0
2516

Следвирусен такт

Дневник на коронавирусната година (10)

Състоянието ни „след вируса” (без да сме се разделили с него) е уникален исторически опит, защо не и преддверие към „нова социална реалност”. Особено чрез повсеместната размяна в изолацията между „реално” и „виртуално”. Струва ми се, че това се долавя с просто око.

През последните години виртуалното все повече поглъща реалното, размивайки границите на действителността. Коронавирусът „случи” нещо, което никой не очакваше. Заплахата не дойде от техноутопията на онлайна; смъртната заплаха изникна тъкмо от ядрата на биологическото, от „оголения човешки живот”, ако за пореден път използваме известната метафора на философа Джорджо Агамбен. Вирулентността на вируса бе удар срещу реалността, произтичащ от самото ѝ жизнено основание.

Изведнъж се оказа, че цялата ни цивилизация може с лекота да се промени, да се премести или вмести в „мрежата”. За една сутрин се пробудихме като Грегор Замза в „нова виртуална метаморфоза”: политиката, производството, търговията, образованието, културата, че дори и спортът, минаха „онлайн”… Мнозина вече се питат не сме ли изправени пред най-бързия, а може би и най-решаващия удар по биологичната еволюция. И не само: по целия наш досегашен живот…

Защото политиката онлайн е различна от реалната политика. Както образованието онлайн е различно е преподаването очи в очи, да не говорим за театъра, музиката или спорта. И ако сме на прага на нов „антропогенезис”, то той ще се окаже радикален разрив с досегашната ни социална история.

С чувство за хумор би трябвало да отбележим, че така се озовахме в „мрежовата реалност” на две сетива – реалността на „очите и ушите”. Сякаш с нож биват отрязани от реалността вкуса, обонянието, осезанието. Което пък пряко кореспондира с известната симптоматика на коронавируса – в сериозната фаза на болестта болният губи вкуса и обонянието си. А осезанието (допирът, тактилният контакт) е тъкмо векторът на заразата.

И така – добре дошли в цивилизацията на „очите и ушите”, в наложената ни или самоналожена „виртуална ампутация”, която ще продължи да ни съпътства дори след отмяната на физическата изолация.

Наскоро философът Мишел Онфре, чиято „болна тема” отдавна е „храносмилането на реалността”, предложи да се замислим какво в резултат от всичко това ще се случи с чувството ни за такт. За просвещенските автори на „Енциклопедията” чувството за „такт” е било не толкова музикален, колкото морален проблем. Те ясно са си давали сметка, че от латинското понятие tactus могат да бъдат изведени две коренно различни понятия, които въпреки всичко имат общ корен – „тактилност” (усетливост) и „тактичност” (чувствителност). И двете водят началото си от глагола tango: можеш ли да си тактичен без досег с другия, ако не можеш да почувстваш какво му е, поставяйки се на негово място?

Императивът „без съприкосновение!” очевидно ще промени из основи „човешкото общежитие”. Ни най-малко не вярвам, че изцяло бихме могли заживеем онлайн; човекът, макар и устремен „отвъд” и „нагоре”, си остава земен жител, неговият център на тежестта е в земната орбита.

И все пак, може би много неща ще претърпят промяна. Току-виж 2020 г. остане в историята като нов исторически вектор, след който ще се появят поколения, за които, по проницателното наблюдение на философа Михаил Епщайн, ще е много по-лесно „да влязат” (онлайн), отколкото да „излязат” (на улицата). В едното състояние заплахата е виртуална – вирусите са само компютърни и могат да съсипят файловете ви, но в другото застрашават пряко живота на „потребителя”.

„Мрежови” срещу „улични” хора?

Може би в наше лице „новата социална реалност” си има работа с последните „уличници”.

* * *

И тук може би му е мястото да приземим целия този „виртуално-реален” размисъл до българския политически дебат, който през седмицата се водеше също по два начина или ако искате в две модалности – в „джип” и във „фейсбук” (поотделно и едновременно).

Като забележете – двете изобщо не се изключват, а дори взаимно се предполагат.

„Джипът” за Бойко Борисов е „мобилният парламент”, който отдавна му служи като претекст да не посещава сградата на Народното събрание, тъй като така той не е сред „самозванци”, а е „сред хората”. Тъй де – нали те са го „подредили”, отреждайки му това особено „място”. В този смисъл премиерът Борисов е заклет „уличник”, което изобщо не изключва „шутовете” му из виртуалното.

Обърнете внимание и на следното: Владислав Горанов (в маска) се озова на задната седалка на „джипа” на Бойко Борисов, защото иначе би трябвало да е в парламента (сред „самозванците”), а не в „народния парламент” – да инспектира състоянието на водосбора в язовир „Студена” и проблемите на ВиК Перник, които са първостепенна грижа за всеки финансов министър.

