старозагорска, а малки части от румелийската територия са присъединени към Одринската епархия; Централен държавен архив в София (нат. цит.: ЦДА), ф. 3K, оп. 1, a.e. 24, л. 148. Начело на всяка епархия стои избираем митрополит, а провинциите са разделени на енории, състоящи се от 200–300 къщи в градовете и 150–200 къщи в селата. Църковните структури са допълнени от 78 мъжки и 14 женски манастира. Върховната власт над Църквата се осъществява от екзарх със седалище в Цариград, който е същевременно и председател на Светия синод, съставен от 4-ма екзархийски митрополити с 4-годишен мандат. Все пак най-важната промяна, която се въвежда с този закон, е тясното обвързване на Църквата с държавата и водената от нея политика. Оттук насетне държавата финансира голяма част от Църквата, в т.ч. като изплаща заплатите на отделни служители и установява такси за църковните ритуали; ЦДА, ф. 3K, оп. 10, a.e. 221, л. 2–3, ЦДА, ф. 3K, оп. 10, a.e. 161, л. 4-7; а Църквата се задължава да си сътрудничи тясно с държавните институции както във вътрешен, така и във външен план. Jireček, C. Op. cit., s. 236–240. Трябва да се подчертае обаче, че в момента, когато България възстановява държавността си, Българската църква е едва в началната фаза от създаването на своите структури, а в средата на 80-те години на XIX в. средно около 40 % от селищата не разполагат с подходящи места за поклонение. Властите се опитват да променят това положение, като прехвърлят от сградния държавен фонд обекти, в които е възможно да бъдат уредени храмове, осигуряват строителните материали, необходими за построяването на новите сгради и освобождават от вносни мита закупуваното от чужбина оборудване; ЦДА, ф. 3K, оп. 1, a.e. 11, л. 14, ЦДА, ф. 3K, оп. 10, a.e. 95, л. 7, ЦДА, ф. 3K, оп. 10, a.e. 96, л. 53, ЦДА, ф. 3K, оп. 10, a.e. 149, л. 47–48, 55–56.
[41] Tsanoff, V. Op. cit., s. 103–104.
[42] Hacisalihoglu, M. Die Jungtürken und die Mazedonische Frage (1890–1918), München, 2003, s. 49.
[43] Заслужава да се отбележи обаче, че в същото време българите подемат стъпки, за да запазят непроменено нивото и дори да увеличат броя на училищата с преподаване на български език. Особено активен на това поприще е Кузман Шапкарев, а резултатът от работата му е създаването на няколко десетки образователни центрове – училища, читални, градски и селски читалища – за българите в цяла Македония. В същото време той е автор на няколко учебника и книги с религиозна тематика на български език, предназначени за училищата и църквите. Особено внимание заслужават: „Читанка“ (1868), „Буквар майчин език“ (1874) и „Наръчно св. Благовествование или сбор от евангелски четения“ (1870); Христова, Е. Поглед върху културно-просветната дейност на Кузман Шапкарев. – „Македонски преглед“, ХХХ, 2009, кн. 2, 39–57.
[44] Widerszal, L. Ruchy wolnościowe na Bałkanach, Warszawa, 1947 s. 71 и сл., Documents and Materials…, №128, 159, 204 и сл.
[45] Според списъка от 1912 г., съставен от екзархийските власти, под ведомството на Българската църква в Македония и Тракия се намират 1218 енории, обхващащи 53 града и 2389 села, богослужения се извършват в 1218 църкви, 202 параклиса и 64 манастира; Zankow, S. Op. cit., s. 50.
[46] Лабаури, Д. О. По въпроса за предпоставките за активизирането на българското национално движение в Македония и Тракия през 90-те години ХIХ и началото на ХХ век. „Македонски преглед“, ХХХ, 2007, кн. 4, 8–9; още по темата: Jireček, C. Op. cit., s. 236.
[47] Петров, П. Х. Църква и църковен живот в Македония, С., 2003, 111.
[48] Documents and Materials…, №181, още по темата: Христова, Е. Цит. съч., 48–49, Hacisalihoglu, M. Op. cit., s. 48.
