Начало Книги Сладко-горчивият привкус на живота
Книги

Сладко-горчивият привкус на живота

„Преселението“, Боян Биолчев, издателска къща „Труд“, София, 2018 година

Знае се, че през живота си трябва да прочетеш стотици книги, за да разбереш кои десет от тях си струват. Една от тези десет книги за мен е „Преселението“ на проф. Боян Биолчев. Иво Андрич има следната мисъл: „Това, от което не боли, не е живот, това, което не си отива – не е щастие“. От тази книга боли. И то много. Но тя те обогатява неимоверно с тази извисяваща, пречистваща болка – катарзиса. Сладостно-горчивият спазъм, който те хваща за гърлото, когато се срещнеш с истинския неподправен живот, когато чувстваш с всичките си сетива, че нещо е истинско и няма как да се разминеш с него. Към края на книгата единият от главните герои казва: „… знам, че неизбежното, като се отлага, става още по-неизбежно“. Късно се срещнах с някои книги на проф. Биолчев, но те ми въздействаха силно. Благодаря, маестро!

„Преселението“ е биографична книга за рода на писателя, но тази родова история не е написана по обичайния начин, проследяващ потомствени връзки и случки. Създадена е една драматично въздействаща художествена фикция – роман. В него любов, раждане, смърт добиват мащаби на звучене, равни по въздействие на антична трагедия.

Такава книга се пише с кръв или с пресъхнали от сълзи очи. Това сподели и писателят: „Още боледувам след тази книга“. А оттогава са изминали четири години. Признавам – тази книга разболя и мен. Защото всичко оживява пред очите ти като във филмов сценарий – историята е разказана толкова кинематографично. Не знам и как се пише за такава драма, но знам, че не става само с опитност, рутина и професионализъм. (Напротив, трябва да си изоставил всичко това). А със сърце и сетива, отворени за неповторимото. Или може би с хладно-разсъдъчен ум, за да се защитиш. Този роман въздейства като амок – той те обсебва, повлича те като мътен поток по надолнище и трябва да държиш високо главата си над водата.

Книгата започва ударно и ефектно, но без да е търсен евтин, популистки ефект. Това като че ли са акордите на Бетовеновата Пета симфония, звучащи, като ударите на съдбата: „Убих човек преди да навърша шест години. Днес навършвам деветдесет и две“. И този, през чиито очи ще бъде разказана част от историята на едно от многото такива семейства през Междусъюзническата война, продължава: „Паметта играе на криеница с миналото“. Този деветдесет и две годишен човек ще раздипли ретроспективно събитията от детството. Но разказът, резултат от синдрома Амаркорд (спомням си), е далеч от мекотата на италианския неореализъм, защото е по балкански суров, безпощаден и драстичен.

Всъщност в книгата успоредно текат разказите на това шестгодишно дете и на Иван, мъжа на сестра му Златина. Две одисеи, които накрая ще се съберат и ще се изпепелят завинаги в пламъците на една горяща дървена къща във Василико. Това, което се случва със семейството на главния герой, е съдбата на много преселници, бежанци от Източна Тракия, подгонени от набезите на турските аскери. А митарствата на Иван пък започват оттам, че той дезертира от турските войски и не иска да се бие срещу българите.

Като много други семейства и героите в романа ще изоставят всичко – дом и стопанство, и ще тръгнат към неизвестното само с едни дрехи на гърба си и храна за няколко дни. Зад тях са пепелища, пред тях – опасностите, неизвестността и все пак надеждата да пребродят гората и да стигнат до море. В тези смутни години на преселение всеки е оставен на собствения си късмет и на Божията милост. Едни къщи изгарят, други се обезлюдяват, за да приемат нови стопани – бежанци. Като че съдбата си играе с този живот сякаш на голяма шахматна дъска, където хората-пионки биват местени по белите и черните полета.

И те – майката, бащата, сестра му с новородено дете, по-големият му брат, който едва ли разбира случващото се, и разказвачът – шестгодишно момче, се движат безмълвни и уплашени, като сенки на самите себе си. Ударите на съдбата следват един след друг. Новороденото момиченце понечва да изплаче и коравата селска ръка на бащата, за да не ги издаде пред преследвачите, прекъсва звука и диханието на бебето завинаги. Майката Златина не разбира нищо и се движи като насън. Няма думи, няма оплакване на мъртвото телце, няма мъка. Само едно гробче, покрито с шума. Боян Биолчев рисува картини на драматизъм и черни краски, събитията са така сгъстени, че оставаш без дъх. Тук всеки ред те води до прозрението на какво величие е способно словото на талантливия творец. И не можеш да прескочиш дори ред – всеки следващ е като Божие откровение пред смаяния ни поглед. Авторът като че раздира и повдига пелената на обикновеното, тривиалното, баналното в живота и измива очите ни с лечебна утринна роса, за да прогледнем за иреалното, граничещото с някакво тайнство.

И тогава, несъвзели се от една трагична случка, като следваща вълна ни връхлита нова. Едва ли има по-въздействащо описание от сцената с малкото сърненце на току-що родилата кошута в гората, което суче от напращелите болезнено от кърма гърди на първескинята Златина, загубила вече своята рожба. Тази величава баладична картина, която събира хора, животни, природа и Космос ведно, е недостижима за анализ. Тя трябва само да се прочете и преживее.