И, второ, но не на последно място: „хепънингът на пряката демокрация”, случващ се в „джипа” на Бойко Борисов, се излъчваше пряко от неговия фейсбук. Което, откъдето и да се погледне, навярно е „виртуален отговор” на случващото се във фейсбука на обвиняемия Васил Божков, който в 8 ч. всяка сутрин успява да пренареди или джироса правовия ред в държавата ни.

Така че България изобщо не прави изключение от „виртуално-реалния” разлом в съвременната цивилизация. Ала тъй като сме малка страна, у нас всичко се свежда до пространството на един джип, движещ се виртуално по фейсбук и реално нейде из Пернишко.

* * *

И в подкрепа на твърдението, че не сме някакво предмодерно изключение от глобалната политика – кратка препратка към последните политически ходове на Доналд Тръмп.

Вероятно през последните няколко седмици Тръмп е повече от всякога убеден, че Covid-19 е „китайско злосторство”, измислено специално, за да ограничи неговата „абсолютна власт” като президент на Съединените американски щати, след като съсипа блестящо възстановената от него американска икономика.

Рядко може да се види по-смаян човек от Тръмп, когато от журналистически въпрос разбра за съществуването на закон от 1949 г., съгласно който в случай на „нетрудоспособност” (разболяване) на президента и вицепрезидента на САЩ кормилото на изпълнителната власт минава към председателя на Долната камара на Конгреса. В момента този пост се заема от демократката Нанси Пелоси, върло ненавистна на Тръмп и отговаряща му със същите чувства.

„Това е невъзможно, това няма да се случи”, повтаряше стъписан Тръмп, сякаш произнасяйки заклинание. „Пелоси – това е катастрофа”.

Ала разболяването е непредвидимо нещо. Тръмп продължава да ходи без маска – единствен в Белия дом – където всички са надлежно „маскирани”. Но вирусът не признава подразбиращата се „висока сигурност” на първите в йерархията лица. Видяхме го при Борис Джонсън във Великобритания, както и при зорко пазеното правителство на Руската федерация. Вирусът ходи и се среща, с когото си иска…

От ходещия без маска Тръмп знаем, че него го тестват сутрин и вечер. В добавка, той сам си бил предписал (пак по негови думи) дози хлорохин. Бог знае дали това ще го опази здрав…

Прави впечатление, че опонентът му Джо Байдън си седи вкъщи в Уилмингтън, не се среща с никого и не ходи никъде, водейки битката за Белия дом от фейсбука си.

На което движещият се в пространството Тръмп отговаря с прословутите си „туити”. Някои от тях дори бяха блокирани (заради „фейк нюз“), което истински го разгневии той обеща да реагира (?).

Възможно ли е следващата битка за Белия дом да се проведе „дистанционно”, дори без дебати лице в лице между двамата претенденти? Предстои да видим.

Тактиката на Тръмп е съвсем „тактилна” – той залага на прекия допир и продължава да стиска ръце на избиратели, с които се среща.

Тръмп е „мобилен” реално и вирулентен виртуално. Докато Байдън е тактически „тактичен”: леко неутрален, но не съвсем безучастен. Твърдят, че бил решил да следва „тактиката” на Уорън Хардинг, 29-ия президент на САЩ, който обаче е бил… републиканец. Хардинг дълги години е сенатор, без политическата му кариера да е особено запомняща се; отсъствал е при две трети от гласуванията в Сената. Кандидатира се за президент, като за всеобща почуда този „черен кон” на републиканците печели с политиката си на „ненамеса” и то с над 60 % срещу опонента си демократа Джеймс Кокс. През цялата предизборна кампания Хардинг си стои вкъщи, в доброволна „изолация”. В малкото си публични речи заявява, че това е съзнателен отказ от „окалването” в медийно-политическия дебат.

Самоизолация срещу мобилност, виртуално срещу реално, такт срещу тактилност?

Напоследък Тръмп често цитира една максима, която съветниците му побързаха да припишат на римския поет от I в. Публий Сир: „Лечението не трябва да бъде по-лошо от болестта”.

Спорно е дали Публий Сир е казал точно това. Известни американски латинисти дълго търсиха и не откриха максимата.

Аз също се порових из класическото издание на Еразъм Ротердамски, извлякъл сентенции на Публий Сир из съчинения на Сенека и Авъл Гелий, и попаднах на следната мисъл: Mala est medicina, ubi aliquid naturae perit. Сентенцията търпи различни преводи. По-тълкувателният е този: „Лошо е лекарството, ако уврежда естеството”. Другият възможен превод е следният: „Медицината е зло, щом погубва нещо в природата”.

Лечението на вируса като „ауфтакт” в природата?

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияСлово за Възнесение Господне
Следваща статияЧатъртън, постмодернист от XVIII век