[49] Documents and Materials…, №266.
[50] Лабаури, Д. О. Цит. съч., 10–11, Hacisalihoglu, M. Op. cit., s. 49. Заслужава да се подчертае, че инициативите в тази област са продължение на действията, водени още от 60-те години на XIX в., в резултат на които се създавава мрежа от народни училища и малки духовни семинарии с преподаване на български език; Documents and Materials…, №113, 117 и сл. Броят на тези институции обаче чувствително намалява в края на 70-те и 80-те години на XIX в. Основните причини за това са политическите събития и засилването на сръбската и особено на гръцката пропаганда. Така възстановяването на съществуващите по-рано културно-образователни структури и постепеннотото увеличаване броя на институциите се превръща в една от основните цели на българското правителство. От своя страна Българската екзархия се ангажира с тяхното осъществяване в Македония; Hacisalihoglu, M. Op. cit., s. 50–51.
[51] Това съответства и на издигната по онова време теза от страна на екзарх Йосиф I, че борбата за Македония трябва да се води само на образователно равнище, като същевременно бъдат изоставени революционните методи, водещи до ненужно кръвопролитие; Hacisalihoglu, M. Op. cit., s. 49, Weber, C. Auf der Suche nach der Nation. Erinnerungskultur in Bulgarien von 1878–1944, Berlin 2006, s. 113–114.
[52] През 1911 г. този въпрос е представен на страниците на „Славянски свят“ от Т. Слава, който пише: „Екзархистът се счита за българин; «патриаршистът» в Северна Македония – за сърбин, в Южна – за грък, наричан от българите сърбоман или съответно гръкоман. Сърбите наричат македонския българин бугараш, докато гърците го наричат елин българофон (vulgarofonos Helin). На въпроса защо е екзархист, а не патриаршист, македонецът отговаря: Защото искам да бъда истински българин – понеже сред екзархистите е най-развито националното самосъзнание. Екзархията е безспорно Българска народна църква“; Sława, T. Propaganda unicka w Bułgaryi. – „Świat Słowiański“, IX, 1913, t. 2, s. 729.
[53] Zankow, S. Op. cit., s. 50, Мусинска, С. Българският учителски съюз в Турция (1908–1912). „Македонски преглед“, ХХХ, 2007, кн. 4, 79; още по темата: Christoff, A. T. The Truth about Bulgaria, Kansas City 1919, p. 27, Hacisalihoglu, M. Оp. cit., s. 50.
[54] Hołubowicz, J. Op. cit., s. 46. За тази цел църквата заделя ⅔ от доходите, получени от продажбата на свещи. Основната тежест по поддръжката на училищата обаче пада върху общините. Както пише „Славянски свят“ през 1911 г.: „Българското образование в Турция се развива напълно независимо от правителствените власти. Българите не търсят материална подкрепа от турското правителство, те поддържат училищата от собствен фонд, в който всеки доброволно внася своята лепта за народното просвещение. Българските граждани не се скъпят и на щедри дарения, за да може делото да напредва“; Kronika. – „Świat Słowiański“, VII, 1911, t. 1, s. 324.
[55] Този правилник не само предвижда да бъдат унифицирани учебните програми, но и налага изискването учителите в Македония да притежават същите квалификации, каквато са длъжни да имат учителите в България; Kronika. – „Świat Słowiański“, VII, 1911, t. 1, s. 324.
[56] Miecznik, A. Op. cit., s. 100. Ескалиращите антибългарски действия от страна на турските власти и ограничаването почти до минимум на свободата на действие на Екзархията стават дори повод за разпространението на слухове, че е възможно седалището ѝ да бъде преместено във Велико Търново или София. Българските власти обаче опровергават енергично тези съобщения; Kronika. – „Świat Słowiański“, V, 1909, t. 2, s. 61, Kronika. – „Świat Słowiański“, V, 1909, t. 2, s. 338.
[57] Kronika. – „Świat Słowiański“, V, 1909, t. 2, s. 410, Lange-Akhund, N. The Macedonian Question 1893–1908 from Western Sources, New York 1998, p. 33, Мусинска, С. Цит. съч., 78–79.
