0
5565

Сладко от боровинки

Беше последният хубав летен ден. От утре започваха да валят дъждовете.

– Никъде не можахме да отидем това лято – казах на жена ми с такъв тон, сякаш бях открил топлата вода. – Съжалявам.
– Нищо – каза жена ми. – Другото лято ще отидем някъде. Ще пътуваме цялото лято.
– Не е нищо – казах. Държах на своето. Исках чрез примката на истината да удуша някак горчилката.
– Не си прав. Не е вярно. Нали ходихме до онова брезнишко село. До съседите на вуйчо ти – каза жена ми.

Така беше. Един следобед скочихме с колата до онова село след Брезник, където вуйчо ми си беше построил къща. Преди да седне на инвалидната количка в Канада и да спре да си идва в България. Сега къщата стоеше заключена, със спуснати капаци на прозорците. От долната страна на пътя живееха възрастни мъж и жена, бивши учители, сега пенсионери. Те много бяха помагали на вуйчо ми, докато строеше къщата. Та поседяхме онзи следобед на масата в дворчето им под лозницата, поговорихме си. При тях бяха и внучетата им, момче и момиче, получехчета, полубългарчета. Момиченцето беше на десет години, чак прозрачно в своята руса крехкост. Момчето беше по-жилаво, то беше на дванайсет. Завъртяха се край масата, изчезнаха някъде и се върнаха с една моя книжка, която преди години бях подарил на дядо им. И поискаха да им напиша автограф. И аз им написах под стария автограф за дядо им и баба им: „На две от моите българчета!” На другия ден внучетата се връщаха в Чехия.
– Това не се брои, ей го къде е. Беше много наблизо – казах аз.
– И въпреки това лятото беше хубаво – отсече жена ми. – Времето не беше горещо, нямаше страшни жеги. Какво искаш повече?

Помълчахме. Аз си спомних как точно по това време на годината, но преди 34 години, насред първата ми студентска бригада в консервната фабрика в Ловеч, ме извикаха запас. От запаса обаче освободиха една трета от явилите се и аз бях един от щастливците. С писателя Златомир Златанов, друг от щастливците, отидохме в квартирата му на ул. „Бузлуджа”. Изпихме ракията, с която се бяхме заредили за запаса. А на другия ден чинно се върнах в Ловеч. Но и в Ловеч студентските командири вече не ме искаха, защото бригадата беше към края си. И с жена ми, тогава още гаджета, заминахме на гости при един приятел в Сандански. Бащата на приятеля по онова време още беше жив и работеше в горското. Още на другия ден след пристигането ни той ни качи в очуканата зелена газка и ни закара до една хижа в Мозговица. Даде ни ключовете от хижата и си замина. Каза, че ще дойде след седмица.

Това беше една от най-хубавите седмици през живота ми. Но за това можех да си дам ясна сметка чак сега. Тогава просто се разхождахме през деня из планината, печахме се на камъните до бързата речица, газехме из дебелите като слонски уши папрати, аз дялках, по стар детски навик, корабчета от борови кори. Гостувахме на двамата влюбени от града от другата страна на долинката, момичето беше младо, а мъжът – на възрастта на баща ѝ. Родите и на двамата ги бяха прокудили и те се бяха подслонили чак тук, високо в планината, във виличката на един набор на мъжа. По цял ден правеха сладко от боровинки, за да подслаждат горчивата си неистова любов, а ние им помагахме. Вечер с бъдещата ми жена заключвахме хижата и известно време гледахме през прозореца на стаята величавия живот на планината през нощта. После се завивахме през глава с бодливото одеяло, но и под одеялото устните ни продължаваха да лепнат от боровинковото сладко.

Помислих си колко малко се иска, за да приемеш, че лятото е било хубаво. Иска се слънцето да е било милостиво и да успееш да се сетиш за едно друго лято отпреди 34 години.
Погледнах жена ми.
– Добре. Другото лято ще попътуваме – казах. – Ако искаш, ще отидем и до Мозговица. Искаш ли?
Тя кимна. И се усмихна тъй, сякаш току-що беше изяла цяла лъжичка от онова боровинково сладко.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияДмитрис Папайоану в света на развенчаните митове
Следваща статияПътят към несвободата