В другата сюжетна линия на романа Боян Биолчев пресъздава митарствата на Иван, мъжа на Златина. Този бикулярен поглед на писателя дава възможност да се постигне още по-панорамно белетристично платно. Където и да отиде, каквито и пътища да дири, Иван все е воден от една обсебваща го мечта – да се върне при своята Златунка (както той я нарича) и новороденото им дете. Съдбата го отвежда до гръцки кораб, до заточение на остров. Повратен момент в живота му е срещата с Учителя Иван. Но кратка е тази дружба – смъртта му отнема и този приятел. И тогава пред очите на Иван ще избликнат образите от изрисуваната в селската църквица Тайна вечеря. И ще проумее съдбата на обречения. От Учителя Иван главният герой ще запомни думите „Запомняй добри лица… Събирай си добри хора за памет…“. Много се скита по суша и море Иван, с неясната надежда да срещне някъде своите хора.

Голямото дарование на проф. Биолчев проличава в автентичното извайване на образите. При тези лаконични на думи хора и сурови отношения и мълчанието носи смисъл. Рано ще възмъжее това момче – протагонистът, и ще каже за баща си: „Той не ми каза, че съм мъж. Той ми забранява да съм дете. Разбирам го с ума на дете, а с памет на възрастен го понасям напред, край тази зеленика, сред зеленото на гората, към онова, което от тук нататък може би ще е живот, със сигурност не този, в който вече съм направил първите си стъпки“. Няколко пъти нашият герой ще се изправя пред подобни моменти на инициация.

И когато вече се установяват в дървената къща на морето, изоставена от същия този Георгиус, който ще помогне на гръцкия кораб на техния Иван, съдбата продължава с ударите си. Колко още може да издържи човешкото сърце. Сърничката, която навсякъде ги следва и е утеха за Златина, се превръща във вечеря по време на една безумна вакханалия. Златина, която от месеци не е проговаряла, вижда това и с гласа на обезумелия проговаря: „Закъсняхме. Трябва да повия Елица“.

Но героят е още дете и по детски му се иска да участва в махленските игри и къпания с другарите си в морето. Тези оскъдни глътки въздух на истинска радост и детство. Но неумолимата съдба ще дойде отново и той ще разбере: „А аз, най-малкият, не съм третото им дете, а третият възрастен, с когото единствено могат да разменят дума, но те не напускат мълчанието си“. През много още перипетии ще минат героите на тази повест, но читателят сам ще се докосне до тях.

Боян Биолчев е създал невероятен разказ, в който всяка дума, всяко изречение е нов, необичаен, нестандартен поглед към света. Сякаш сме новородени и за пръв път спираме поглед на заобикалящото ни. И ето че Иван ги открива в новия им дом. Мълвата за движещите се светлинки – всъщност запалени свещички върху гърбовете на раците – обикаля бързо града. Това може само Иван да го направи. И тук шеметно се сменят сцените на надежда и радост, и срещите с трагедията. Неговата Златунка го избутва от стаята и с невиждащ поглед му казва, че приспива детето.

Съдбата е приготвила своя заключителен акорд. Забележителна с извратеността и гротескността си е сцената с пияните мъже в кръчмата, като от картина на Йеронимус Бош. Защото вече няма здрав разум – има само безумие. Запаленият за забавление плъх ще подпали къщата. В пламъците се хвърля и Иван – за последно да е със своята Златунка.

Пак казвам, това е трудна книга, като тежко вино, което те опива и не ти оставя шанс за трезвост. Книга, която те разтърсва и се помни дълго. Сякаш си попаднал в някакъв паралелен свят.

Боян Биолчев посвещава романа си на своите предци, изпитали несгодите и драмите на преселението. Тук са вплетени и много лични мотиви и чувства. Неговата баба ще го изпрати на прага на живота с думите: „Няма лоши народи – има лоши хора“. Напълно заслужено книгата спечели наградата на „Хеликон“ за 2019 година.  

Говорейки за книгата, проф. Боян Биолчев ми сподели следното: „Мой приятел, дълбоководен гмуркач, ми разказа, че преди години извадили напълно съхранена амфора. Отворили я и на дъното ѝ открили нещо почти втвърдено – като мармалад. Някой се решил и го опитал – било остатък от виното в нея, ароматът му бил надживял хилядите години. Помислих си, че за мен като че ли такъв е дъхът на тези трийсет години „преносена“ идея за романа „Преселението“. Като отлежало с векове антично вино“.

Росица Чернокожева е завършила българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“ с втора специалност философия. Магистър към магистърска програма „Артистични психосоциални практики и психодрама“ – НБУ и Червената къща, психодрама-асистент към Фондация „Психотерапия 2000“. Асистент, д-р в Института за литература на БАН. Работи в интердисциплинарното поле литература, психоанализа и психодрама. Автор на книгите „Павел не е сам на света“ (2002), „Драги ми, Смехурко. Антология на хумор за деца“ (2002), „Българската литература за деца – психоаналитични и психодраматични прочити“ (2019). Заедно с Вихрен Чернокожев е съставител на „Антология на българския смях“ (1995) и „Българска литературна критика. Т. 1“ (2000).

Свързани статии