[58] Kronika. – „Świat Słowiański“, VIII, 1912, t. 1, s. 402.
[59] Kronika. – „Świat Słowiański“, IX, 1913, t. 2, s. 700, Kronika. „Świat Słowiański“, X, 1914, t. 1, s. 241; още по темата: Станев, Н. История на нова България 1878-1928, С., 1929, 300.
[60] Batowski, H. Państwa bałkańskie 1800–1923. Zarys historii dyplomatycznej i rozwoju terytorialnego, Kraków 1938, s. 221, przypis 149.
[61] Weber, C. Op. cit., s. 176.
[62] Sława, T. Propaganda unicka w Bułgaryi. – „Świat Słowiański“, IX, 1913, t. 2, s. 736.
[63] Hołubowicz, J. Op. cit., s. 61.
[64] Sława, T. Propaganda unicka w Bułgaryi. – „Świat Słowiański“, IX, 1913, t. 2, s. 727, Bułgarya pod jarzmem tureckim. – „Niwa“, XVI, 1887, z. 302, s. 97. Българската униатска църква е официално призната и от Високата порта на 9.06.1861 г.
[65] Един от най-активните участници в тези дискусии е бъдещият изтъкнат политически деец и министър-председател на България Драган Цанков; Dragan Cankow. – „Świat Słowiański“, VII, 1911, t. 1, s. 357, Bułgarya pod jarzmem tureckim. – „Niwa“, XVI, 1887, z. 302, s. 97–98, Hołubowicz, J. Op. cit., s. 69.
[66] Sława, T. Propaganda unicka w Bułgaryi. – „Świat Słowiański“, IX, 1913, t. 2, s. 727, Bułgarya pod jarzmem tureckim. – „Niwa“, XVI, 1887, z. 302, s. 98, Hołubowicz, J. Op. cit., s. 67–68. Всъщност планът за отстраняването на Йосиф Соколски е разработен от руския посланик в Цариград княз Алексей Лобанов-Ростовски. Русия се опасява, че разрастването на униатската църква ще ограничи влиянието ѝ в България. На 18.06.1861 г. Йосиф Соколски е отведен от Цариград в Одеса на борда на руския параход „Елбрус“. Единственият спорен въпрос е дали той е напуснал Цариград доброволно, или е бил отвлечен. След като пристига в Русия, архиепископът е настанен в Киево-Печорската лавра, а в периода 1872–1874 г. посещава три пъти Холмската епархия, където ръкополага католически свещеници. На няколко пъти той се обръща с прошение към руските власти да му позволят да се завърне в България. Всичките му молби обаче са отхвърлени. Архиеп. Йосиф Соколски умира в Киев в 1879 г.; Каравълчев, В. Някои бележки върху личността на първия униатски архиеп. Йосиф Соколски. Християнство и култура, 2011, бр. 64, с. 134–142, Каравълчев, В. Холмската мисия на Йосиф Соколски и краят на Брест-Литовската уния. Християнство и култура. 2011, бр. 66, s. 124–131.
[67] Klejn, Z. Polskie ślady w budownictwie nowożytnej Bułgarii 1877–1914, Łowicz, 1999, s. 291.
[68] Przegląd prasy słowiańskiej. – „Świat Słowiański“, VII, 1911, t. 1, s. 145–146.
[69] Hołubowicz, J. Op. cit., s. 72–73, 74. Определено по-добри резултати носят действията, предприети в Македония от Конгрегацията на лазаристите. През 1863 г. под опеката на Униатската църква край Монастир са около 20 села и 2000 души.
[70] Пак там, s. 79; още по темата: Sława, T. Propaganda unicka w Bułgaryi. – „Świat Słowiański“, IX, 1913, t. 2, s. 726.
[71] Sława, T. Propaganda unicka w Bułgaryi. „Świat Słowiański“, IX, 1913, t. 2, s. 727.
[72] Hołubowicz, J. Op. cit., s. 227.
[73] Jireček, C. Op. cit., s. 236.
[74] Sława, T. Propaganda unicka w Bułgaryi, „Świat Słowiański“, IX, 1913, t. 2, s. 730. Авторът обаче неправилно посочва датата на създаването на викариатите – 1886 г.
[75] През 1913 г. в 22 униатски училища в Македония се посещават от близо 1000 ученици. В същото време броят на училищата в Тракийския викариат е 11 и в тях се обучават около 450 ученици.
[76] Przegląd prasy słowiańskiej. – „Świat Słowiański“, VII, 1911, t. 1, s. 146.
[77] Sława, T. Propaganda unicka w Bułgaryi. – „Świat Słowiański“, IX, 1913, t. 2, s. 730–731.
[78] Архиеп. М. Миров заема тази длъжност от 1907 г. Заслужава да се добави, че след като архиеп. Йосиф Соколски напуска Цариград, Българската униатска църква има свой представител в турската столица само в периода 1882–1895 г. и това е архиеп. Нил Изворов. В другите периоди той е представляван пред Високата порта от папския легат. Българският митрополит пребивава в Цариград до 1923 г., а двете църковни провинции функционират до 1926 г., когато е създадена Апостолическата екзархия в София, на чието подчинение са енориите, разположени в пределите на българската държава. В същото време енориите на Българската униатска църква в Източна Тракия са присъединени към Гръцката апостолическа екзархия в Атина, а македонските енории като отделен деканат – към католическия диоцез в Скопие.
[79] По време на военните действия турците унищожават напълно 11 селища в Тракия и 12 в Македония, населявани от униати. Не по-малко тежки изпитания понасят униатите при влизането на сръбските и гръцките войски. Още в първите дни на тяхната администрация те биват принуждавани по брутален начин да преминат към православието. От 22 енории, намиращи се на земите, окупирани от гърците, до края на 1913 г. оцеляват само четири единствено благодарение на действията, предприети от консулите на Велики сили: в Солун, Палюрци, Йенидже Вардар (Яница) и Юнчиите. Подобна е ситуацията и в земите под сръбска юрисдикция. По изчисления, над 10 000 българските униати са принудени да изоставят домовете си и да търсят прибежище в България. В същото време са затворени всички културно-образователни центрове в Турция и Македония, благотворителните организации са разпуснати, а свещениците, монасите и монахините са избити или принудени да емигрират; Przegląd prasy słowiańskiej. – „Świat Słowiański“, X, 1914, t. 1, s. 159, интернет страница на Католическата апостолическа екзархия; http://www.kae-bg.org/?act=content&rec=89 (3.07.2019); още по темата: Sława, T. Propaganda unicka w Bułgaryi. – „Świat Słowiański“, IX, 1913, t. 2, s. 748.
[80] Отправната точка за тези разсъждения е декларацията на архиеп. М. Миров, направена на 25.06.1913 г. по време на среща с екзарх Йосиф I. В хода на разговорите главата на Униатската църква, изразявайки своята загриженост от политическата ситуация, заявява, че ако македонските българи останат под сръбско и гърцко управление, те ще бъдат изложени на бърза денационализация. Затова той предлага да ги постави под своя опека.
[81] Sława, T. Propaganda unicka w Bułgaryi. – „Świat Słowiański“, IX, 1913, t. 2,
736–737.
[82] Полемиката, която тече в пресата в този период, цитира: Sława, T. Propaganda unicka w Bułgaryi. „Świat Słowiański“, IX, 1913, t. 2, s. 742–745.
[83] Израз на този интерес, наред с другото, са разговорите, които архиеп. Роберто Менини, от 1885 г. апостолически викарий на Софийско-пловдивската епархия, води с представители на българското правителство. Трябва да се отбележи, че архиеп. Менини е твърд привърженик на унията още в по-ранен период, за което съобщава „Славянски свят“ през 1906 и 1907 г.; Kronika. – „Świat Słowiański“, II, 1906, t. 1, s. 382, Kronika. – „Świat Słowiański“, III, 1907, t. 2, s. 277; още по темата: Przegląd prasy słowiańskiej. „Świat Słowiański“, II, 1906, t. 1, s. 439.
[84] Sława, T. Propaganda unicka w Bułgaryi. – „Świat Słowiański“, IX, 1913, t. 2, s. 745.